Ирелевантно

Днес научих една добра вест. Получих съобщение от организаторите на конкурса “Ирелевант на годината 2008” - Театър "Виа Верде" и фондация “Буквите”. Оказа се, че съм сред 12-те номинирани за голямата награда и съм поканен на тържествената церемония по връчването на наградите "Ирелевант", която ще се състои на 17.05 /събота/ от 19 часа в голямата зала на Културен дом "Средец" /бивш Лиляна Димитрова/ на улица "Кракра" 2. В конкурса са взели участие 120 автора с над 180 произведения. А, да – каква беше идеята? Ами, конкурсът е за най-оригинален герой на разказ от съвременен български автор. Сред номинираните 12 творби е и един от двата мои разказа, които изпратих за конкурса. Странна зависимост наблюдавам – когато участвам някъде почти на шега, винаги има резултат Примерите се броят на пръстите на двете ми ръце и вече започвам да вярвам, че наистина е така. Ха, няма да ви кажа обаче кой е разказът. От суеверие може би, не знам...

Знам само, че организаторите обещават интересни изненади и канят всички – номинирани и гости, да заповядат на 17 май, в събота. Празнува се и седмият рожден ден на Буквите! Звучи интересно! Каня ви и аз!

Доста вода изтече...

Точно преди две години излезе от печат моята стихосбирка. Рожба на толкова усилия, толкова зададени въпроси и потърсени отговори, толкова мечти… Мечти, които не съм си представял, че мога да сбъдна. Трябваше ми много смелост да стигна до там, трябваше ми и един човек, който да ми каже: “Абе ти защо не си издадеш стиховете? Хайде, аз ще помагам с каквото мога!”. С наивното си, младежко съзнание нарекох книгата “Пътуване към светлото”. Така тя излезе от печат. Последва вълнуваща премиера в Ботевград, а след това и страхотно представяне в София, във Факултета по журналистика и масова комуникация. Беше…изобщо, беше невероятна емоция. И събраните там хора, дошли да слушат моите неща; и онзи възрастен журналист, чието име остана загадка за мен – той дори не ме познаваше, но се просълзи, не знам защо. Като си помисля колко път извървях до пълната с хора зала… От първите стихчета за пролетта, надраскани с червен химикал и разкривен почерк…през първата публикация в тогавашния вестник “Кандидат-гимназист"…бях в пети клас… И през спечелените конкурси…Училището… Едно голямо пътуване към светлото. Сега си гледам стихотворенията и намирам, че те са пълни с толкова оптимизъм… Ама наистина много! Сякаш каквото и да стане, винаги всичко завършва добре и надеждата властва над всичко. Пътувайки към светлото, две години по-късно, гледам с малко по-други очи на света. Следващата книга може да е озаглавена “Завръщане от светлото”, защото и животът, и целият този загрубял и озъбен свят, са много сложни, многопластови и в голяма степен далеч от онзи неподправен детски оптимизъм, който е властвал у мен тогава.
Е, две години откакто се сбъдна една мечта. Книгата е факт. На премиерата в Ботевград един талантлив ботевградски писател каза: “Това е един успех, но би било крачка назад да останеш само с този успех. Очаквам следваща книга!”. Сега си мисля дали това ще стане някога, дали не съм загубил нещо от тогавашния Аз, дали съм способен и сега да надскачам себе си. Бъдещето ще покаже. Ще разбера, има време, сега още се връщам от светлото…

За мен ти не си морска сирена,
не си проектиран от други робот.
Аз мога сам във ръка да те взема,
защото съм свързан със тебе,живот!

