"Спартак" оставя празнина след края си

В една от паузите между сезоните на "The Walking Dead" изтеглих първия епизод на един сериал, който бях забелязал, браузвайки последните торенти в Zamunda. Започна доста сълзливо и изкуствено - наперен мъжага отиваше на война посред зима (само по препаска, разбира се) и се разделяше с жена си. Плач, секс, "Не ме забравяй!", тонове дигитална кръв... Спрях го по средата и метнах филма в recycle bin-a. След няколко часа обаче размислих и му дадох втори шанс. 

Днес, няколко месеца по-късно, смятам, че това е било едно доста късметлийско решение. "Спартак" се оказа адски добър сериал, който ме прикова към монитора до самия си край. Защо, защо, по дяволите, е толкова успешен?! Това е нещо, което приятелката ви, жена ви и колежките ви няма да разберат. Те винаги ще повдигат вежди многозначително всеки път, когато си позволите да заговорите за сериала. Факт е обаче, че "Спартак" е блокбастър отвсякъде, а има и едно много просто обяснение - мъжете просто си падат по такива филми! Face it! Неслучайно наричат "Спартак" "мъжка сапунка". Психологически погледнато, той е изграден с хирургическа прецизност, използвайки няколко ключови фактора за спечелването на мъжките сърца. Ето някои от тях:

Историческият сюжет

Естествено, всеки е гледал със свито сърце "Гладиатор" и "300" - където има древни римляни, спартанци, брони и здраво клане, интересът е голям. Историята на Спартак винаги е била обвита в някаква романтика и легендарност, която просто си плачеше за ефектно пресъздаване на екрана. 

Батални сцени

Това е нещо, което мъжете харесват още от зората на съществуването си. "Спартак" е истинска наслада за любителите на качествените бойни сцени с класическо оръжие. Битките са толкова ефектни, кръвта се лее навсякъде, липсва каквато и да е цензура и пощада за "слабите сърца" - глави, мозък и крайници хвърчат от всеки епизод. 

Секс

Започва се още в първия епизод и не спира до края. Тук внушението е на толкова първично ниво, че създателите на филма дори не са си направили труда да вкарат поне малка доза "историческа достоверност" дори в антропологичен план - всички жени във филма, от висшата класа римлянки до простите робини са като от модно ревю или средностатистически порно филм. И тук няма цензура - наред с кървавите битки, плътската любов е сред основните причини за филма да се говори като за "мъжка сапунка".

Актьорският състав

Безупречни! Опитвам се да се сетя за слаб персонаж, но всички са просто перфектни! Звездата в първия сезон е Анди Уайтфийлд, който е безмилостен в ролята на Спартак. За нещастие австралиецът умира от рак и на негово място идва Лиъм Макинтър. Доста бях скептичен към тази промяна, но Лиъм определено заслужи адмирациите ми, без да блести с някакви особени качества. Просто си свърши работата. Ману Бенет в ролята на Крикс, Питър Менса - Еномей, Даниел Фойерийгел - Агрон и особено Дъстин Клер като Ганик са истински звезден състав. Играта им без съмнение допринесе за мащабния успех на сериала.

Драмата

За разлика от много други продукции, където са замесени фешън модели, кървави мечове и компютърни ефекти, а сценарият не става и за тоалетна хартия, тук положението е различно. Доволно количество интриги, предателства, завръзки и развръзки бележат пътя на Спартак от школата на Батиат до величествената смърт в битка с Марк Крас. И нещото, което лично на мен ми допадна най-много - липсата на "оригиналничене" и протакане на някаква развръзка само с цел разтягане на действието и нови и нови епизоди. Какво имам предвид ли? Когато някой герой прекалено много изнаглее, обикновено се молиш да си получи заслуженото. В много филми нарочно отлагат този момент или по-лошо - до самия край моментът така и не идва. Е, в "Спартак" всичко е точно - гадовете си получиха заслуженото, при това по доста ефектни и разнообразни начини. (Връщаме се на точка втора - кръв до кръста и мечове наляво-надясно).

И така... Ще ми липсва този филм, определено. Ако още не сте го гледали, теглете бързо торентите. А вие, момичета, не гледайте под вежди - това не е порно филм или тийнейджърска боза, макар някои сцени подозрително да напомнят... Сядайте и гледайте!

Fight the dead. Fear the living.

"О, не, поредният филм за зомбита!", сигурно си казват поне половината хора, които за пръв път попадат на сериала. И правят най-голямата грешка в живота си. Защото "The Walking Dead" не е поредният филм за зомбита - това е най-добрият сериал, който съм гледал от много години насам!

Вероятно подобно твърдение звучи малко високопарно. Истината обаче е, че филмът просто е попадение, една размазваща съвкупност от отличен актьорски състав, напрегнат сюжет и заигравка с постапокалиптичната тема, която не престава да бъде неизчерпаем източник на вдъхновение за кино индустрията през последните години. 

Как започва всичко ли? В един прекрасен ден местният шериф Рик се събужда в болничното си легло, порядъчно брадясал, за да разбере, че в смълчаната сграда нещо не е наред. Сред невъобразимия хаос не се мярка жива душа, само следи от кръв, борба и ужас. Човечеството е покосено от пандемия, убила по-голямата част от населението. И по-лошо - превърнала мъртвите в ходещи трупове, вечно гладни за плът. Никъде във филма не се споменава думата "зомбита". Наричат ги walkers, "бродещите". Да оцелееш в подобен свят се оказва свръхтежка задача. Рик трябва да намери семейството си, да потърси подслон, да се опита да подреди живота си наново. 

