Съвременни уроци по кино пропаганда

Митотворчеството чрез похватите на киното не е измислено днес, нито вчера. То има дълга история и минава през бележити творения на филмовото изкуство като “Броненосецът Потьомкин” в Съветския съюз и нацистките произведения на Лени Рифенщал в Германия (“Триумф на волята”, “Олимпия: Празник на красотата” и др.). В днешно време доста неща са се променили. Но много други не са. Като си помисли човек повечко, ще стигне до извода, че основните промени са в техниката и възможностите за визуални ефекти. Сърцевината на митотворческите филми, а именно – пропагандата, е непроменена и в 21-и век.
Повод за тези мои размисли станаха два любопитни филми, които изгледах с особен интерес през изминалата седмица. Става въпрос за хитовия руски “Адмирал” и мащабната японска продукция от 2005 г. “Ямато”. Два чудесни примера за влиянието на пропагандата, за подхранването на митове и за развенчаването на други такива.

“Адмирал” е изключителен филм с бюджет от над 20 милиона долара. Още с първите кадри на зрителя му става ясно, че тези пари не са потънали в нечия “фирмичка”, а са употребени за създаването на наистина качествена продукция. Филмът разказва историята на царския адмирал Колчак – герой от Гражданската война 1918-1922 г., по комунистически – белогвардеец, т.е. враг на революцията. В центъра на разказа е неговата пламенна любов с жената на боен другар. Епични сражения и разкошни царски приеми, пъстри тоалети и лъскави униформи – филмът е наслада за очите. Актьорската игра е на много високо ниво. Андрей Кравчук е вложил големи усилия в режисирането на “Адмирал” и това личи от всяка сцена.
Руският зрител вероятно за пръв път гледа такова дръзко представяне на исторически момент – до този момент винаги червените са били добрите, а белите – зли, кръвожадни убийци. Кравчук преобръща това вкоренено от комунистическата пропаганда убеждение с изграждането на магнетични, благородни образи, носители на всякакви добродетели – смелост, жертвоготовност, дълбока вяра в християнските традиции, любов към отечеството, вярност към висшестоящите. Е, семейните устои и нравствеността в любовта претърпяват голям провал, но това е изместено на заден план.
Изгледан на първо четене, филмът просълзява. Колчак води епични битки с болшевиките, а неговата любима безстрашно го следва по петите. Накрая, предаден и без перспектива за победа, той намира смъртта си, хвърлен в ледените води край Иркутск. Реабилитацията на един “враг на революцията” е пълна. Колчак е представен без никакви недостатъци, без споменаване на негови по-тъмни страни, досущ както десетилетия наред съветските кинорежисьори са извайвали образи на смели червеноармейци и чекисти. Музиката е повече от вдъхновяваща – кръвта на всеки кипва при вида на настъпващите царски войски срещу болшевишката напаст. И тук пропагандата се появява в един сюблимен момент с едничката цел, която има този ловък инструмент – Колчак е застанал пред множеството от войници, виелицата в безкрайното сибирско поле бушува, зад него плющят огромни руски трибагреници, а той говори за славата и могъществото на Русия. Путин безспорно е харесал филма.

Сега да се върнем три години по-рано в друга част на света – Япония. Една страна, победена и унизена през Втората световна война, прави дързък опит да реабилитира миналото си в очите на съвременниците и най-вече в очите на подрастващите. Историята на линейния кораб “Ямато” – най-огромния и могъщ по рода си в целия свят по онова време, е колкото вълнуващ и сърцераздирателен разказ, толкова и умела пропаганда. Въпреки че не спестяват моментите на брутално насилие от страна на военните спрямо младите кадети, японците представят един особено идеализиран поглед върху историята. Драмата заема по-голямата част от целия филм – сълзи, страх, съжаление за убитите роднини, ужас пред очите на смъртта, но и фанатична готовност за саможертва в името на родината. В действителност “Ямато” поема на една напълно съзнателна самоубийствена мисия към Окинава, където америанските самолети го правят на решето, потопяват го и избиват почти целия му екипаж. От около 2700 човека оцеляват едва 280. За справка – американците губят 10 самолета и 12 пилота. Разбира се, за безумието на японското командване е споменато във филма, но акцентът отново пада върху идеализма и любовта към хората. Изведено е ценното послание, че саможертвата на хилядите млади мъже ще отрезви народа и ще го поведе към прогрес в бъдещето. Нещо, което наистина се случва, разбира се – достатъчно е да видим как Япония се надига само няколко години след войната.
Започвам да си мисля, че филмите, занимаващи се с подобна тематика, в крайна сметка не могат да избягат от опиянението на пропагандните инструменти. Това не ги прави по-лоши, нито намалява стойността им като произведения на седмото изкуство. Честно казано, гледайки ги, съжалих, че в България никой още не се е наел да направи нещо подобно. А сюжети – дал бог!