За Роджър Уотърс, майор Томпсън или двама англичани в Литаково

Става дума за двама англичани в Литаково. А англичани в Литаково едва ли се срещат всеки ден. И тук е необикновеното на тази история. 

Единият идва в селото през 1944 г. Не идва сам, водят го. Съдят го в селото и го разстрелват за противодържавна дейност, след което го погребват набързо в общ гроб заедно с още десет души. Англичанинът се казва Франк Томпсън.

69 години по-късно друг един англичанин идва в Литаково. Този идва сам, за да се поклони на гроба на същия Франк Томпсън, който в момента лежи под каменна плоча в братска могила край селото. Докато поднася цветя на гроба, англичанинът иска да е сам. Наоколо жужат цял куп журналисти, охранители, ивент мениджъри, селски кметове, местни фенове... Моментът обаче е личен и няма място за камери. Името на този англичанин е Роджър Уотърс. Музикант, легендарен басист на Pink Floyd  и автор на един от най-популярните спектакли в света - "Стената".

 Общото между двамата англичани е Втората световна война. Тя изпраща единия в братската могила на Литаково и отнема бащата на другия, докато невръстният син е само на пет месеца. Франк Томпсън би могъл да е на годините на бащата на Уотърс. Какво точно е правил в България, какви са обстоятелствата около смъртта му, как се интерпретира неговата роля през годините у нас - това едва ли вълнува много легендарния музикант. Франк Томпсън е сънародник, изпълнявал своя дълг към родината си и загинал в една война, която едва не пречупва жилавия народ от Острова. Един от хилядите "томита", оставили костите си от пясъците на Египет до полярния кръг на Норвегия.

 Плочата над общия гроб, където е погребан Франк Томпсън

Доста се разшумя около тази нетипична постъпка за един рок музикант. Може би защото сме свикнали да мерим с нашия си аршин и очакваме да видим Роджър Уотърс как нагъва лакомо боб чорба или души мускалче розово масло, обяснявайки колко хубава е България. А всъщност ставаме свидетели на един морален жест и ако някоя българска "звезда" някога отиде и направи същото в Македония, Гърция, Сърбия или Турция по бившите бойни полета, където българският войник е оставил своите кости, това вече би било новина.

А иначе братската могила в Литаково е място с особена атмосфера, където обичам да се отбивам. Там е паметникът на партизанката Сашка, за която казват, че била принудена сама да изкопае гроба си. В средата на мемориалния комплекс пък се издига обелиск, върху който е изпусан стих от Вапцаров. Наоколо са гробовете на убити партизани и ятаци и всичко е потънало в тишина, белязано е с патината на времето и предразполага към размисъл. От днес вече и с особен статут за местните - мястото, което посети Роджър Уотърс. Двама томита в чужда земя - една среща 69 години по-късно. Каква символика само!

Музей на безусловната капитулация*

или защо музеят на социалистическото изкуство не е музей на комунизма

 

Снимка: "Дневник"

Тази година септември се оказа доста плътен откъм носталгични събития. Мащабното честване на 100-годишнината от рождението на Тодор Живков в Правец, поредният девети септември с несекващата полемика около него и подновеният дебат за бъдещето на чинията, разпадаща се на Бузлуджа, създадоха небивал шум в публичното пространство.

В понеделник предстои друго знаково събитие, за което министърът на културата ни подготвя повече от година. Първоначално обявен като музей на комунизма, трансформирал се в музей на тоталитаризма, а по-късно на тоталитарното изкуство, в София все пак отваря врати Музей на социалистическото изкуство.

Тази трансформация в името е показателна за буксуващия процес на осмисляне на комунистическата епоха в българското общество. След цяла година разяснения и прессъобщения на културното министерство се оказа, че няма да имаме музей на комунизма, а още една художествена галерия.

„Това правителство ще вкара социализма в музей”.