Скоро е Девети май

Днес се рових в един прашлясал шкаф и там намерих моя тетрадка по литература от шести клас. Разлистих я и попаднах на интересно съчинение. Искам да го споделя с вас. Да, точно днес, защото днес е и денят на българската армия, на бойната слава. Съчинението е за война и смятам да бъде една препратка към следващи постове, посветени на една друга дата, също тъй знакова като шести май – девети май, денят на капитулацията на хитлеристка Германия, победата на съюзниците и прекратяването на Втората световна война в Европа. Но това малко по-късно. Сега ви оставям с размислите на едно 12-годишно хлапе, което в час по литература е стигнало до изучаването на Дневника на Ане Франк. Като последствие му е възложена тема за съчинение. Ето я и нея:

Духът на войната

(запазен е оригиналният правопис и пунктуация с всичките им…грешки)

    Войната се е родила още в дълбока древност, когато хората се биели с камъни за уловът си, за територията, която обитават и др. Постепенно се е разраснала, започнало се проектиране на здрави лъкове, тарани, каменохвъргачки и други бойни съоръжения.
Днес войната е особено жестока. Произвеждат се модерни лазерни и ядрени оръжия, които рушат и съсипват всичко по пътя си. Тази война е вземала милиони жертви, хиляди къщи са били сравнявани със земята, много хора са оставали без домове.
Ужасът на войната е толкова неописуем, но тя продължава да се води и днес. Тя е навсякъде – в небето, на сушата, във водата, дълбоко в сърцата ни, крие се и се показва при подходящ момент. Дори днес, когато се създават проекти за мирен живот, за свобода на всички хора, за опазване на природните богатства, войната е тук. Тя е толкова близо, че се усеща парещия й дъх.

 

 

    
Днес тя е в Югославия, утре може би ще дойде у нас, вчера бе обхванала целия свят.
Конфликтът в СРЮ е страшен, там е сега домът на войната. Там тя взима десетки жертви, руши къщи, фабрики, мостове, големи сгради… Защо е всичко това? Кому е нужна тази война? Доставя ли тя удоволствие на някой? Може би, но заради нея сега стотици хиляди бежанци са в Македония, Босна, има дори и у нас. Какво са виновни тези хора? Нима нямат право да живеят там, където са родени?
    Аз искам тези хора да се върнат по домовете си без страх, защото са хора. Няма значение, че са албанци, те са хора и ще бъдат такива винаги, освен ако не тръгнат по пътя на своите гонители. Всъщност такава опасност не съществува, защото те са ужасени от зверствата, които един човек може да извърши. Този човек е техният президент, лидерът, за когото са гласували по-голямата част от сръбското население. Този човек сега им забива нож в гърба. Кое го подтиква към това? Презрението към албанците ли? Да, но не сам това. Милошевич е израснал сам, родителите му умират, той остава затворен в себе си и…в него се вселява злият дух, който го кара да убива. Този зъл дух е духът на войната, който той не може да овладее и да заключи в себе си. Заради този дух Милошевич се е превърнал в друго същество, в нечовешки демон, който предизвиква само ужас. И при това е президент. Той и предишните му колеги направиха от Югославия една сравнително малка страна. В границите и вече не влизат Черна гора, Босна и Херцеговина, Хърватско. От такива хора, в които духът на войната е пълновластен господар, светът няма нужда. Затова ние трябва да се поучим от грешките на този човек и на всички като него и да прогоним духът на войната далече от себе си.

Георги Грънчаров, 12 години
шести “А” клас, ОУ “Васил Левски”, гр. Ботевград

Стана ми много забавно, докато го четох. Да прогоним духът на войната далеч от себе си… Боже, какво хлапе съм бил – да, има куп неточности в съчинението, има и доста мисъл, а и личи, че съм чел вестници още тогава. Но тази наивна детска надежда… Малки Жорко, духът на войната не може да бъде прогонен, защото той е част от духа на човека. След три дни отбелязваме финалът на една война, която трябваше да донесе краят на всички войни. Всички знаем какво стана след това. Корея. Виетнам. Персийският залив. Косово. Ами диамантените войни в Африка? А кървавите бунтове в Чехия и Унгария през 50-те и 60-те? Нямат край…

Това беше встъплението към една мащабна тема, която мисля да разгледам поне отчасти тук. Какво е девети май? Краят на една война? Победа? Ден на Европа? На коя Европа? Кажете ми вие. Може да ви кажа и аз…

Да почерпя и аз

Ааааайде! Добър апетит! На най-хубавия български празник, празнуван най-истински и с чувство от целокупния народ! К-хъм, взимайте виртуалния нож и се почерпете!
А за всички увредени хора, които се наричат вегетарианци - може само да го погалите!