Нищо не се случва по очаквания начин. Мъртвите те преследват по петите, а много от живите са загубили човешкото в себе си и са по-опасни дори от бродещите. Филмът поставя акцент именно върху човешките взаимоотошения, когато героите са ситуирани в една нова, ужасяваща и безнадеждна действителност, надминаваща кошмарите им. Не очаквайте поредната бутафория с гумени зомби маски и прочее - тук нещата са сериозни и са изпипани от начало до край. Първите два сезона направо ме оставиха без дъх, напрегната гонитба с живи и мъртви злодеи и смели решения на творческия екип (като например да избият повечето от най-ярките персонажи още в първи сезон). Известно разочарование настъпи в трети сезон, тъй като за първи път развитието на сюжета забави темпове, играта на котка и мишка придоби класически трилър измерения, а "бродещите" се появяват все по-рядко за сметка на живите злодеи.

Заслужава си да се отбележи и невероятно силната маркетингова стратегия на сериала, особено в дигитална среда. Фейсбук страницата на "The Walking Dead" има близо 16 милиона последователи, разработени са различни онлайн игрички, мобилни приложения и всякакви забавления, като например "Dead Yourself" - апликация, която ти позволява да обработиш своя снимка, така че да заприличаш досущ на "бродещите" от сериала. Отделно тече и предаването "The Talking Dead", където се дискутират драматичните моменти от сюжета и съдбата на персонажите. "Sneak & Peak" пък ти позволява да надникнеш в следващия епизод, без да те лишава от нетърпението, с което очакваш неделята.

Не крия симпатиите си към "The Walking Dead", луд съм по този сериал. Забравете предразсъдъците си на тема "филми за зомбита" - този филм ще ви прикове към екрана! Поздравления за AMC, които правят милиони американски зрители съпричастни със съдбата на Рик и компания и още по-големи поздравления за екипа на Zamunda за това, че можем да му се радваме и у нас. И помнете - fight the dead, fear the living!

"Островът" на Камен Калев разбива клишета

Новият филм на Камен Калев "Островът" беше излъчен снощи за пръв път пред българска публика в непривичния за подобни събития Народен театър. Зрителите, очакващи с нетърпение премиерата, посрещнаха с аплодисменти режисьора и голяма част от актьорския състав още преди началото на филма. След което залата утихна за два часа... Два часа, през които българското кино стана свидетел на нещо невиждано у нас до този момент.

Необходимо ми беше доста време да осмисля видяното. Признавам си, че бях неподготвен. И трябва да ви кажа, не вярвайте на очите и ушите си, когато го гледате. Обърнете внимание на начина, по който ще се почувствате! Защо ли? Защото очите ми търсеха през цялото време сюжетната линия, обичайното, очакваното. Те намериха за странна сцената със затварянето на буркани, липсата на развръзка на самия остров, "полудяването" на главния герой. Ушите ми пък негодуваха от дразнещия смях на Михаил Мутафов, от призрачния саундтрак, от силния шум на риалити шоуто, от дърдоренето на Любен Дилов-син. Но начина, по който се почувствах след финалните надписи, след един час, след два часа, на сутринта... ме убедиха, че ушите и очите не са в най-изгодна позиция. Почувствах се така, сякаш някой ми е казал някаква голяма тайна. На втория час вече подозирах, че разбирам дори каква е тайната. На сутринта се събудих с голямото желание да направя нещо различно.

Филмът е разтърсващ, отрезвяващ, един много личен и много ефектен катарзис... Българското кино определено за пръв път вижда подобно нещо. Не знам дали обаче българският зрител е готов за подобно изживяване.

"Островът" не е "Мисия Лондон", не е за масовия зрител, не е за лесна консумация. Много хора няма да го харесат, обичайните "критици" ще се упражнят с поредната доза плюене и словоблудства. Други ще видят нов етап от развитието на българското кино, макар да се съмнявам в подбно твърдение.

Аз лично радвам, че се появи подобно нещо и поздравления на Камен Калев за смелостта във време на свръх-конформизъм да издигне образа на човека, който се освобождава от черупката на обществените очаквания! Или както казва самият той: "Едно е да излезеш гол на улицата по собствено желание, а друго е да излезеш гол, защото някой друг ти казва да го направиш".

Филмът е за избора да управляваш живота си или да го оставиш направляван от другите. Да управляваш живота си с резки движения на волана, със залитане в най-неочаквана посока, с плъзгане по ръба на лудостта, с препускане по неравен терен...

Прекрасна главна роля на Туре Линдхарт. Човекът предпочете да пийне навън с режисьора по време на премиерата, но се върна за нестихващите в продължение на минути аплодисменти в края. Прекрасен избор на Летисия Каста за негова партньорка - естествена и непринудена, далеч от "барби"-стила на безброй други набедени красавици... Любен Дилов-син ми дойде в повече, но той поне играе себе си - вечно преследващ рейтинга типаж. И Милен Цветков предизвика леки спазми, но...

Няма да разкривам повече... Независимо какво сте чули и какво очаквате, филмът трябва да се гледа. Но имайте предвид това с очите и ушите - преди да се доверите на тях, заслушайте се в нарастващото желание за дълбоко вдишване и може би за ново начало... на каквото и да е.

TILT ни е държавата!

TILT е оказа добро попадение. Доволен съм, оправда очакванията ми напълно. Добра актьорска игра, режисура; заснемането изглежда много професионално, музикалното оформление, от - до. Няма да се заяждам за дребните подробности, че суитчърите на тези момчета няма как да са от края на 89-та, а по-скоро приличат на модерни дрешки, пък кутията с бисквити "Златна есен" е сегашната (преди изглеждаше по друг начин, но няма как да намериш кутия от бисквити на 20 години все пак!).

