Вършец - тиха реминисценция на Царска България

Тя си е отишла безвъзвратно. Останала в черно-белите снимки от епохата, в спомените на вече престарелите съвременници и тук-там в архитектурата на някои по-големи градове. Изгубената България отпреди Девети обаче все още може да се забележи, силно избледняла, но автентична, по улиците и площадите на Вършец. Едно пътуване до там ме накара да се пренеса макар и за миг, макар и въображаемо, в 30-те години на ХХ век. Изключително усещане, нека ви разкажа...

Алеята с чинарите

Малко хора знаят, че Вършец е първият български курорт. Отдалечен на малко повече от 30 км. от Враца, в сърцето на така екзотичния Северозапад, малкият град пази спомени за наистина добри времена. Обгърнат от зеленина, изключително тих и криещ безброй изненади за любопитния турист, Вършец е малко бижу за любителите на старата архитектура на Царска България. Улица, прикрита от огромни вековни чинари, разперили клони и образуващи тунел от зеленина, води към центъра на града. 

Вила "Незабравка"

По нея, както и в малките пресечки, са сгушени множество овехтели вили (някъде четох, че са били построени в стил "ар деко"), всяка от която носи някакво име, най-често на цвете (вила "Трендафил", вила "Незабравка"...). Разправят, че навремето всяка вила се гордеела именно с цветето, чието име носи, в градината си. Днес голяма част от кокетните постройки изглеждат изоставени, с избледнели фасади, заглъхнали мансарди, ръждясали огради с множество орнаменти. Някои не са издържали "проверката на времето" (ах, този шаблон) и на места стои само фасадата, прикриваща катастрофа от греди и мазилка. 

Павилионите

Малко в страни от по-оживената част на градския площад се набиват на очи два павилиона с познати силуети. Покривите им поразително приличат на някои софийски сгради от началото на ХХ век. Не успях да разбера какво е оригиналното им предназначение, но явно в последните си дни са служили като будки за продажба на билети за градската баня. Сега са застинали безмълвни като стражи, пазещи входа към цяла поредица от други любопитни изненади. 

Новата минерална баня

Новата минерална баня - фасада

Няколко крачки след тях е т. нар. Нова минерална баня. Построена през 1930 г., тя представлява внушителна масивна сграда, единствената добре реставрирана в архитектурния ансамбъл от царско време. Банята е активно функционираща и днес! 

Старата минерална баня

До нея е и първата, "старата" минерална баня, построена 20 години по-рано в стил късен сецесион. Фасадата е опасана с  декорация, наподобяваща маслинови клонки. За съжаление в момента е заключена и неизползваема. На едно ниво над двете минерални бани е най-призрачното и загадъчно място във Вършец. 

"Царското" казино

Само няколко стъпала ни делят от просторна площадка, в центъра на която е т. нар. "царско казино" - първото по рода си в България. Построено е през 1922 г. и в годините преди войната е било обичайно средище на изискани гости от софийския елит, както и на чуждестранни посетители. Сред честите гости бил и принц Кирил, братът на Цар Борис Трети. Днес призрачно мълчание е обгърнало изоставената и рушаща се постройка, привличала някога аристокрацията на царска България. Ако затвориш очи, излющената фасада може би ще се скрие и ще се покаже игралната зала, виенският салон, ресторантът със софийски оркестри... Лъскавият "Пакард" на принц Кирил ще изсвири с гуми пред оживената сграда, ще го наобиколят дечурлига, знаещи много добре кой е изисканият гост. Реминисценцията трае само миг - през широките френски прозорци навън нахлува буйна растителност, стъклата са счупени и разпиляни наоколо, овалните прозорчета по фасадата са ослепели. Казиното днес е собственик на Министерството на здравеопазването - като знаем колко проблемен е този сектор вече толкова години, едва ли има много надежда да се отдели някакъв ресурс за възстановяването на този изключителен архитектурен и исторически паметник.

