Снежна разходка из нощна София

Първата вечер след обилния снеговалеж е най-подходяща за разходка из пременената в бяло столица. После идва времето на жълтия сняг и пейзажът леко се модифицира.

Пред блока обстановката е като на Източния фронт в някое от затишията...

В центъра обаче е приказка!

Красотата е и в детайлите:

Моята 2011 в рок албуми

Идва края на годината, тинтири-минтири, равносметки, бла-бла... С какво ще я запомним в музикално отношение? С уникалния концерт на Таря Турунен с Пловдивската филхармония? Със сигурност... С поредната порция яки концерти на отдавна чакани групи у нас? Може би...

Ако говорим за албуми обаче, 2011 лично според мен не беше особено силна година. Липсваха знакови произведения от обичайните заподозрени, затова пък видяхме интересни завръщания. И то какви! Ето моята лична класация на най-доброто, минало през ушния ми филтър тази година:

FOO FIGHTERS - "Wasting Light"

Албумът на годината! Разбиващ и всепомитащ като ураган! Дейв Грол и компания се завърнаха с най-силната колекция от песни в кариерата си до този момент. От откриващия хит "Bridges Burning" до тоталния ми фаворит, оставен като за последно в тавата - "Walk" (видеото към която е просто жестоко!). Седмият студиен албум на американците не спря да звучи в колата ми вече половин година, като успях да зарибя и Девора по повечето песни. Здрав рокаджийски саунд, страхотни припеви, а гласът на Дейв е все така въздействащ, яростен и откровен. Като бижу в колекцията проблясва и почти баладичната "I Should Have Known", в която на баса свири самият Крис Новоселич! Липсва само Кърт... Уникален, уникален албум, който няма да ми омръзне никога. Номер 1 категорично и безспорно!

GUANO APES - "Bel Air"

Когато разбрах за албума, от излизането му вече бяха минали няколко месеца. Пфффф, да се... в тъпака, казах си! Бързо го пуснах, изслушах две-три песни и си казах: WTF?!?! Погледнах пак - да, пишеше си Guano Apes, гласът е на Сандра, определено. Но музиката... Всичко друго, но не и онези Guano Apes, които познаваме от ерата на Don't Give Me Names и Walking On a Thin Line. Омекотен саунд, мелодии, мелодии и грам агресия - толкова нетипично и странно... Прослушвайки албума обаче, останах впечатлен. На второто или третото прослушване вече бях влюбен! След като приех, че групата просто е сменила звученето си, с ръка на сърцето мога да кажа, че са сътворили страхотна тава! Началото със "Sunday Lover" е бързо и надъхващо, а по средата са заковали тоталния ми фаворит "When The Ships Arrive" - великолепна песен, която можеш да слушаш на repeat до пръсване. До края на албума, където "Fire In Your Eyes" издухва всичко останало, композициите са просто страхотни. Малко ще ми липсва младежката агресия на Guano Apes от предишните албуми и имиджът на Сандра като яката бунтарка (в последните си клипове мацката прилича натрапчиво на Риана като визия О.о), но някак ще го преживея в името на хубавата музика.

ANATHEMA - "Falling Deeper"

След като ги видях на живо в България, мисля, че изпълних една от най-големите си мечти. Дългоочакваният и простичко озаглавен We're Here Because We're Here от миналата година, който ни издуха главите в зала "България", бе последван от истинска перла в короната като подарък за феновете на групата - стари и нови. "Falling Deeper" всъщност е компилация от нови аранжименти на някои знакови песни от ранните години на англичаните, когато свирят тежък, мрачен и злокобен дуум метъл. Новите аранжименти са във вече добре известния атмосферичен стил на Anathema, който докосва сърцето с божественото си звучене. Доказателство за това е версията на "Crestfallen", с която започва албумът. Може би най-тъжната песен на всички времена, изпълнена на пиано по такъв прочувствен начин, че просто разтапя...Парчетата се нижат едно след друго, без да усещаш преливането им и изслушването на целия албум оставя усещане за истинско емоционално преживяване. За ценители!