Като усещане и послание филмът е много силен. Всяка малка подробност - гнусните лимонадени шишета, бодро носещите се по улиците москвичи, сивите униформи и соц. надписите "кафе" и "сладкарница" се забиват в съзнанието, отваряйки една по една вратичките на неотдавнашното, но вече позабравено минало. Пред мен в киното седяха десетина дечурлига, за които това време със сигурност не говори нищо. Самият аз в началото на 90-те съм бил достатъчно малък, за да потуля в дълбокия архив на съзнанието откъслечните спомени за това време. И този филм сякаш дръпна рязко завесата на архива...

Гадната действителност, тоталната безпътица, огромната пропаст между изчерпалото се минало и нищо не предлагащото бъдеще - всичко е пречупено през очите на младежите и провокира размисъл. Създаването на новите герои на т.нар. "преход", които купуват мерцедесите на старо от Германия и заемат у нас опразнените ниши на някакъв сюрреалистичен авторитет... Сигурно така е било и на други места, сигурно го има и в десетки американски филми (там водещо е гангстерското, тук му викаме "мутренско"). Но фактът, че днес не сме се оттласнали от това мъгливо недалечно минало, а все още не можем да изплуваме над блатистите му води, е потресаващ и отчайващ... TILT отвсякъде!

"Pacific" e попадение!

За американските филми на военна тематика често се говори с насмешка. Знаете – гордо крачещият янки с вдъхновено лице, недостижим за куршумите, които свистят около него, изтребва с оръжието си десетки врагове (без презареждане) на фона на величествена музика, а после застава гордо на върха, докато американското знаме плющи над главата му. Примерите за безвкусен патос и драматизъм са десетки.

За „Pacific” – най-новия мини сериал на HBO, не може да се каже същото. Филмът поразява с качествената си продукция и напълно оправдава огромните разходи за реклама, благодарение на които гледаме билбордовете със стилизирания образ на омазания морски пехотинец Юджийн на всеки ъгъл.

Едва ли причината за създаването му е запълването на някакъв вакуум във филмирането на исторически момент. Участието на Америка на тихоокеанските бойни сцени е отразено в редица ленти. Само си припомнете „Пърл Харбър” и „Знамето на бащите ни”. В „Pacific” обаче акцентът не е върху конкретен момент, конкретна битка или знаменита бомбардировка. И на Иво Джима, и на Палулу, и на Гуадалканал ударението пада върху човешката драма и безсмислието на войната като цяло.

Изненадващо за мен режисьорът не е спестил някои тежки моменти от воденето на война, за които често се премълчава, но които са били обичайно явление – да застреляш погрешка свой, да станеш причина за смъртта на другар, да причиниш загуби на частта си защото си метнал съдран дъждобран върху сандъците със снаряди и те са се намокрили… Няма и нагласени сцени на измислен хуманизъм – примерно някой командир великодушно да пусне пленен японец да ходи при семейството си. Напротив, войниците са показани в доста суров и неподправен вид: гадни крещящи копелета, когато адреналинът от битката изпълни вените и скимтящи от ужас хлапета, когато смъртта идва сред оглушителни гърмежи и фонтани от пръст и вътрешности. Показано е и тоталното дехуманизиране на враждуващите страни – за американските войници японците са просто едни хлебарки, които трябва да се изтребват методично. Наистина се радвам, че не съм японски зрител на този филм, унижението е потресаващо, но войната е такава…потресаваща, независимо дали гориш японец с огнехвъргачка или мяташ камъчета в разполовената му от снаряд глава…

Първоначално сметнах последната серия – завръщането у дома, за напълно безсмислена. 50 минути никакви битки, радост от мира, иху-аху. Но смисълът от нея прави чест на създателите, защото показва душевното опустошение, настъпило у момчетата след края на войната. Довчерашните унищожители на хора са свалили униформите, вече са обикновени млади хора, но не момчета, а вече мъже. Мъже, които не знаят по кой път да поемат, какво могат да правят, освен да лежат в калта и да стрелят по живо месо. Невидимите белези от преживения ужас остават неизличими и войната продължава в душите на участниците.

“Pacific”ме впечатли много. И нямаше как отново да не се замисля за нашата родна киноиндустрия. Филмите, които сме направили за войната и за нашето участие в нея се броят на пръстите на едната ръка. А най-популярният от тях – „Тримата от запаса”, е откровено хумористичен. След падането на комунизма пък вече никой не се и връща на темата. Нима в Америка спряха да правят филми за войната, въпреки че имат вече стотици? Нима в Русия рухването на Съветския съюз спря кинаджиите да разказват за войната на езика на киното? А може би нямаме какво да разкажем, а? Споделял съм мислите си за тази моя болка. Нямаме филм за легендарния Списаревски и георите-летци, нямаме филм за сраженията из Югославия и Македония, в които загиват хиляди българи, изтласквайки германците от Балканите… Нямаме и намерения да създадем такива, било то от комплекс, от незнание или просто от незаинтересованост. При положение, че има „Перла” и „Листопад”, купени от комшиите наготово, за какво са ни филми за войната… Аз обаче продължавам да тая надежда, че някой ден моите деца ще видят Списаревски и неговия „Месершмит” в кината, вместо поредния „Терминатор”. Кой знае…