Фотографите-любители на изоставени сгради и пейзажи обаче със сигурност ще останат очаровани. За романтиците с афинитет към изгубената България отпреди Девети Вършец пък е истинска находка. Вероятно местоположението му, встрани от обичайните туристически маршрути, в центъра на изостаналия Северозапад, го е запазило от безвкусицата и кича, които иначе загрозяват подобни места. Тук дори невъзстановени, архитектурните спомени за царска България будят истинско възхищение. А невероятното спокойствие, зеленина и вътрешното усещане за мир, което носи посещението на този град, го превръщат в място, където бих се връщал отново и отново. Като затворя очи, тя е там - изгубената България. 

Където вехториите отиват да умрат...

Едно доста непознато място в сърцето на София. Не бях се замислял, че може да бъде под църква. Сякаш го няма, ако не знаеш, че е там. Отваряш вратата и те са навсякъде - хиляди, хиляди вехтории, натрупани на камари, лавици, маси, бюра... Вехтошарски магазин - по-скоро не. Вехтошарско царство само едно ниво под градския шум...

Некрополът под църквата "Св. София"

Най-интересното от един град се крие под повърхността му.

 За София това важи с пълна сила и тези дни имах шанса да се убедя с очите си. Разбира се, всички знаем за хилядолетната история на нашата столица и останките на древна Сердика, които продължават да се появяват на различни места в самия център на града. Освен това много от нас ежедневно минават покрай един от най-отличителните символи на столицата - византийския храм "Св. София". Много по-малък е процентът на онези, които знаят какво се крие точно под нивото на църквата.

Всъщност "крие се" не е най-точното определение. С изненада научих, че през май тази година е отворил подземният музей на храма "Св. София", който показва в почти пълната си цялост едно скрито досега културно-историческо богатство на столицата - древния некропол на Сердика, където в продължение на над 2 века (от третата четвърт на II до третата четвърт на IV век са погребвани жителите на Константиновия град. Каменни саркофази, различни по форма и мащаб в зависимост вероятно от обществения статут на покойника, са разположени на различни нива в истински лабиринт от стълби, коридори и прихлупени галерии, изкопани на ръка от археолозите.

Влизаме в музея по новички стълби, водещи към добре осветено предверие. Посреща ни младо момиче, което усмихнато обяснява от кога датира проучвателната работа по археологическия обект и внимателно ме поправя, когато се опитвам да налучкам в кои години тук се е трудил проф. Богдан Филов. На входа има картички и брошури, които за разлика от повечето родни музеи са произведени тази година, а не преди Десети.

Още с първите стъпки усещаш, че си попаднал в съвременен музей. В нишата отдясно се върти клипче от поредицата на Камен Воденичаров "Пет минути София", което разказва за блясъка на древна Сердика. На метри от прожектора хипнотично е осветена огромен каменен саркофаг. Това е едва началото на изумителна разходка все по-дълбоко под земята и все по-назад в годините, когато на същото това място е било гробището на знатните византийци.

Разкритите гробници са десетки и всяка от тях е различна по форма - полусферични, цилиндрични, масивни и тежки правоъгълни саркофази; зидани гробници с малко прозорче, през което вероятно са вкарвали тялото на починалия... Целият музей е организиран под формата на разходка нагоре-надолу покрай гробниците по остъклени пътеки и стъпала, с художествено осветление и множество информационни табели. Не съм си представял, че в София може да има подобен музей! А какво по-логично от това за град с толкова древна история?! Просто вече толкова сме свикнали да виждаме демонстрации на тотално безхаберие, що се отнася до поддържането на исторически ценности, че подобен вид на музей изглежда сюрреалистично.

Без съмнение едно от най-интересните неща в подземната галерия са запазените древни мозайки. Към момента обаче оригиналите са в Археологическия музей и са заменени от пана с репродукции. Четох някъде, че предстои връщането им долу, което със сигурност ще привлече още посетители.