RED HOT CHILI PEPPERS - "I'm With you"

Годината ще запомним и с новината за предстоящото гостуване на "чушките" у нас - новина, която разбуни духовете и почти създаде истерия сред млади и не толкова млади. Междувременно групата пусна и първия си албум без знаковия басист Флий, който веднага раздели общественото мнение на "ЗА" и "ПРОТИВ". Феновете може да харесват или не албума, но тавичката си я бива! Сред фаворитите ми безспорно са "Brendan's Death Song" и "Did I Let You Know", които преливат от стилово многообразие и енергия, въпреки че "чушките" вече са почти динозаври в рока с близо 30-годишната си история. Остава да се надяваме да не ни мине котка път и да ги видим живи и здрави в София след ..ъъъъ... десетина месеца...

PETTER CARLSEN - "Clocks Don't Count"

Никога не бях чувал името на младия норвежец до миналата година, когато дойде у нас като подгряващ музикант за концерта на Anathema. Без въобще да знае какво да очаква от непознатата публика, пичът изсвири няколко парчета с толкова емоция и такъв красив глас, че плени тотално претенциозната иначе публика. Акустична, чувствена и емоционална музика, която рисува картини в съзнанието. "Clocks Don't Count" e наследникът на "You Go Bird" от 2009-а, едноименната песен от който припявахме всички по време на концерта. Тук са прекрасните "Spirit In Need" и "One Of Those Days", които само потвърждават факта, че Петер Карлсен се превърна в едно от откритията ми в музиката далеч отвъд границите на рока.

Социалната аномия и хората-боклуци

Един от най-ярките ми спомени от първи курс във Факултета по журналистика и масова комуникация са лекциите по социология при д-р Светлозар Кирилов. Малко бяха преподавателите, които с желание и хъс се опитваха да налеят нещо в безкрайно зелените ни глави. Кирилов беше човекът, който ни открехна за социалната аномия. По Дюркем. Явление, характерно за обществата в преход - избледняване на старите, традиционни нравствени и морални норми; подронване устоите на обществото, без да се създават адекватни техни алтернативи. Дори напротив, издигат се деформирани такива. Нарушен е балансът на ценностите и няколко хиляди години цивилизационна еволюция отиват по дяволите, за да се върне принципа "Око за око, зъб за зъб" и човекът да се прибере обратно в пещерата. Насилие, безнравственост, отчаяние, гротескни картини и тъмни герои изплуват и стават част от пейзажа.

Напомня ли ви на нещо това безрадостно описание? Българската действителност, разбира се. Каквото и да си говорим, симптомите на социална аномия са налице у нас и то от години. При такава ситуация, казваше д-р Кирилов, се увеличава броят на хората, които напускат страната и в мнозинството си това са интелигентните, перспективните, търсещите нормален живот и себереализация. В резултат нараства броя на хората-боклуци, които остават в държавата. Толкова се смяхме тогава, някои дори се засегнаха. Хора-боклуци? Какво ли си мисли този преподавател?

Последните няколко дни като с камшичен удар ми напомниха за онези лекции и за тъжната констатация на д-р Кирилов. От пещерата изпълзя индивид, разпознаван от мнозинството българи като журналист. Бившият сервитвор и певец в пловдивско заведение Бареков излезе на екран, за да оглави някакво социално недоволство срещу "селяните", да им среже гумите на тракторите и да ги натика обратно при нивите им да режат сланина. Квалифицирайки една огромна част от собствения си народ като "боклук", новоизпеченият "софиянец" в повече за пореден път доказа публично, че самият той е такъв. Индивид с тежки умствени дефицити, ползващ се с определени симпатии от управляващите и решил да им направи...хмм...как беше прякорът му... по телевизията. Ужасното в случая е, че не е само Бареков с подобно поведение. Съществува една огромна маса граждани на столицата, много от които съвсем отскоро такива, които искрено ненавиждат живеещите във всички останали градове и села из страната и мислят себе си за класи над тях. Сред тях е безспорна ценност да си софиянец, да говориш на "копеле", да пазаруваш само в мола, да си пиеш кафето на "Шишман" и разни други подобни ритуали. За страна като България, където София е столица от има-няма 130 години, а градове като Варна и Пловдив имат хилядолетна история, такова разделение е фрапантно нелепо. И това ако не е аномия...