Холивудският Щауфенберг не струва

“Операция Валкирия” с Том Круз – писна ви, нали? От месеци всички вестници ви продънват ушите за този толкова дългоочакван, толкова уникален и потресаващ филм. Том Круз щял да убива Хитлер, Том Круз се бил в Африка и незнамсиоще къде…
Филмът е тъп. Добре де, ще го кажа иначе – филмът не е интересен. Защо? Ами защото германците направиха филм за същата личност и същото събитие още през 2004 г. и сегашното холивудско недоразумение с Том Круз не казва нищо ново. Нещо повече – не казва дори нещо старо по друг начин. В Америка така и не разбраха, че германците и само германците правят най-добрите филми за своята история. Такива са шедьоврите “Сталинград”, “Подводницата”, дори и “Крахът на Третия райх”.
Признавам си, че и аз чаках новата версия на “Операция Валкирия” с голямо любопитство. Преди това си бях позволил да гледам немския вариант и сега тръпнех в очакване на нещо по-различно. Нищо подобно. Том Круз все едно е глътнал бастун, крачи с неудобната си униформа наляво надясно и току обели някоя сдъвкана реплика. Сякаш нещо липсваше през цялото време. От Холивуд този път са били внимателни (уха, никъде не видях да се вее американско знаме, брех!) и не са прекалили нито с драмите, нито с героичната музика и фанфари. Но в общи линии съвсем не творчески са повторили немския филм, което лично на мен ми се вижда безсмислено. Все едно някой сега да реши да прави друга версия на “Властелинът на пръстените” или “Хари Потър”. Но ги разбирам де – трябва да падат някакви пари, а пари не падат от немската продукция, трябва да е нещо американско, да го рекламираме мощно, да пуснем и книга за случая, да нафлудим вестниците и списанията, да продаваме кукли на немски полковници и пуканки “Том Круз”.
Да живее Холивуд! Очакваме скоро суперпродукцията “Двама го забиват на Райхстага”, където съветският флаг е заменен с американски. Примерно.

Третата вълна филмирана отново

Филмът Die Welle ("Вълната" - нем.) излезе миналата година в Германия и веднага събра тълпи от хиляди нетърпеливи зрители, очакващи да го гледат. Почти година по-късно го гледах и аз и размислите, които породи в мен, още са в процес на премисляне. За какво иде реч? В немско училище започва курс по авторитаризъм. Учителят ги разпитва какво знаят за диктатурите, с какво се характеризират... Учениците са убедени, че подобно нещо няма почва в съвременна Германия, която вече е минала по този път и е понесла горчивите последици. Тогава той започва експеримент. Въвежда строга дисциплина в курса си, облича учениците в еднакви дрехи, показва им колективния дух на маршируването. В началото го приемат като лудост, като шега, но постепенно се запалват по идеята. Измислят си име - Die Welle, лого, дори специфичен поздрав. Образува се своеобразна социална група, която за някои от младежите е нещо повече от училищен експеримент - тя става среда за себеизява и общуване. Започват сблъсъци между "Вълната" и "другите", започва промяна в отношението на учениците към всички, които не са "от тях". Експериментът достига чудовищни размери, когато учителят симулира линчуване на "инакомислещ". Заслепени, учениците а готови да направят всичко, което "фюрерът" им каже. Развръзката е жестока, неочаквана (глупости, знаех си, че оня ще се гръмне). А поуката е не просто синтез на режисьорска идея. Филмът е предупреждение, че човешкото съзнание много лесно може да бъде подведено по пътя на диктатурата, просто защото цели социални прослойки са адски податливи на подобен вид манипулация. Убеждаващото въздействие на лидера е различно за различните типове хора - има по-рационални, по-земни, които разбират безумието, но има и такива, за които идеологията се превръща в житейско верую.

Филмът е посветен на един експеримент, проведен през 1967 г. "Третата вълна", от американския учител Рон Джоунс. В него той манипулира учениците по начина, показан във филма. Резултатите, макар и не толкова кървави, колкото в лентата, са доста обезпокоителни. Крахът на фашизма е поставен под въпрос, след като в рамките на седмица групата ученици е била подведена да се държи като жителите на Третия райх.

Снимка: "Дневник"

Можем ли днес да кажем, че няма опасност от нова диктатура? Че с фашизма, нацизма и комунизма е свършено? Можем ли да имаме вяра на човешката съзнателност, след като през уикенда 14-15 февруари повече о т 6000 неонацисти се сбиха с 10 000 анти-неонацисти в Дрезден, Германия? Или след като близо 1000 атакисти скандираха "Волен!", "Левски!" и "Турци, излезте!" миналия четвъртък пред паметника на Апостола в София?
Нима не виждаме постоянно примери? Не само че виждаме, но понякога и неволно участваме в тях. Плашещо е.

Съвременни уроци по кино пропаганда

Митотворчеството чрез похватите на киното не е измислено днес, нито вчера. То има дълга история и минава през бележити творения на филмовото изкуство като “Броненосецът Потьомкин” в Съветския съюз и нацистките произведения на Лени Рифенщал в Германия (“Триумф на волята”, “Олимпия: Празник на красотата” и др.). В днешно време доста неща са се променили. Но много други не са. Като си помисли човек повечко, ще стигне до извода, че основните промени са в техниката и възможностите за визуални ефекти. Сърцевината на митотворческите филми, а именно – пропагандата, е непроменена и в 21-и век.
Повод за тези мои размисли станаха два любопитни филми, които изгледах с особен интерес през изминалата седмица. Става въпрос за хитовия руски “Адмирал” и мащабната японска продукция от 2005 г. “Ямато”. Два чудесни примера за влиянието на пропагандата, за подхранването на митове и за развенчаването на други такива.