Завършваме разходката си във византийския некропол с истинско удовлетворение от неочакваната находка. Посещението на музея се превърна в добрата новина на деня - значи все пак е възможно дори и у нас! Малко оптимизъм и дано повече хора видят чудесата, над които ходим, без да подозираме за съществуването им.

Фото загадка - "Windows"

Минавали сте от там десетки пъти. Някои може би минават всеки ден. Любопитно е обаче да погледнеш от този ъгъл. Та... въпросът ми е: Ще познаете ли коя сграда е на снимката?

Ганьо в Нощта на музеите

Нощта на музеите е една от най-страхотните градски инициативи, обединяваща стотици градове в цяла Европа. Страхотна, защото е свързана с най-различни прояви и атракции в иначе познатите за повечето хора традиционни музейни пространства. 

Тази година заложих на Националния военноисторически музей, където по програма трябваше да има изпълнение на представителния гвардейски оркестър на българската армия. Е, имаше, разбира се, при това страхотен концерт, който спечели овациите на многобройната публика. 

Иде реч обаче не за оркестъра, а за самата публика - за отношението към историческите ценности, за уредниците на музея, ако въобще имаше такива. Експозицията в двата двора на НВИМ наскоро беше освежена, голяма част от изложената техника е пребоядисана, окосено е, поставени са нови пейки. На този фон в Нощта на музеите ценните исторически реликви, изложени в откритите пространства, бяха буквално накацани от ентусиазиран народ. Ентусиазиран може би от слънчевата събота ли, от безплатния вход ли, не знам... Знам само, че ми прималя, когато видях група младежи да се катерят върху безпомощния самолет L-29 "Делфин", а един от тях войнствено да яха кабината, докато приятелите му го снимаха с телефон. Подобна беше гледката из целия двор - малки и големи се катереха по експонатите, отвинтваха капачките на резервоарите, дърпаха капаци, човъркаха във всяка пролука; бащи вдигаха на рамене децата си, за да изтичат по крилото на някой самолет, а какички и лелки изпъваха до скъсване панталони, докато се опитваха да се качат на някой танк за поредната снимка "Това съм аз до някакъв танк". 

Ужасих се. Мисля, че не съществува европейски музей, който би допуснал подобни неща. За НВИМ обаче това е напълно в реда на нещата. Нещо повече - външният двор на музея е със свободен достъп по всяко време. Без входна такса! Това прави експонатите уязвими за всякакви вандали и келеши, които си умират да отчупят парченце "за спомен" от някоя военна машина. Затова и въпреки освежителните ремонти, голяма част от изложената техника е в плачевно състояние. Смачкани, окаяни, изгнили и ограбени са безценни исторически реликви - зенитното оръдие Flak 8,8, камион Mercedes Benz L2000, полуверижен влекач Sd Kfz 8, военен автобус Opel, италиански влекач Pavese и много други. 

Годините си минават и тези музейни експонати са на път да изчезнат завинаги, изгнили и с изпочупени от вандали стъкла. В същото време това не прави никакво впечатление на музейната управа. Ганьо си е Ганьо - дали покачен върху крилото на ценна историческа реликва или скрит в чиновническата си канцеларийка. Ганьо в нощта на музеите показва къде сме ние сред останалите европейски народи. Уви, на опашката на самолета.

Завръщане в Студентски град

Две години след последното ми размотаване из Студентски град, реших да си направя една разходка, за да видя какво ново в квартала. Много отлагах този момент - дълго време не ми се стъпваше дори там, но накрая любопитството надделя... След като почти всички хора, които познавах, отлетяха безвъзвратно оттам, след като мина толкова време, можеше да се маскирам на турист и да разгледам "забележителностите"...

Разходката ми започва по ул. "Осми декември". Новости много. Някогашният супермаркет беше сринат до основи и построен наново - още по-голям отпреди. Няма го боулингът, в който слушахме P.I.F. и "Остава" на живо в събота вечер. Навсякъде има нови заведения. Много от някогашните строежи вече са лъскави сгради от стъкло и метал. Ден преди 1 октомври - началото на учебната година в Софийския университет, по улиците щъкат младежи с големи чанти, паркират хаотично коли, претъпкани с багаж... На светофарите въртят гуми беемвета, в които високомерно гледат късо подстригани позьорчета. Младежи излизат от супермаркета с големи буркани лютеница. 