По същото време представител на църквата във Варна скандализира миряните, които вероятно силно вярват в бог, но определено не повярваха на очите си, когато го видяха да слиза от чисто нов автомобил "Линкълн". Свещеникът се оправда, че возилото въобще не било луксозно, струвало само 37 хил. долара! Спомних си за Ботев и неговата омраза към типчетата в черни раса... Нищо ли не се е променило за 130 години?! Може би просто хората-боклуци стават все повече...  И по-нагли...

Музей на българското безхаберие

Напук на всички, които тези дни говорят, пишат и мислят само за избори, в слънчевия уикенд на изминалата седмица аз си направих кратка "разходка" до Бургас. В единия край на летището, разположено в кв. Сарафово по пътя за Слънчев бряг, една любопитна гледка посреща туристите и им напомня в коя държава се намират.

Обявен като бъдещ "Музей на българската авиация", задният двор на летището на практика представлява последен пристан за дузина пенсионирани представители на гражданската и военна авиация. В двора се влиза безпроблемно, никой не иска вход, невръстни и пораснали любопитковци се катерят по експонатите... Ръждата е разяла корпусите, ветеранът хеликоптер Ми-2 е с опустошено приборно табло, счупени прозрачни части, изтърбушени седалки. В салона на Aн-24 мирише на урина и се въргалят боклуци. Бойните легенди МиГ-15 и МиГ-21 с олющени корпуси бавно загиват в двора на летището.

Това е съдбата на българската авиация. И би било поне малко простимо, ако в Музея на авиацията в Крумово не беше същата, че и по-страшна гледка. Ако в двора на НВИМ не гниеха уникални машини, някои от които запазени с единици в цял свят. Ще направя една отпратка към музейната експозиция в Калемегдан, Белград, съседна Сърбия (която дори не е в ЕС). Не е тъжно, а гротескно! Това е България - страната, която иначе се бие в гърдите със своето минало... Нямам какво да добавя, поне снимките се получиха добре.

"Островът" на Камен Калев разбива клишета

Новият филм на Камен Калев "Островът" беше излъчен снощи за пръв път пред българска публика в непривичния за подобни събития Народен театър. Зрителите, очакващи с нетърпение премиерата, посрещнаха с аплодисменти режисьора и голяма част от актьорския състав още преди началото на филма. След което залата утихна за два часа... Два часа, през които българското кино стана свидетел на нещо невиждано у нас до този момент.

Необходимо ми беше доста време да осмисля видяното. Признавам си, че бях неподготвен. И трябва да ви кажа, не вярвайте на очите и ушите си, когато го гледате. Обърнете внимание на начина, по който ще се почувствате! Защо ли? Защото очите ми търсеха през цялото време сюжетната линия, обичайното, очакваното. Те намериха за странна сцената със затварянето на буркани, липсата на развръзка на самия остров, "полудяването" на главния герой. Ушите ми пък негодуваха от дразнещия смях на Михаил Мутафов, от призрачния саундтрак, от силния шум на риалити шоуто, от дърдоренето на Любен Дилов-син. Но начина, по който се почувствах след финалните надписи, след един час, след два часа, на сутринта... ме убедиха, че ушите и очите не са в най-изгодна позиция. Почувствах се така, сякаш някой ми е казал някаква голяма тайна. На втория час вече подозирах, че разбирам дори каква е тайната. На сутринта се събудих с голямото желание да направя нещо различно.

 

Филмът е разтърсващ, отрезвяващ, един много личен и много ефектен катарзис... Българското кино определено за пръв път вижда подобно нещо. Не знам дали обаче българският зрител е готов за подобно изживяване.

"Островът" не е "Мисия Лондон", не е за масовия зрител, не е за лесна консумация. Много хора няма да го харесат, обичайните "критици" ще се упражнят с поредната доза плюене и словоблудства. Други ще видят нов етап от развитието на българското кино, макар да се съмнявам в подбно твърдение.