“Адмирал” е изключителен филм с бюджет от над 20 милиона долара. Още с първите кадри на зрителя му става ясно, че тези пари не са потънали в нечия “фирмичка”, а са употребени за създаването на наистина качествена продукция. Филмът разказва историята на царския адмирал Колчак – герой от Гражданската война 1918-1922 г., по комунистически – белогвардеец, т.е. враг на революцията. В центъра на разказа е неговата пламенна любов с жената на боен другар. Епични сражения и разкошни царски приеми, пъстри тоалети и лъскави униформи – филмът е наслада за очите. Актьорската игра е на много високо ниво. Андрей Кравчук е вложил големи усилия в режисирането на “Адмирал” и това личи от всяка сцена.
Руският зрител вероятно за пръв път гледа такова дръзко представяне на исторически момент – до този момент винаги червените са били добрите, а белите – зли, кръвожадни убийци. Кравчук преобръща това вкоренено от комунистическата пропаганда убеждение с изграждането на магнетични, благородни образи, носители на всякакви добродетели – смелост, жертвоготовност, дълбока вяра в християнските традиции, любов към отечеството, вярност към висшестоящите. Е, семейните устои и нравствеността в любовта претърпяват голям провал, но това е изместено на заден план.
Изгледан на първо четене, филмът просълзява. Колчак води епични битки с болшевиките, а неговата любима безстрашно го следва по петите. Накрая, предаден и без перспектива за победа, той намира смъртта си, хвърлен в ледените води край Иркутск. Реабилитацията на един “враг на революцията” е пълна. Колчак е представен без никакви недостатъци, без споменаване на негови по-тъмни страни, досущ както десетилетия наред съветските кинорежисьори са извайвали образи на смели червеноармейци и чекисти. Музиката е повече от вдъхновяваща – кръвта на всеки кипва при вида на настъпващите царски войски срещу болшевишката напаст. И тук пропагандата се появява в един сюблимен момент с едничката цел, която има този ловък инструмент – Колчак е застанал пред множеството от войници, виелицата в безкрайното сибирско поле бушува, зад него плющят огромни руски трибагреници, а той говори за славата и могъществото на Русия. Путин безспорно е харесал филма.

Сега да се върнем три години по-рано в друга част на света – Япония. Една страна, победена и унизена през Втората световна война, прави дързък опит да реабилитира миналото си в очите на съвременниците и най-вече в очите на подрастващите. Историята на линейния кораб “Ямато” – най-огромния и могъщ по рода си в целия свят по онова време, е колкото вълнуващ и сърцераздирателен разказ, толкова и умела пропаганда. Въпреки че не спестяват моментите на брутално насилие от страна на военните спрямо младите кадети, японците представят един особено идеализиран поглед върху историята. Драмата заема по-голямата част от целия филм – сълзи, страх, съжаление за убитите роднини, ужас пред очите на смъртта, но и фанатична готовност за саможертва в името на родината. В действителност “Ямато” поема на една напълно съзнателна самоубийствена мисия към Окинава, където америанските самолети го правят на решето, потопяват го и избиват почти целия му екипаж. От около 2700 човека оцеляват едва 280. За справка – американците губят 10 самолета и 12 пилота. Разбира се, за безумието на японското командване е споменато във филма, но акцентът отново пада върху идеализма и любовта към хората. Изведено е ценното послание, че саможертвата на хилядите млади мъже ще отрезви народа и ще го поведе към прогрес в бъдещето. Нещо, което наистина се случва, разбира се – достатъчно е да видим как Япония се надига само няколко години след войната.
Започвам да си мисля, че филмите, занимаващи се с подобна тематика, в крайна сметка не могат да избягат от опиянението на пропагандните инструменти. Това не ги прави по-лоши, нито намалява стойността им като произведения на седмото изкуство. Честно казано, гледайки ги, съжалих, че в България никой още не се е наел да направи нещо подобно. А сюжети – дал бог!

Черно, по-черно... Дзифт.

С любопитство наблюдавах коментарите за филма в медиите и блоговете. Вдигна се голям шум, чак се изненадах на мълниеносната и лавинообразна реакция на публиката. По принцип отдавна съм погребал надеждата си за качествено българско кино, създадено след промените. Е, снощи ми се наложи да я изровя и да я отупам от пръстта. „Дзифт” наистина се оказа страхотен филм. И има моето поощрително „ДА!”. Признавам си, след като прочетох книгата, много размишлявах над това как точно са я представили на лента, дали са се придържали плътно към повествованието или са се отдали на лирически отклонения. Резултатът – и двете. Книгата на Владислав Тодоров е интересен експеримент. Афишираха я като „роман за социализма”, което е пълна заблуда. Социализмът присъства само като едно стръкче в разкошния букет от идеи и послания на книгата. Филмът върви по нея, придържайки се в допустими норми към писмения текст. Много от репликите са дословни цитати, което допринесе за насладата от филма – през цялото време си представях какво ще стане после, дали наистина ще стане така, как ще изглежда този или онзи... В същото време се открояваха и чудни режисьорски допълнения и интерпретации като сцената с пияниците в кръчмата, с гробарите и др. Финалът ме изуми – коренно противоположен от този в книгата, но също толкова силен. Браво на Гърдев!

Филмът определено си засужава да се гледа на кино. Макар да има и своите недостатъци, които според мен са основно в актьорската игра (Ада беше страшно изкуствена, Старшината също), той е попадение право в десетката. Наистина, филмът не е за всеки, но пък аудиторията, за която е направен, със сигурност го оценява по достойнство.

Аз вече отправям поглед към „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, където се подвизава моят любим Мики Манойлович. Да, същият онзи добряк, дето бракосъчета двамата мангали в „Черна котка бял котарак”, дето пафкаше тревица в „Не сме ангели”, дето насилваше пуйката в „Завет” и дето блести в почти всички съвременни сръбски филми. Голямото гледане започва!