На всички други - с много обич:

Къщата на глупаците

Отдавна не бях гледал толкова ненормален филм. Ненормален в съвсем буквален смисъл, защото действието се развива в една клиника за душевноболни и всичко е адски реалистично.

Филмът е руски. Времето, в което се развива действието, е белязано от Чеченската война. Болните живеят своя собствен налудничав живот – всяка вечер се скупчват на прозореца и със затаен дъх очакват да мине влака; вдигат си скандали и се пререждат на опашката за тоалетната сутрин; убиват мухи… Големият удар на филма е участието на самия Браян Адамс, който, разбира се, играе…Браян Адамс. Една от болните – Жени, си е втълпила, че той е нейният годеник и си живее със своите фантазии. Един ден влакът не идва. Вместо него на сутринта с гръм и трясък пристигат чеченски войници и окупират болницата. Лудите са изоставени от персонала и лудуват на воля. Жени Тимофеевна се влюбва в Ахмед, един от бунтовниците, който на шега й предлага да я вземе за жена. В простите им, налудничави, но откровено човешки разговори прозира голямото новаторство на режисьора, който сътворява един наистина луд, луд филм. Брутално и откровено луд до последната минута. Но и човешки луд, нежно луд…Защото кой казва какво е лудост и какво не?

"- Напълно плешив.
- И какво? Али и доктора също са плешиви.Ленин също. И е бил умен. И жена му го е обичала.И извънземните, по-добре забрави! Не само плешиви, но и зелени."

Всичко се променя, когато идват руснаците. Следват престрелки, още истерични сцени с развилнелите се луди и в крайна сметка… един триумф на живота и лудостта над смъртта. Да, лудост, но все пак живот, все пак далеч от унищожителния огън на смъртта. Макар и в къщата на глупаците сред цяло гнездо от шизофреници.

Лудо,а?

Изтеглете го ОТТУК

Чернобил - 22 години по-късно

Днес се навършиха 22 години от Чернобил. Това изречение е разбираемо за всички, нали? Няма нужда от много думи: Чернобил - тази страшна дума говори достатъчно.

Моето поколение е родено в годината на аварията. Най-чудовищната технологична катастрофа, която човечеството познава. Докато аз съм бил още мъничко ембрионче в корема на майка ми, тя е хрупала зелена салата, без да има представа за опасността. Никой нищо не е казал. Съветското правителство не съобщава нищо в продължение на два дни - в същото време умират хора, а тонове радиоактивни частици засипват Европа.

Оттогава се изписа много за причините и последствията. А последствията бяха сериозни. Човекът за пръв път осъзна, че една негова грешка може да причини заличаването на цялата ни цивилизация. Той е силен. Да, той е силен почти колкото природата. В някои случаи е по-силен и от нея. С едно копче и няколко изстреляни бомби в различни точки на кълбото е способен да измете всичко, дори себе си, от лицето на Земята. Не знам дали се сепна. Може би за малко. Страхът беше голям. Но вече се е взел в ръце, успокоил се е и старателно изсича гори, застроява планини и морета, пресушава блата, избива диви животни, замърсява езера, затрупва с отпадъци равнини.

А от Чернобил изминаха 22 години. Приблизително на толкова съм и аз. Като се гледам, не е особено голям период от време. Чернобил все още пустее и продължават да се раждат деца с увреждания. Човекът може би е забравил или поне се опитва да забрави за станалото. Но нито аз, нито Чернобил и тези 22 години, и изоставените панелки, и пръснатите по земята играчки без деца, къщи без обитатели, училища без ученици и автомобили без шофьори – ние не сме изчезнали. Ние сме тук и казваме: Човеко, замисли се! Вчера опустя Чернобил, утре същото може да се случи с цялата ти жалка планета! Опичай си акъла!

Снимки: Александър Викулов (повече: тук)

 

Германия през погледа на един Жоро - част пета

Щутгарт. През деня.