Аз лично радвам, че се появи подобно нещо и поздравления на Камен Калев за смелостта във време на свръх-конформизъм да издигне образа на човека, който се освобождава от черупката на обществените очаквания! Или както казва самият той: "Едно е да излезеш гол на улицата по собствено желание, а друго е да излезеш гол, защото някой друг ти казва да го направиш".

Филмът е за избора да управляваш живота си или да го оставиш направляван от другите. Да управляваш живота си с резки движения на волана, със залитане в най-неочаквана посока, с плъзгане по ръба на лудостта, с препускане по неравен терен...

Прекрасна главна роля на Туре Линдхарт. Човекът предпочете да пийне навън с режисьора по време на премиерата, но се върна за нестихващите в продължение на минути аплодисменти в края. Прекрасен избор на Летисия Каста за негова партньорка - естествена и непринудена, далеч от "барби"-стила на безброй други набедени красавици... Любен Дилов-син ми дойде в повече, но той поне играе себе си - вечно преследващ рейтинга типаж. И Милен Цветков предизвика леки спазми, но...

Няма да разкривам повече... Независимо какво сте чули и какво очаквате, филмът трябва да се гледа. Но имайте предвид това с очите и ушите - преди да се доверите на тях, заслушайте се в нарастващото желание за дълбоко вдишване и може би за ново начало... на каквото и да е.

Nirvana - Live at the Paramount

Годишнината от издаването на NEVERMIND определено бе наситена с множество събития в Щатите и най-вече в Сиатъл, където отзвукът от всички тези инициативи е и най-силен. След като списание "SPIN" пусна в августовския си брой безплатен трибют с кавъри на всички песни от албума под името "NEWERMIND" (сред групите, участвали със свои изпълнения, са любимците на Кърт Meat Puppets и The Vaselines), дни преди самата годишнина на пазара (съответно в пиратските торент сайтове) се появи истинско бижу - лентата, заснета на концерта в Paramount Theater в Сиатъл, който NIRVANA изнасят навръх Хелоуийн, месец след издаването на безсмъртния албум.

И докато трибюта с кавърите предизвика смесени чувства у повечето фенове (лично аз - dislike, с изключение на силната версия на Polly, изпълнена от Аманда Палмър), то самородното злато в записа на концерта от Paramount блести ослепително! Live at the Paramount представлява единственият концерт на NIRVANA, заснет на 16-милиметрова филмова лента, който вижда бял свят за пръв път. Излишно е да споменавам какво безценно съкровище представлява той за милионите заклети фенове на сиатълското трио.

Отвът комерсиалния успех и колекционерската стойност на записа обаче, можем да видим забележителен материал от ключов момент в развитието на групата. 31 октомври 1991 г., Хелоуийн. Минал е малко повече от месец от издаването на NEVERMIND. Кърт все още спи при приятели и групата пътува с буса си. Залата в Paramount е пълна с хора, но те още не са онази дива, екзалтирана тълпа, която ще посреща тримата музиканти навсякъде в следващите две години и половина. Славата е на една ръка разстояние, колелото вече се е завъртяло, но точно този концерт сякаш представлява стоп-кадър на вододела между ъндърграунда и оглушителния шум от комерсиалния успех. Безценно!

Групата излиза в сумрака на сцената и захваща кавър на "Jesus Don't Want Me For A Sunbeam". Кърт е в провисналия си сив пуловер с дупки от молци, лицето му е скрито от кичури коса през целия концерт. Крис традиционно подскача с босите си крака по сцената, а в Дейв сякаш се е превъплътил Тасманийският дявол и зад барабаните се вижда вихрушка от палки, дълги коси и пръски пот. Навсякъде щъкат оператори с камери, които заснемат всеки детайл.

Следва яростно изпълнение на "Aneurysm", преди групата да напомни за новия си албум с "Drain You". Смразяващото соло в средата на песента и светлинните ефекти нагнетяват с напрежение атмосферата. На сцената ненадейно излизат двама хомосексуални младежи с рейвърски очила и бели тениски с надпис "BOY" и "GIRL", които заповат да подскачат като на курс по аеробика - присъствието им ще се набива на очи почти до края на концерта. Разбираемо, с оглед на често демонстрираната подкрепа на Кърт към хомосексуалните.