Свивам по "Франсоа Митеран" към блок 42, който някога беше мой дом. Имам да видя стар познайник там. Той винаги си е вкъщи, вкъщи трябва да си е и днес. Портиерът ме пуска без дори да ме попита нещо. Асансьорът, петият етаж...стая 517. Познайникът си е там, стаята е същата. Само дето изглежда като от епизод на "Life After People" - имам чувството, че последният път, когато е чистена, е преди две години. По стените висят някои от моите плакати, дори календар от 2010-а. Дошли са нови хора, някои дори са си тръгнали и са ги заменили други, но из стаята продължавам да виждам познати неща. Явор е последният човек, който познавам в Студентски град. Онзи с пеперудите и хербариите. Същият. Сега си има и бръмбари, капсулирани в прозрачна смола. На леглото, което някога беше мое, е съквартирантът му. Учи богословие и е фен на ЦСКА. На стената е залепил червена лента на любимия отбор, а над нея икона на Св. Богородица. Преди 7 години на тази стена заварих надпис с химикалка. Гласеше "If you can dream it, you can do it". После направиха ремонт на стаята и надписът замина, заедно с тапетите. В деня, когато си тръгнах, написах същите думи на същото място, където си бяха някога. И днес са си там. Само че до тях се мъдри разкривен надпис в прослава на големите цици. Богородица, ЦСКА, цици. В този ред. Отгоре надолу...

 Излизам от блока и се отправям към ул. "Джон Ленън". В началото й започва знаменитата "Манджа Стрийт" с някога любимото ми място - македонската скара. Нарича се македонска, но я правят албанци. От Косово. Основните й потребители пък са турски студенти. Взимам си моминска плескавица - напълно непроменен вкус две години по-късно. Пак ми става тежко от мазните картофи. Разходката е към края си. Не почувствах кой знае каква носталгия, нито някаква тъга, както си представях. Мястото е същото, героите са други. Това е толкоз просто и логично.

На връщане в 280 контрола...

Музей на безусловната капитулация*

или защо музеят на социалистическото изкуство не е музей на комунизма

 

Снимка: "Дневник"

Тази година септември се оказа доста плътен откъм носталгични събития. Мащабното честване на 100-годишнината от рождението на Тодор Живков в Правец, поредният девети септември с несекващата полемика около него и подновеният дебат за бъдещето на чинията, разпадаща се на Бузлуджа, създадоха небивал шум в публичното пространство.

В понеделник предстои друго знаково събитие, за което министърът на културата ни подготвя повече от година. Първоначално обявен като музей на комунизма, трансформирал се в музей на тоталитаризма, а по-късно на тоталитарното изкуство, в София все пак отваря врати Музей на социалистическото изкуство.

Тази трансформация в името е показателна за буксуващия процес на осмисляне на комунистическата епоха в българското общество. След цяла година разяснения и прессъобщения на културното министерство се оказа, че няма да имаме музей на комунизма, а още една художествена галерия.

„Това правителство ще вкара социализма в музей”.

Думите на Вежди Рашидов може да звучат решително, но това е само привидно. Министърът даде пример с други европейски страни, в които отдавна имало музеи на комунизма. Идеята у нас да има подобна институция е доста закъсняла. Още в началото на 90-те доста европейски държави наистина вкараха социализма в музей, което говори много за темповете, с които гражданите на тези държави теглят чертата на миналото и обръщат поглед към бъдещето. По-добре късно, отколкото никога, помислихме си ние. Когато обаче камиони с овехтели скулптури и картини тръгнаха към „Дървеница”, стана ясно, че пак нещо не сме разбрали. Нямало да е на комунизма, а на изкуството, създавано по времето на социализма – сърдити работници и работливи труженички от гранит и маслени бои. Романтика в червено. В самата идея за подобна галерия, разбира се, няма нищо лошо. Напротив, пред перспективата тези предмети да събират прах в подземията, тяхното експониране е похвална инициатива. Къде обаче остава музеят на комунизма и нали щяхме да сме като другите държави? 