Пореден шедьовър в европейското кино

Усещането да попаднеш на стойностен филм… Вече почти позабравено. Именно затова толкова осезателно, когато го откриеш. И поражда много въпроси. Взривява въображението. Стана ми навик да споделям в блога си за някои от най-хубавите филми, на които съм попадал в последно време – разказах ви за полския “Катин”, за южнокорейския “Tae Guk Gi”, за германския “Животът на другите”. Сега ще ви разкажа за унгарската находка “Children of glory” (на унгарски е нещо от рода на “Szabadsag Szerelem” - “Обичай свободата”). Знаете ли какво е общото между тях? Драмата. И трагедията. Полша, Южна Корея, Германия, Унгария разказват за едни от най-тежките моменти в историята си. Има и още нещо, което е общо – кървавият образ на комунистическия режим.

Потъпканият порив на един народ

“Szabadsag Szerelem” ни връща в годината 1956. Дългоочакваната Олимпиада. Унгарският национален отбор по водна топка се готви за участието си на финалите. В същото време искрата на бунта пламва в сърцето на Будапеща – народът се вдига, за да извика в един глас: “Руснаци, вън!”. Студентите раздават трибагреници на минувачите, изрязват петолъчките от националния си флаг, сриват омразните червени звезди от покривите на сградите. Децата приготвят коктейли “Молотов”, млади момичета и момчета патрулират въоръжени по улиците, преследвани от собствените си съграждани – унгарската Държавна сигурност. Искането руските окупационни войски да напуснат града е на път да се случи – за миг въстаниците сами започват да вярват, че най-после са свободни. А свободата е толкова кратко явление – тъкмо започваш да вярваш в нея и всичко рухва. Рухва надеждата, че една държава може да се изплъзне от хватката на Съветска Русия по своя воля. Рухва, смазана от съветските танкове Т-34 и Т-54, които преминават през стени и през тела, за да покажат на “безумците” кой се разпорежда в половината свят. В резултат на Унгарската революция загиват няколко хиляди души. Над 200 000 емигрират, подплашени от последствията. Други няколко хиляди са затворени и измъчвани от възвърналата се комунистическа диктатура. Ще минат повече от 30 години, преди унгарският флаг да се развее отново без омразната петолъчка.

Олимпиадата в Мелбърн

Непосредствено преди Олимпийските игри унгарският национален отбор по водна топка играе срещу СССР в Москва. Жалък мач с много юмруци,ритници и нечестни съдийски решения, спечелен от руснаците. Отборът не се предава, а започва трескава подготовка за предстоящата Олимпиада. Когато автобусът с играчите тръгва към границата, съветските танкове тъкмо се завръщат в Будапеща, за да я удавят в кръв. На самите игри съдбата среща двата отбора на полуфиналите. В мач, който ще остане в историята като мача “Кървавата вода”. Лесно е да се отгатне какво огромно напрежение и каква омраза изпитват играчите и от двете страни един към друг. “На тениските им пише СССР – също като на танковете им!”. Играта е безмилостна, но този път Мелбърн не е Москва. Унгарците побеждават с 4:0, а след сблъсъка водата в басейна е окървавена от аркадата, която унгарски спортист е получил от съветски “колега”. Сблъсъците са не само между играчи, но и сред публиката. Националният отбор на Унгария печели златото на Олимпиадата. На церемонията отборът издига истинското си знаме, с автентичния герб, пресечен от черна траурна лента в знак на почит към трагедията, сполетяла държавата им.

Къде сме ние?

Някои страни винаги ще се различават от други. Тъжно, но факт – докато поляците филмираха своя “Катин”, германците си посипаха главите с пепел в “Животът на другите”, а унгарците пресъздадоха героичната си революция от 1956 г. в Szabadsag Szerelem”, в България на DVD бе преиздаден “На всеки километър”, който пожъна небивал успех. Полша и Унгария имат своята 1956 г. Чехия има своята 1968 г. Какво има България? Къде бяхме ние и какво правехме ние, когато цивилизованите европейски народи хвърляха огън по агресорите и се биеха за свободата си? Какво ще даде България на европейското филмово изкуство, за да извини онези 45 години летаргия?
България издаде “На всеки километър”. На DVD. Като приложение на вестник “Стандарт”. За радост на бабките, които ще гледат отново Ламбо като млад и за срам на онези, за които Пражката пролет никога не стана Българска…

Къщата на глупаците

Отдавна не бях гледал толкова ненормален филм. Ненормален в съвсем буквален смисъл, защото действието се развива в една клиника за душевноболни и всичко е адски реалистично.

Филмът е руски. Времето, в което се развива действието, е белязано от Чеченската война. Болните живеят своя собствен налудничав живот – всяка вечер се скупчват на прозореца и със затаен дъх очакват да мине влака; вдигат си скандали и се пререждат на опашката за тоалетната сутрин; убиват мухи… Големият удар на филма е участието на самия Браян Адамс, който, разбира се, играе…Браян Адамс. Една от болните – Жени, си е втълпила, че той е нейният годеник и си живее със своите фантазии. Един ден влакът не идва. Вместо него на сутринта с гръм и трясък пристигат чеченски войници и окупират болницата. Лудите са изоставени от персонала и лудуват на воля. Жени Тимофеевна се влюбва в Ахмед, един от бунтовниците, който на шега й предлага да я вземе за жена. В простите им, налудничави, но откровено човешки разговори прозира голямото новаторство на режисьора, който сътворява един наистина луд, луд филм. Брутално и откровено луд до последната минута. Но и човешки луд, нежно луд…Защото кой казва какво е лудост и какво не?