"School"  и "Floyd The Barber" препращат към суровата агресия на "BLEACH", преди тълпата да избухне с първите акорди на новия хит "Smells Like Teen Spirit". Редуването на песни от двата албума е прекъсвано от време на време с неиздавани дотогава парчета като "Been A Son" и "Sliver", които ще намерят място на следващата година в сборния "INCESTISIDE". Гласът на Кърт вече звучи все по-продрано, камерата фокусира пънкарския надпис върху китарата му "Vandalism: beautiful as a rock in cop's face". Фронтменът изстрелва едно кратко "Лека вечер!" и групата завършва с "Blew".

...Само за да се завърне след минута на сцената за изключително агресивен бис. "Rape Me" изстисква последните сили от публиката, а градусът на яростта удря границата с безумно изпълнение на "Territorial Pissings". Мацки, облечени в неопренови костюми и маски, се въртят около музикантите, насочвайки към тях електрически прожектори. С "Endless, Nameless" сцената е буквално пометена, Кърт разбива китарата си и тримата изчезват в мрака.

Оттук насетне нищо няма да е същото. Славата нахлува с помитаща сила, продажбите на NEVERMIND чупят всички рекорди, а светът лудва по "Smells Like Teen Spirit". В тъмната половина изплуват призраците на наркотиците, отчуждението и самоизолацията на Кърт и бавното приплъзване към бездната. В Paramount обаче всичко още е толкова истинско! Гранично и истинско...

20 години NEVERMIND. О, да - има значение!

Спомням си как ме прикова към екрана клипът на "Smells like teen spirit", който даваха по MTV тогава... Спомням си и касетката, която си презаписах от Боро, понеже той я имаше оригинална... Било е 98-а, 99-а сигурно... По същото време открих, че Кърт Кобейн - мрачният тип с кичурите сплъстена коса пред лицето, е мъртъв и групата, която тъкмо започваше да ми става любима, практически вече не съществуваше.

После започна манията. Бунтът. Не знам дори срещу какво съм се бунтувал, но по дяволите, NIRVANA означаваше бунт и все срещу нещо съм намерил да се изправя в тийнейджърския си порив. Тениските с лика на Кърт и годините на раждането и смъртта му. 1967 - 1994. Не ми пукаше, че всички ги оприличаваха на некролог.

А после компютрите, магическият формат mp3, който направи достъпни дори редките и неиздавани песни на любимата група... И прекрасната идея на "Махалото" да издадат страхотната биография на Кърт Кобейн, която разкри неподозирани подробности от живота на този неповторим музикант...

И днес NEVERMIND продължава да означава за мен страшно много. Любим албум, без нито една слаба песен! Клишетата са много - крайъгълен камък, пънкът среща попа, ала бала...

Минаха точно 20 години от издаването на албума. На 24 септември 1991 г. NEVERMIND излиза на пазара, за да помете статуквото и да изстреля тримата опърпани музиканти в облаците. Само след по-малко от 3 години Кърт ще изстреля куршум в главата си, слагайки край на една от най-магнетичните и кратки кариери в рока.

20 години. Представяте ли си? Албумът със скромно и нихилистично име всъщност се превърна в един от най-значимите в музиката въобще. Така и не ми омръзна. Слушам го и днес, без да е изгубил и грам от своето очарование. Хаосът и гневните вокали, които подлудиха цяло едно поколение!

ЧЕСТИТ NEVERMIND НА ВСИЧКИ!

Музей на безусловната капитулация*

или защо музеят на социалистическото изкуство не е музей на комунизма

 

Снимка: "Дневник"

Тази година септември се оказа доста плътен откъм носталгични събития. Мащабното честване на 100-годишнината от рождението на Тодор Живков в Правец, поредният девети септември с несекващата полемика около него и подновеният дебат за бъдещето на чинията, разпадаща се на Бузлуджа, създадоха небивал шум в публичното пространство.

В понеделник предстои друго знаково събитие, за което министърът на културата ни подготвя повече от година. Първоначално обявен като музей на комунизма, трансформирал се в музей на тоталитаризма, а по-късно на тоталитарното изкуство, в София все пак отваря врати Музей на социалистическото изкуство.