Както казах, сърцето на швабите. Град с богата история, множество забележителности и силен европейски дух. Щутгарт не е само Мерцедес Бенц и Даймлер Щадиум, нито пък будките с емблематичните брецели (традиционни солени швабски кравайчета). Градът е запазил истински архитектурни шедьоври, голяма част от които оформят внушителния Шлосплац със статуята на Вилхелм, Стария и Новия дворец, музея на изкуствата (наричан Кубчето) и други интересни сгради, оцелели след масираните бомбардировки по времето на Втората световна война.

Тук в целия си блясък е Новият дворец, който днес е някакво министерство. Имах щастието да го разгледам в почивен ден, когато отвън няма паркирани автомобили, а по едно време преваля и силна градушка, която очисти хората около него и го снимах, окъпан от пролетен дъжд. Наричат го нов, макар да е от хиляда седемстотин и някоя си година. Току на отсрещния тротоар е Старият дворец, който наистина си е стар, средновековен палат на немски владетели. Днес е музей с прекрасни експонати.



Зад Новия дворец започва Шлосгартен, която представлява огромен парк с изкуствени езерца, дъхави цветя, лебеди, патици, огромни рибоци, вити пешеходни алеи, древни руини, причудливи статуи и дори планетариум. Ако човек има здрави крака, след няколко километра стига зоопарка Вилхелма. Аз направих няколко снимки, преди да ме завали дъжда и да потърся подслон в планетариума. Той не е по-различен от нашия в Смолян, а представлението в този ден беше “Небесни пътеки".

Една от най-култовите ми снимки е тази с нагъзената патица. Всъщност идеята ми беше просто да я снимам как си плува на фона на двореца. Да, ама тя си намери нещо във водата и точно когато щраквах, навири дупарата нагоре и се получи тази забавна снимка.

За съжаление не успях да разгледам целия град. Доста е огромен, а забележителностите са пръснати в голям периметър и като прибавим лошото време, нещата си идват на мястото. Но въпреки това успях да се докосна до това място, за което бях чел и слушал разкази и което за мен се превърна в най-осезаемия контакт с онази Европа, която ние тук така се мъчим да стигнем.

Германия през погледа на един Жоро - част четвърта

Плохинген

Плохинген е мъничък град, разположен на брега на река Некар на около 20 км. От Щутгарт. Обикновено градче, съчетаващо стари островърхи къщички с нови жилищни постройки и тук там някой причудлив архитектурен каприз като Хундертвасерхаус или градската тоалетна.

Това е къщата с магнолиите. Представлява някаква общинска сграда. Но с цъфналото дърво отпред е истинско вълшебство и усещането да вървиш под розовите цветове е много хубаво.

Хундертвасерхаус всъщност е жилищна сграда. Да, макар да прилича на излязла от филм на Дисни, сградата се обитава от хора, на които им е писнало да гледат под прозореца си туристи с насочени към тях фотоапарати и затова са поставили табелка Частна собственост”. Хората обичат спокойствието…

Река Некар е очарователна. По спокойните й води плуват диви патици, които любопитно се приближават към посетителя, дръзнал да дойде досами брега, за да ги погледа. По гладката повърхност се носят лебеди. Странно – никой не ги лови, никой не ги скубе и не ги слага във фризера. Наблизо минава влака – никой не мята камъни по него и не троши скъпите му стъкла. Край реката има пейки, а във водата не плуват стари гуми и пластмасови бутилки. Бай Ганьо, уви, не остана из Европа, а се върна “да прави избори” и да дерибейства в България. Та оттогава сме си така…