 Снимка: авторът

Комунизъм – мечтата, реалността, кошмарът

Ако хвърлим поглед към европейската практика, ще излезе, че министърът отново се е изказал неподготвен.  Музей на комунизма има в Прага и той е доста популярен. Създаден е под надслов “Комунизъм – мечтата, реалността, кошмарът”. Наред с картините на социалистическия бит и предмети на изкуството има възстановка на стая за разпити, имитация на фабрика, на кабинет по история с всичките му пропагандни атрибути. Внушителен в Будапеща е т.нар. “Мементо парк”, построен на открито в унгарската столица още в далечната 1993 г. В музея има и “българска следа” – бюст и внушителна статуя на Георги Димитров. През 2006 г. е издигнато и копие на постамента, върху който до 1956 г. се издига статуята на Сталин. В началото на Унгарското въстание екзалтираната тълпа отрязва бронзовия гигант и остават да стърчат само ботушите му, които могат да се видят и днес в музея. Едва ли би могло да има по-саркастично свидетелство за отношението на унгарците към съветските “освободители”.

Снимка: Wikipedia

Отделно от него в Будапеща съществува и “Къщата на терора” – музейна експозиция на нацизма и комунизма, двете диктатури, които оставят своя белег в новата история на Унгария. Външната стена на сградата е облепена със снимки на жертвите. Посетителят може да слезе в мазето, където ще види килиите, в които тайната полиция на Комунистическата партия е измъчвала задържаните.

Малко по на запад, в Източен Берлин, бившата сграда на ЩАЗИ е превърната в музей на страховитата тайна полиция. Акцентът е върху жертвите и съпротивата срещу режима, а училищата организират посещения с образователна цел, за да видят подрастващите какво представлява това непознато за тях минало. 

Така е в Европа. У нас ще бъде друго. Нищо подобно на изброените неща няма да видим в българския музей и това е големият проблем. Образователната цел отстъпва пред откровената носталгия и своеобразната реставрация на т. нар. социалистически реализъм.  Липсата на контрапункт в това експониране на пропагандни материали от близкото минало е пукнатина в цялата идея за музея, която означава вторична виктимизация за пострадалите от тоталитарния режим и продължаващо буксуване в опитите да се отърсим от неговата сянка. В музея ще виждаме отново само онази страна на комунизма, която някогашните политагитатори са искали да бъде видима. От очите на Ленин ще струи доброта, а нищо няма да напомня за Ловеч, Белене и Скравена. Няма да има снимки на жертвите, нито на празните витрини в магазините. Едва ли най-добрият начин да обясниш миналото на един подрастващ е да му покажеш картина на устремен в бъдещето партизанин.

У нас за кратко видяхме един своеобразен музей на комунизма напълно в стила, по който европейски артисти дадоха своята „оценка” на този период. Изрисуването с графити на Паметника на съветската армия напомни за розовия танк на Давид Черни в Прага. Само дето се оказа, че за разлика от чехите, нямаме чувство за хумор и го приехме много на сериозно.

Всъщност можем да се замислим дали въобще е необходим музей на комунизма в страна като България, която сама по себе си е такъв музей. Достатъчно е да се разходим из Правец, да се повозим в софийския автобус 76 или да се сблъскаме лице в лице с услужлив чиновник на държавна служба.  Ефектът е мигновен и не предизвиква носталгия, но преживяването поне е истинско.

*  Заглавието е заимствано от едноименната книга на хърватската писателка Дубравка Угрешич. 

(Материалът беше публикуван първо на Dnevnik.bg)

Ретро София Фест