Тази трансформация в името е показателна за буксуващия процес на осмисляне на комунистическата епоха в българското общество. След цяла година разяснения и прессъобщения на културното министерство се оказа, че няма да имаме музей на комунизма, а още една художествена галерия.

„Това правителство ще вкара социализма в музей”.

Думите на Вежди Рашидов може да звучат решително, но това е само привидно. Министърът даде пример с други европейски страни, в които отдавна имало музеи на комунизма. Идеята у нас да има подобна институция е доста закъсняла. Още в началото на 90-те доста европейски държави наистина вкараха социализма в музей, което говори много за темповете, с които гражданите на тези държави теглят чертата на миналото и обръщат поглед към бъдещето. По-добре късно, отколкото никога, помислихме си ние. Когато обаче камиони с овехтели скулптури и картини тръгнаха към „Дървеница”, стана ясно, че пак нещо не сме разбрали. Нямало да е на комунизма, а на изкуството, създавано по времето на социализма – сърдити работници и работливи труженички от гранит и маслени бои. Романтика в червено. В самата идея за подобна галерия, разбира се, няма нищо лошо. Напротив, пред перспективата тези предмети да събират прах в подземията, тяхното експониране е похвална инициатива. Къде обаче остава музеят на комунизма и нали щяхме да сме като другите държави? 

 Снимка: авторът

Комунизъм – мечтата, реалността, кошмарът

Ако хвърлим поглед към европейската практика, ще излезе, че министърът отново се е изказал неподготвен.  Музей на комунизма има в Прага и той е доста популярен. Създаден е под надслов “Комунизъм – мечтата, реалността, кошмарът”. Наред с картините на социалистическия бит и предмети на изкуството има възстановка на стая за разпити, имитация на фабрика, на кабинет по история с всичките му пропагандни атрибути. Внушителен в Будапеща е т.нар. “Мементо парк”, построен на открито в унгарската столица още в далечната 1993 г. В музея има и “българска следа” – бюст и внушителна статуя на Георги Димитров. През 2006 г. е издигнато и копие на постамента, върху който до 1956 г. се издига статуята на Сталин. В началото на Унгарското въстание екзалтираната тълпа отрязва бронзовия гигант и остават да стърчат само ботушите му, които могат да се видят и днес в музея. Едва ли би могло да има по-саркастично свидетелство за отношението на унгарците към съветските “освободители”.

Снимка: Wikipedia

Отделно от него в Будапеща съществува и “Къщата на терора” – музейна експозиция на нацизма и комунизма, двете диктатури, които оставят своя белег в новата история на Унгария. Външната стена на сградата е облепена със снимки на жертвите. Посетителят може да слезе в мазето, където ще види килиите, в които тайната полиция на Комунистическата партия е измъчвала задържаните.

Малко по на запад, в Източен Берлин, бившата сграда на ЩАЗИ е превърната в музей на страховитата тайна полиция. Акцентът е върху жертвите и съпротивата срещу режима, а училищата организират посещения с образователна цел, за да видят подрастващите какво представлява това непознато за тях минало. 

Така е в Европа. У нас ще бъде друго. Нищо подобно на изброените неща няма да видим в българския музей и това е големият проблем. Образователната цел отстъпва пред откровената носталгия и своеобразната реставрация на т. нар. социалистически реализъм.  Липсата на контрапункт в това експониране на пропагандни материали от близкото минало е пукнатина в цялата идея за музея, която означава вторична виктимизация за пострадалите от тоталитарния режим и продължаващо буксуване в опитите да се отърсим от неговата сянка. В музея ще виждаме отново само онази страна на комунизма, която някогашните политагитатори са искали да бъде видима. От очите на Ленин ще струи доброта, а нищо няма да напомня за Ловеч, Белене и Скравена. Няма да има снимки на жертвите, нито на празните витрини в магазините. Едва ли най-добрият начин да обясниш миналото на един подрастващ е да му покажеш картина на устремен в бъдещето партизанин.