"- Напълно плешив.
- И какво? Али и доктора също са плешиви.Ленин също. И е бил умен. И жена му го е обичала.И извънземните, по-добре забрави! Не само плешиви, но и зелени."

Всичко се променя, когато идват руснаците. Следват престрелки, още истерични сцени с развилнелите се луди и в крайна сметка… един триумф на живота и лудостта над смъртта. Да, лудост, но все пак живот, все пак далеч от унищожителния огън на смъртта. Макар и в къщата на глупаците сред цяло гнездо от шизофреници.

Лудо,а?

Изтеглете го ОТТУК

"Катин" - забравената трагедия

Преди няколко месеца разбрах от блога на Март Лаар за новото творение на полската филмова индустрия – “Катин”. Лаар беше писал за него в контекста на историческата памет и с надеждата, че филмът ще спечели “Оскар”, защото наистина го заслужава. Още тогава се заинтересувах от филма, но чак сега успях да го открия. И да го гледам. Всъщност, гледах го още в събота, но до днес не ми идваха думи, с които да го опиша. Изстрелите от последните 10 минути на филма се бяха загнездили в главата ми и пулсираха там, правейки я неспособна да пресъздаде впечатленията си с думи.

Катин е от онези думи, които се изричат с една особена предпазливост. Като Треблинка. Като Аушвиц. Като Нанкин. Като Хирошима и Нагасаки. Като сакрално място, пред което трябва да склониш глава и да помълчиш, отдавайки почит на тия, дето лежат под краката ти.

Събитието, което пресъздава филмът, ни връща в горещата 1939 г. Германия напада Полша и слага началото на Втората световна война. 17 дни по-късно съсипаната и колабираща славянска държава е ударена от Съветския съюз от изток. Предварително споразумение между Сталин и Хитлер чертае нова карта на Европа, на която Полша не съществува, а полският народ е осъден на изтребване. Докато нацистите окупират Западна Полша и установяват там система на терор, в източната част Червената армия пленява всички полски офицери и ги депортира навътре в руска територия – в горите край Смоленск.

Филмът показва драмата на един народ, изправен пред лицето на унищожението и изоставен от всички в своята отчаяна борба за съществуване. Режисьорът Анджей Вайда проследява тревогите на семействата на пленените офицери, които нямат никаква информация за своите синове, бащи и съпрузи; прониква в умовете на обречените мъже, които вече предусещат жестоката съдба, която ги очаква. В същото време камерата показва смелостта и доблестта на полския офицер, който остава верен на дълга си към родината и избира пътя на достойната смърт пред позорното бягство.

Комунистическите завоеватели обаче нямат намерението да позволят достойна смърт на пленниците. По предложение на своя довереник Берия Сталин подписва заповед за убийството на пленените полски офицери. В продължение на няколко седмици над 20 000 души – офицери, генерали, учители, свещеници, университетски преподаватели, научни работници – цялата интелигенция и движещата сила на полското общество – са превозени с камиони в горите край Смоленск. Всички са разстреляни и заровени с булдозери в черната пръст. Повече от 4000 полски офицери оставят костите си в масовите гробове на Катинската гора.

Режисьорът не спестява нищо от потресаващите събития, разиграли се през зимата на 1940 г. Почти като на сън зрителят вижда как грубите ръце на червеноармейците свалят уплашените хора от камионите и ги изправят пред огромната яма насред гората, която вече е почти пълна с тела. С лекарска прецизност и магазинерска досада руснакът насочва немски пистолет към тила на пленения и един куршум пръсва мозъка му, излитайки през челото. Всичко се върши толкова рутинно, толкова безпристрастно, сякаш някой отваря бутилки или чупи орехи за сладкиш. Булдозерът минава над телата и засипва всичко с пръст.

Драмата на Катин не свършва с масовата екзекуция и точно тук блясва майсторският клас на филма. Режисьорът ни показва документални кадри от немските архиви – при настъплението си в Съветския съюз през 1942 г. Вермахтът се натъква на масовите гробове и ги отваря. Назначена е международна комисия, в която участва дори български експерт патолог и германската пропаганда съобщава на целия свят за варварското деяние на болшевиките. Само няколко години по-късно ситуацията се променя и Червената армия отново се връща в Катин. Гробовете наново са разровени и за страшното престъпление са обвинени нацистите. И така 45 години...

Чак по времето на Елцин руската страна признава, че жестокото клане е извършено от съветските специални части на НКВД. А болките и страданията на десетките хиляди хора, чиито мъже, бащи и синове лежат в гората на Катин, докато техните убийци шестват като победители в собствената им държава, остават, уви, в забравените страници на историта. “Катин” ги извади наяве отново и ги показа на света по брилянтен начин. Защото истината, макар и застреляна в тила като куче, макар погребана от булдозери и приписана на други, никога не може да остане скрита.

Да се посмеем на сръбски - напук на Косово!

“Еееей, нема те...сву ноч плакала, тебе чекала съм.. Сърце йе мойе виолина, що я дираш кат незнаш да свирааш...”.

На сръбски е “Завет”. На английски го превеждат “Promise me this” . Но е достатъчно само да спомена едно име – Емир Кустурица, за да разберете за какво иде реч. Много свеж филм, издържан в добрите стари традиции на “Черна котка, бял котарак” и в много отношения доближаващ се до неговата идея - като сюжет, актьорска игра и др. Познатата история, разказана този път без участието на симпатичните цигани, от което обаче чарът на комедията изобщо не се губи.