Германия през погледа на един Жоро - част трета

Голямата нощ на музеите

По принцип не съм голям късметлия. Години наред точа лиги за тази Германия, накрая отидох и десет дни поред валя дъжд. Но за едно нещо имах голям късмет и го признавам – уцелих тазгодишната Нощ на музеите в Щутгарт. Събитието беше широко рекламирано в медиите и събра огромно количество хора, които имаха възможност в една нощ да обиколят повече от 90 музеи, галерии и изложения в града и околностите. Излишно е да казвам, че организацията беше перфектна – информационни брошури и екипи разясняваха през целия ден същността на събитието, карти показваха кои точно музеи са отворени и как се стига до там. Автобуси, ангажирани специално за нощта, обикаляха и извозваха посетителите до всички точки, включени в инициативата, групирани по турове – Тур Некар, Тур Център, Тур Юг, Тур Еслинген и т.н. Дълго изучавах книжката, преди да реша кой точно маршрут да избера и върху кои музеи да се концентрирам. Имах само 5 часа на разположение до последния S-Bahn, с който трябваше да се прибера в Плохинген към полунощ. Щом часовникът удари седем и Голямата Нощ На Музеите започна, първо влязох във възпоминателния комплекс на Граф Щауфенберг – една тясна избичка в Стария замък, оформена с вещи, писма и документи на човека, извършил знаменития атентат срещу Хитлер на 20 юли 1944 г. и заплатил за тази дързост с живота си. Германците го почитат като герой и към експозицията имаше голям интерес. Даже площадчето зад Стария замък носи неговото име, а в момента се снима и филм с Том Круз за авантюрата на Щауфенберг.

Скоро след това хванах автобуса за Тур Некар и се наредих на опашката пред музея на Мерцедес Бенц. Сградата е истински шедьовър на футуристичната архитектура! Шапката да ти падне! Самият музей се разглежда отгоре надолу, като за целта един асансьор те качва до върха на сградата и оттам се спускаш по една гигантска серпентина, по която са подредени експонатите. А те, естествено, са повече от любопитни – като се почне от най-старите автомобили в света, мине се през внушителните лимузини от първата половина на 20-ти век, болидите на Макларън (машината на Хакинен от 1998 г. е там) и се стигне до най-новите модели на Мерцедес, че дори двигател на самолет Месершмит 109 имаше! По стените картини разказват историята на Мерцедес, преплетена по интересен начин с историята на света изобщо. Едно страхотно творение на човека, събрало под един покрив златните страници на автомобилната индустрия.

Когато излязох от музея с прегрял от снимане фотоапарат, навън вече беше тъмно и валеше. Следващата спирка бе Вилхелма – знаменитата зоологическа и ботаническа градина на Щутгарт. Създадена с ориенталски мотиви, пострадала сериозно от бомбардировките през Втората световна, днес тя е едно бижу в короната на Баден-Вюртемберг. За съжаление тъмницата, лошото време и огромните тълпи от желаещи да разгледат помрачиха малко картината и успях да разгледам само малка част от нея, надишвайки се с аромата на безчет екзотични цветя и пред погледа на един стреснат от множеството тукан.
Върнах се в центъра на Щутгарт. По мои сметки сега беше ред на атракцията за тази вечер – Бункера под Марктплац. Построен през Втората световна война за прикритие на повече от 3000 души и превърнат след войната в подземен хотел, Бункерът отваря врати само веднъж в годината и Жоро се случи наблизо. Какъв късмет! Като хотел той функционира до 1985 г., а в момента е неизползваем. Когато се наредих на опашката, краят й не се виждаше в мрака. Около 500 човека имаше пред мен, наредени на една огромна колона, за чието източване мина точно един астрономически час. Дали си струваше чакането? И да, и не. Да, защото кога друг път ще вляза в немски бункерот войната и то точно под плочките на площада в Щутгарт? И не, защото цялата атракция представляваше два дълги и съвършено празни коридора с малки тесни стаички, повечето от които заключени. Ръждясали тръби, масивни метални врати, останки от тапети. Миризма на задух и мухъл. Разглежда се за по-малко от пет минути…

Остана съвсем малко време до последния S-Bahn. Реших, че имам време за Landesmuseum Wurttemberg и хлътнах зад масивните стени на Стария замък. Безкрайните стълби и коридори там водят към безчет галерии, пълни с исторически ценности, бележещи историята на региона. Старинни икони и разпятия, истински корони от злато и диаманти, рицарски доспехи, мечове, скъпоценности… Хората зяпаха с огромен интерес. Специално за събитието в музея имаше и Венецианска нощ – костюмирани дами се разхождаха с разкошни тоалети и маски на лицата и с готовност позираха пред хилядите туристи.

