По улиците на Забравената война

Каймакчалан, Кота 1050, Завоят на Черна, Червената стена, Добро поле, Кала тепе, Кубадин, Яребична, Чеган... Какво ли говорят тези имена на средностатистическия българин? Имена на улици. Вероятно само това. В Плевен ул. "Кала Тепе" е успоредна на "Дойран". Друго име на улица, украсяващо безмълвно поредната табелка.

През 1919 г. тези имена ги е знае всяко хлапе в България. Хиляди хора ги произнасят с болка, горчивина, но и възхищение. Както в други части на света произнасят Сома, Вердюн, Пашандел, Галиполи, Таненберг, Марна. 

Сто години по-късно у нас само уличните табелки носят спомена за най-големите сражения на българския войник през Първата световна война. И докато миналата година целият свят честваше с най-различни прояви стогодишнината от началото на Голямата война, в България днес това е тема извън дневния ред, в навечерието на 1 октомври - деня, в който през 1915 г. цар Фердинанд обявява с манифест война на Сърбия и страната влиза в световния конфликт.

Настъплението на 7-ма пехотна Рилска дивизия за Демир-Хисар - Серес, 1916 г. Източник: Изгубената България

Всички знаем как завършва това. Знаем за Ньой, 1919 г. Поредното унижение на България и фактическият крах на националния идеал. Това, което остава непонятно днес, е забравата. Защо изброените по-горе имена звучат в ушите ни като имена на улици, а не ги свързваме с най-значимите сражения, в които се бият и загиват дедите ни? Защо помним Ньой с унизителните каузи на мирния договор, но не помним Дойран, където Девета пехотна дивизия на ген. Вазов смайва англичаните с безпределната си храброст? Или конницата на ген. Колев, освободителят на Добруджа?

Истината е, че забравата не идва току-така. Ако погледнем по-назад през годините, ще видим, че до 1944 г. участието на страната в Европейската война е винаги във фокуса на вниманието на общественици, историци, политици. Особено през 30-те г. излизат редица пространни анализи и изследвания, посветени на войната. Много непосредствени участници в сраженията издават мемоарите си, които бързо набират популярност. Сред най-значимите са "Дойранската епопея 1915 - 1918" на ген. Никола Недев (1921 г.), "Победени, без да бъдем бити" на полковник Стефан Тошев (1924 г.), "Под разветия щандарт" на полк. Подгоров (1935 г.), както и легендарната книга "Един от първа дивизия" на Георги Ст. Георгиев. Излизат биографични издания за големите ни пълководци, разнообразна периодика, специални поредици, посветени на един или друг ключов момент от войната. Изграждането на паметници за отдаване на почит към загиналите за обединението на България също процъфтява - почти всяко населено място, град или село, има поне малък монумент или плоча, напомняща за саможертвата на местните мъже, оставили костите си по бойните полета на Сърбия, Македония, Румъния и Гърция. 

Коренната промяна идва с преломната дата 9 септември 1944 г. Първата световна война е обявена от официалните историци за "шовинистична" и на практика е изхвърлена на бунището. Някои особени епизоди от нея въобще не се споменават. Ако попитате родителите си дали знаят нещо за боевете на българската войска с руската казашка артилерия в Добруджа или обстрела на Варна от руски бойни кораби и хидроплани, едва ли ще си припомнят да са учили нещо подобно в училище. Тези епизоди са умишлено скрити и заличени от колективната памет, защото за комунистическия режим изглежда неловко - българи и руснаци се бият едни срещу други. Някак не импонира на концепцията за вечната дружба между двата "братски" народа. А за тези твърде интересни моменти от войната разказва по много любопитен начин Георги Георгиев в "Един от Първа дивизия":

Пред Комана Букурещ офицери от първи полк обясняват на войниците, че вместо румъни срещу тях има вече руси. Желаейки да провери настроението – дали нашите ще се бият – един офицер им припомня, че русите са славяни, наши братя, освободители.

– Я – обаждат се неколцина, – оти да се не биеме? Що тражи русино туа? Я одил ли съм у Русия?“

45 години комунистическа диктатура в България са достатъчни, за да избледнее споменът за Голямата война. Отиват си и последните участници в сраженията - и ако през 30-те години на техните спомени се дава гласност в печата, то след 45-а трибуната е иззета от партизаните и активните борци. Част от паметниците на героите са унищожени като "фашистки", други са "преработени" и до имената на загиналите през войните 1912 - 1918 г. се появяват и жертвите на "Отечествената" война. София пък губи мемориала на Желязната дивизия, изравнен със земята от булдозери, за да освободи място на твърде съмнителния като художествена стойност паметник "1300 години България".

Източник: Изгубената България

И ето ни днес, близо 100 години след края на Голямата война. Българинът вече е друг. Водил е и е изгубил три войни за национално обединение, а четвъртата - когато за кратко е постигнал същото това обединение - завършва с окупация на страната и тотална смяна на "чипа", както би се изразил един бивш премиер. Каймакчалан и Дойран са имена на улици, които не значат нищо за съвременниците. В центъра на столицата ръждясват тъжните останки от монумента на Старчев и само едни картонени табели, поставени от родолюбиви ентусиасти, припомнят, че на това място е имало един друг паметник, от една друга България.