В такъв епохален момент, когато из улиците на Сърбия вилнеят протести, палят се гуми и се трошат прозорци, аз реших да туширам напрежението с малко храна за душата. А този филм е именно това. Една дебела черта, която зачерква негативното, конфликтното и добавя свеж привкус на вечерта, залагайки на смеха като лекарство. “Завет” ни показва сърбите в целия им блясък – така, както само един сърбин може да го постигне. Първите десет минути директно пренасят в дълбоката провинция с непрестанно припяване на кръчмарски рефрени (Лепа Лукич и нейната “Сърце йе мойе виолина” в изпълнение на ненадминатите комици, играещи ролята на....инспектори по образованието!!!) и грохот на тунингован трабант (превозното средство на инспекторите). Богатата душевност, колоритния бит и уникалната народопсихология на сърбите започва да се разкрива по ненадминат, почти фантастичен начин. Стрелба с калашници, люти псувни, секс с пуйки и крави, както и пъстра гама от вълнуващи обрати са само част от представлението.

“Завет” е странен хибрид – смесица между латиноамерикански сюжет, балкански декори и саундтрак, сръбски попържни и разбира се, хепи енд. Тук всичко е пропито с такава емоция, каквато само ние, балканците, бихме могли да разберем напълно. Тук котката лочи мляко от немска каска, дядото се просълзява от руския химн по телевизията, на стената виси портрет на Тито, а на пояса на всеки мъжки персонаж се мъдрят поне няколко пищова.

“Завет” е историята на едно хлапе, което получава поръчение от дядо си – “Иди в града, продай кравата и донеси икона, сувенир и момиче за себе си!”. Кравата Светка, иконата на св. Марко и прекрасната девойка Ясна преживяват множество премеждия, докато малчуганът успее да изпълни завета на дядо си. За повече пикантен вкус се намесват банда гангстери, които имат мащабен план да построят Световен Търговски Център в Сърбия, сутеньори, двама добродушни братя-строители (чиято задача е всъщност да събарят сгради) и една баба, която псува внучето си по най-внушителния начин, докато наблюдава с бинокъла си съседната къща. При Кустурица така и не усещаш кога е дошла кулминацията на действието – може би само по музиката, която се засилва, и по сюрреалистичните картини, събиращи в себе си всички герои на повествованието – сред як джангър, стрелба, развети сръбски знамена...Сватба и погребение се разминават на една пътечка на фона на сръбското знаме, бракосъчетание под дулото на калашник и бягство с вартбург, озарено от логото на бензиностанция Лукойл (малко product placement никога не е излишен за бюджета)... аз спирам дотук. Лицето ми все още е разкривено от блага усмивка при мисълта за този филм. Достатъчно ли ви е? Още ли не сте го гледали? Ми не знам какво чакате още...

“...Сърце йе мойе виолина, що я дираш кат незнаш да свирааш...”

"Taeguk gi" - южнокорейският шедьовър на киното

Той е от онези филми, които ти спират дъха, докато една огромна буца ти засяда в гърлото и ръцете ти се изпотяват. Оттук има два варианта. Ако си жена, разплискваш тонове сълзи по клавиатурата/леглото/креслото и тичаш замаяна в банята; ако си мъж, стискаш зъби и си казваш: “Не, чакай бе, аз съм мъж, няма да ревна!”.

Аз все още мога да преглътна буцата, която остана в гърлото ми след този филм. Човек няма да ми повярва, че го гледам за втори път, а ефектът отново е същият, дори по-силен.

“Taeguk gi” е истински южнокорейски шедьовър. Погледнато съвсем безпристрастно, той е може би най-добрият антивоенен филм, който е създаван през последните десетилетия. Най-малкото защото се различава от американските плоски сценарии, от цялата тази мания по героизма и помпането на мускули от типа: “Вижте ни к’ви сме яки, сега ще им надуем шушоните на лошите!”.

"Taeguk gi” e потресаваща история за обикновени хора. 1950-та и войната между Северна и Южна Корея връхлита в спокойния живот на двама млади братя южнокорейци – те са мобилизирани и изпратени на фронта, където ежедневно загиват хиляди хора – разкъсани от снаряди, надупчени, с откъснати глави. Джин Тае е големият брат, който е решен на всяка цена да запази живота на Джин Сеок, като за целта се хвърля във всички рисковани мисии – неговите подвизи биха могли да върнат малкия брат вкъщи. Войната е в разгара си, комунисти и демократи се бият с ожесточение, присъщо само на азиатските народи. Бият се като зверове. Трагични случки довеждат до прелом в емоционалното състояние на Джин Тае – доказал се в множество битки, награден с медал на честта, той преминава на страната на червените, мислейки, че брат му е мъртъв. Съдбата ще изправи двамата братя в смъртоносна битка помежду им – Джин Тае няма да познае, че се опитва да убие собствения си брат.

Трагедията, съкрушителната драма на този филм до такава степен обсебва сетивата, че те обзема ужас. Ужас от безумието на войната, която прави от хората зверове, която кара брат да се нахвърля срещу брата си и довчерашни приятели да се стрелят един друг. Музиката допринася за потъването в бездната, а връщането в днешни дни, когато възрастният вече Джин Сеок държи обувките, изработени от брат му и запазени повече от 50 години, буквално може да срине по-чувствителните зрители.

Подгответе се психически, преди да гледате този филм. Но нека това не ви отказва да го направите – имате думата ми, филмът е шедьовър! Нито “Сталинград”, нито “Враг пред портата”, нито който и да било военен филм е оставил такива следи у мен, както “Taeguk gi: Brotherhood of the war”.