Наближи полунощ и трябваше като Пепеляшка да побегна към гарата. Шлосплац през нощта, Кьонихщрасе с всички тези светлини…гледката си струваше измокрените дрехи. Сърцето на швабско в Нощта на музеите – през погледа на един български Жоро. Като в приказките…

Германия през погледа на един Жоро - част втора

За цените и храните

Естествено е да си мислиш, че хора, които получават месечно заплащане от няколко хиляди евро ще имат и много повече разходи, а стоките при тях ще са поне двойно по-скъпи. Затова и изненадата ми беше пълна, когато влязох в един най-обикновен хранителен магазин и се загледах по витрините. Толкова много неща, които са по-евтини отколкото в България! Като започнем с мляко и млечни продукти, десерти и кремчета – моите любими неща. Потресох се! Шоколадови кремчета със сметана, които там са 19 цента, тук са поне 80 стотинки, а такива от 55 цента ги видях впоследствие във Фантастико за 1.62 лв! Кисело мляко в кофичка от по един килограм с вкус на плодове или настърган шоколад по избор – около 1.50 евро. Шокът, естествено, дойде с още по-голяма сила, когато се прибрах и видях, че вече нямаме кисело мляко за по-малко от 80 стотинки. Какъв ти килограм за 3 лева ?!

Шоколади, шоколадови бонбони, течен шоколад. Друга голяма изненада. По-хубави, по-голямо разнообразие и в много случаи по-евтини от нашите. Разбира се, понякога веригите супермаркети си имат и стоки специално за разпространение в техни обекти, които са още по-евтини – шоколад например за 39 цента! Дори по-луксозните и хубави шоколади с картонени опаковки и над 70% какао бяха на цена от около 1 евро. Трудно ще намериш в България тъмен шоколад 70% какао за два лева!
Е, някои неща са и удивително скъпи. Хляб например. Един килограм обикновен ростенброт, какъвто най-често ядат в онзи край е 2.50 евро. Егати и хляба за 5 лева! Да ти призлее и когато плащаш 45 цента за най-обикновена мъничка питка като нашите полуфабрикати, за които не даваме повече от 22-25 стотинки в Била. Плодове и зеленчуци също не са никак евтини. Но пък имат страхотни консерви с най-различни вкусотии на много по-ниски цени отколкото нашите. Буркан течен шоколад 750 грама взех за 1.59 евро.
Шокът в няколкото дни след завръщането ми беше голям. Разбирам да бях в чужбина три-четири месеца и да падам от Марс. Разбирам да сме попаднали в някаква криза, да се е изпосвършило брашното, да са затворили АЕЦ, да е изгорял всичкия слънчоглед по складовете… Ама десет дена, братче! Десет дена! А разликата беше чувствителна! Вече споменах киселото мляко, което ме удари като с мокър парцал по главата. Ами майонезата? Краси Пловдив, дето преди година беше 60 стотинки, сега е 1.20 лв. Кашкавалът продължава да гони рекорди… Отказах се. Отидох да си взема дюнер и по пътя казах на Девора, че ако и дюнера са го направили 3 лева, това ще е върхът. Влязох и в ценоразписа видях любимия ми дюнер, който повече от година е 2.50 лв – сега е 3 лв.!
Какво се случва? Какво толкова направихме или не направихме? Защо е този пладнешки обир и защо по дяволите го позволяваме? Надминали сме немците по скъпотия, а достигнали ли сме ги поне на една трета по доходи? Олиото там е по-малко от два лева! Какво да кажем ние тук? Би било приказно смешно, ако не беше кошмарно. Зверчета – борим се, блъскаме се за всяка стотинка, после отиваме в магазина и я пръскаме за половин кошница най-необходими за съществуване продукти. Толкова сме обръгнали, че дори вече не ни прави и впечатление, камо ли да извиква някаква реакция… Направихме за смях и унижихме като последните глупаци учителите, стачкуващи за парче хляб. Стигнахме до там, че да ги обвиняваме за скучаещите ни деца, освободени от училище, докато същите тези деца се гърмят с пистолетите на бащите си и крадат от цигарите на майките си.
В контекста на всичко това разбирам нуждата от затворените граници по времето на комунизма. Напълно логично – нали ако всеки излезе и види какво е на запад, после ще се отврати от родната действителност и или ще си тегли куршума, или ще излезе на улиците като чехите и унгарците – с камъни в ръка.