У нас за кратко видяхме един своеобразен музей на комунизма напълно в стила, по който европейски артисти дадоха своята „оценка” на този период. Изрисуването с графити на Паметника на съветската армия напомни за розовия танк на Давид Черни в Прага. Само дето се оказа, че за разлика от чехите, нямаме чувство за хумор и го приехме много на сериозно.

Всъщност можем да се замислим дали въобще е необходим музей на комунизма в страна като България, която сама по себе си е такъв музей. Достатъчно е да се разходим из Правец, да се повозим в софийския автобус 76 или да се сблъскаме лице в лице с услужлив чиновник на държавна служба.  Ефектът е мигновен и не предизвиква носталгия, но преживяването поне е истинско.

*  Заглавието е заимствано от едноименната книга на хърватската писателка Дубравка Угрешич. 

(Материалът беше публикуван първо на Dnevnik.bg)

Ретро София Фест

Светльо Витков и заплашително вдигнатият среден пръст

Ако погледнем малко встрани от обичайната рамка, с която сме свикнали да обрамчваме представите си, можем да си кажем "Защо не?".

Чрез псуване към прогрес
Българинът открай време псува много. Особено много псува политиците. А в най-плътен строй българинът псува политиците покрай избори - било то парламентарни, президентски, местни... Неминуемо беше в многоъгълната родна действителност да се появи антиподът - политик, който псува. Президент, който псува. Или поне кандидат за президент... Как ви се струва това? Скандално? Неприемливо? Не-европейско?

Кандидатурата за президент на Светльо Витков, бившият фронтмен на легендарната пънк рок шайка "Хиподил", има потенциала да се превърне в епохален експеримент, отзвука от който може дълго да плющи в ушите на статукво-любителите. Докато много от вас повдигат вежди и мърморят "Хайде бе, Светльо президент, как пък не?", официалната "политическа" Фейсбук страница на музиканта привлече 400 почитатели само 50 минути след създаването й. Хората не просто "харесваха" страницата, но заринаха стената с коментари и предложения.

Why so serious?
Светльо няма да стане президент, това е ясно на всички. Само че кандидатурата му въобще не е толкова скандална, колкото изглежда. Светльо е каратист, Бойко също. Защо Бойко може да бъде премиер, а Светльо не може да бъде президент? Имахме за премиер бивш цар. За цар - бивш свинар. За президент имаме агент-доносник и бракониер. Един от другите кандидати за най-високия пост в държавата има гола фотосесия. Или може би езикът на Волен е по-малко груб от този на Светльо? Кое ни кара да приемем за даденост недоразумението на псевдо-националиста, а да наричаме скандален един пънкар с пиперлив език?


Българинът вкара Бойко на „Дондуков” 1, защото му беше писнало от подлизурковци в костюми, които да говорят, без да казват нищо. Българинът избра Бойко, защото говореше като него. Простичко.
Колко хора говорят като Светльо? Колко хора ежедневно употребяват различни лексикални разновидности на „полов член”, „полов орган”, „сексуален акт” в най-различен контекст? И на колко от тях им е писнало от същите тия подлизурковци? Няма съмнение, цифрата е внушителна. Остава отворен въпросът какво би станало ако голям процент от тях отидат и пуснат протестната си бюлетина в полза на Светльо Витков. Пичове, това е демокрацията! Сори, един вид…

„Спрете ни тока, не искаме вода!”
Пънкарят има две големи преимущества, които обещават да освежат президентската кампания. Първо, казва това, което му е на езика – откровено, без да се замисля, при това нерядко говори съвсем интелигентно между цветистите изрази. Второ, харесват го адски много хора. Адски много! „Хиподил” е легенда, издигната в култ от цяло поколение млади хора, а сегашната му ска-групичка също се радва на добра популярност. Тези хора, които нямат проблем да пропътуват на стоп 400 км. За да посрещнат Джулая на морето, въобще няма да се поколебаят да зашият шамар на омразната политическа класа с по една бюлетина. Да не забравяме, че пънкът възниква като социално и политически ангажиран стил и си остава такъв и до днес!
В този смисъл, чакат ни интересни избори наесен. В България всичко е възможно – доказваме го избори след избори…