Думите на Вежди Рашидов може да звучат решително, но това е само привидно. Министърът даде пример с други европейски страни, в които отдавна имало музеи на комунизма. Идеята у нас да има подобна институция е доста закъсняла. Още в началото на 90-те доста европейски държави наистина вкараха социализма в музей, което говори много за темповете, с които гражданите на тези държави теглят чертата на миналото и обръщат поглед към бъдещето. По-добре късно, отколкото никога, помислихме си ние. Когато обаче камиони с овехтели скулптури и картини тръгнаха към „Дървеница”, стана ясно, че пак нещо не сме разбрали. Нямало да е на комунизма, а на изкуството, създавано по времето на социализма – сърдити работници и работливи труженички от гранит и маслени бои. Романтика в червено. В самата идея за подобна галерия, разбира се, няма нищо лошо. Напротив, пред перспективата тези предмети да събират прах в подземията, тяхното експониране е похвална инициатива. Къде обаче остава музеят на комунизма и нали щяхме да сме като другите държави? 

 Снимка: авторът

Комунизъм – мечтата, реалността, кошмарът

Ако хвърлим поглед към европейската практика, ще излезе, че министърът отново се е изказал неподготвен.  Музей на комунизма има в Прага и той е доста популярен. Създаден е под надслов “Комунизъм – мечтата, реалността, кошмарът”. Наред с картините на социалистическия бит и предмети на изкуството има възстановка на стая за разпити, имитация на фабрика, на кабинет по история с всичките му пропагандни атрибути. Внушителен в Будапеща е т.нар. “Мементо парк”, построен на открито в унгарската столица още в далечната 1993 г. В музея има и “българска следа” – бюст и внушителна статуя на Георги Димитров. През 2006 г. е издигнато и копие на постамента, върху който до 1956 г. се издига статуята на Сталин. В началото на Унгарското въстание екзалтираната тълпа отрязва бронзовия гигант и остават да стърчат само ботушите му, които могат да се видят и днес в музея. Едва ли би могло да има по-саркастично свидетелство за отношението на унгарците към съветските “освободители”.

Снимка: Wikipedia

Отделно от него в Будапеща съществува и “Къщата на терора” – музейна експозиция на нацизма и комунизма, двете диктатури, които оставят своя белег в новата история на Унгария. Външната стена на сградата е облепена със снимки на жертвите. Посетителят може да слезе в мазето, където ще види килиите, в които тайната полиция на Комунистическата партия е измъчвала задържаните.

Малко по на запад, в Източен Берлин, бившата сграда на ЩАЗИ е превърната в музей на страховитата тайна полиция. Акцентът е върху жертвите и съпротивата срещу режима, а училищата организират посещения с образователна цел, за да видят подрастващите какво представлява това непознато за тях минало. 

Така е в Европа. У нас ще бъде друго. Нищо подобно на изброените неща няма да видим в българския музей и това е големият проблем. Образователната цел отстъпва пред откровената носталгия и своеобразната реставрация на т. нар. социалистически реализъм.  Липсата на контрапункт в това експониране на пропагандни материали от близкото минало е пукнатина в цялата идея за музея, която означава вторична виктимизация за пострадалите от тоталитарния режим и продължаващо буксуване в опитите да се отърсим от неговата сянка. В музея ще виждаме отново само онази страна на комунизма, която някогашните политагитатори са искали да бъде видима. От очите на Ленин ще струи доброта, а нищо няма да напомня за Ловеч, Белене и Скравена. Няма да има снимки на жертвите, нито на празните витрини в магазините. Едва ли най-добрият начин да обясниш миналото на един подрастващ е да му покажеш картина на устремен в бъдещето партизанин.

У нас за кратко видяхме един своеобразен музей на комунизма напълно в стила, по който европейски артисти дадоха своята „оценка” на този период. Изрисуването с графити на Паметника на съветската армия напомни за розовия танк на Давид Черни в Прага. Само дето се оказа, че за разлика от чехите, нямаме чувство за хумор и го приехме много на сериозно.

Всъщност можем да се замислим дали въобще е необходим музей на комунизма в страна като България, която сама по себе си е такъв музей. Достатъчно е да се разходим из Правец, да се повозим в софийския автобус 76 или да се сблъскаме лице в лице с услужлив чиновник на държавна служба.  Ефектът е мигновен и не предизвиква носталгия, но преживяването поне е истинско.

*  Заглавието е заимствано от едноименната книга на хърватската писателка Дубравка Угрешич. 

(Материалът беше публикуван първо на Dnevnik.bg)