Навръх знаковия 1 октомври - точно век от влизането на страната в Първата световна война, България не може да се справи с наследството от забравената война. Не може да изведе уроците, нито да превъзмогне травмата. Незарасналата рана просто е затрупана с пластове забрава. Тук няма официални церемонии, нито богата културна програма, посветена на годишнината. Тук не е Лондон, където стотици хиляди керамични макове обагриха Лондонската кула като символ на загиналите през войната поданици на Короната. Тук, в София, дори си нямаме монумент, където ние, обикновените граждани, да оставим цвете. Но ако за нещо трябва да съжаляваме насред цялата тази забрава, то е там, под шинела на премръзналия от студ в окопите на Дойран и в голите полета на Добруджа български войник - онзи дух, който нашите прадеди са имали тогава; куражът, смелостта и идеалите; коравият инат, безкрайното любопитство и съзнанието за някаква по-голяма цел от простичкото саможиво съществуване. За нас остава удивлението, когато разберем от овехтелите мемоари, че те са носили тези ценности не с патетиката на холивудски герои, а като най-естественото нещо на света. Или както казва скромничкият войник, запитан от офицера си насред боевете в Румъния(ще използвам отново цитат от "Един от Първа дивизия"):

– За какво живееш бе, момче?
– Сакам да видим какво че стане!

Вършец - тиха реминисценция на Царска България

Тя си е отишла безвъзвратно. Останала в черно-белите снимки от епохата, в спомените на вече престарелите съвременници и тук-там в архитектурата на някои по-големи градове. Изгубената България отпреди Девети обаче все още може да се забележи, силно избледняла, но автентична, по улиците и площадите на Вършец. Едно пътуване до там ме накара да се пренеса макар и за миг, макар и въображаемо, в 30-те години на ХХ век. Изключително усещане, нека ви разкажа...

Алеята с чинарите

Малко хора знаят, че Вършец е първият български курорт. Отдалечен на малко повече от 30 км. от Враца, в сърцето на така екзотичния Северозапад, малкият град пази спомени за наистина добри времена. Обгърнат от зеленина, изключително тих и криещ безброй изненади за любопитния турист, Вършец е малко бижу за любителите на старата архитектура на Царска България. Улица, прикрита от огромни вековни чинари, разперили клони и образуващи тунел от зеленина, води към центъра на града. 

Вила "Незабравка"

По нея, както и в малките пресечки, са сгушени множество овехтели вили (някъде четох, че са били построени в стил "ар деко"), всяка от която носи някакво име, най-често на цвете (вила "Трендафил", вила "Незабравка"...). Разправят, че навремето всяка вила се гордеела именно с цветето, чието име носи, в градината си. Днес голяма част от кокетните постройки изглеждат изоставени, с избледнели фасади, заглъхнали мансарди, ръждясали огради с множество орнаменти. Някои не са издържали "проверката на времето" (ах, този шаблон) и на места стои само фасадата, прикриваща катастрофа от греди и мазилка. 

Павилионите

Малко в страни от по-оживената част на градския площад се набиват на очи два павилиона с познати силуети. Покривите им поразително приличат на някои софийски сгради от началото на ХХ век. Не успях да разбера какво е оригиналното им предназначение, но явно в последните си дни са служили като будки за продажба на билети за градската баня. Сега са застинали безмълвни като стражи, пазещи входа към цяла поредица от други любопитни изненади. 

Новата минерална баня

Новата минерална баня - фасада

Няколко крачки след тях е т. нар. Нова минерална баня. Построена през 1930 г., тя представлява внушителна масивна сграда, единствената добре реставрирана в архитектурния ансамбъл от царско време. Банята е активно функционираща и днес! 

Старата минерална баня

До нея е и първата, "старата" минерална баня, построена 20 години по-рано в стил късен сецесион. Фасадата е опасана с  декорация, наподобяваща маслинови клонки. За съжаление в момента е заключена и неизползваема. На едно ниво над двете минерални бани е най-призрачното и загадъчно място във Вършец. 

"Царското" казино

Само няколко стъпала ни делят от просторна площадка, в центъра на която е т. нар. "царско казино" - първото по рода си в България. Построено е през 1922 г. и в годините преди войната е било обичайно средище на изискани гости от софийския елит, както и на чуждестранни посетители. Сред честите гости бил и принц Кирил, братът на Цар Борис Трети. Днес призрачно мълчание е обгърнало изоставената и рушаща се постройка, привличала някога аристокрацията на царска България. Ако затвориш очи, излющената фасада може би ще се скрие и ще се покаже игралната зала, виенският салон, ресторантът със софийски оркестри... Лъскавият "Пакард" на принц Кирил ще изсвири с гуми пред оживената сграда, ще го наобиколят дечурлига, знаещи много добре кой е изисканият гост. Реминисценцията трае само миг - през широките френски прозорци навън нахлува буйна растителност, стъклата са счупени и разпиляни наоколо, овалните прозорчета по фасадата са ослепели. Казиното днес е собственик на Министерството на здравеопазването - като знаем колко проблемен е този сектор вече толкова години, едва ли има много надежда да се отдели някакъв ресурс за възстановяването на този изключителен архитектурен и исторически паметник.

Фотографите-любители на изоставени сгради и пейзажи обаче със сигурност ще останат очаровани. За романтиците с афинитет към изгубената България отпреди Девети Вършец пък е истинска находка. Вероятно местоположението му, встрани от обичайните туристически маршрути, в центъра на изостаналия Северозапад, го е запазило от безвкусицата и кича, които иначе загрозяват подобни места. Тук дори невъзстановени, архитектурните спомени за царска България будят истинско възхищение. А невероятното спокойствие, зеленина и вътрешното усещане за мир, което носи посещението на този град, го превръщат в място, където бих се връщал отново и отново. Като затворя очи, тя е там - изгубената България.