ОСТАВА помитат с новия си "Океан"

Не знам какво се случи тази година, но ще ви кажа едно - можете да подчертаете 2015 с дебел фулмастер като годината, в която знакови легенди в алтернативната българска музика се завърнаха адски силно. Вече ви разказах за първата си среща на живо с P.I.F. десет години след като като ги слушах за последно из клубовете на Студентски град (не че хората не са свирили през това време, просто аз някак ги пропусках досега).

И ето че тези дни ме застигна новината и за новия албум на друга култова група -  от онези, които все още пишат текстове, правят музика, свирят на едни китари и не вярват, че музикант се "произвежда" в конвейрите на поредното ТВ риалити. Групата е Остава, а излизането на албума им "Океан" ме развълнува дълбоко! Толкова, че поисках да си взема диска - нещо, което, признавам си чистосърдечно, не съм правил от много, много години. Докато се наканя, прелестната ми жена вече го беше купила и ми го връчи, прилежно опакован. И ето ме мен, държа в ръката си легално CD с новия албум на Остава... човече...!!! Върнах се в тийнейджърските си години, когато дългоочакваните нови албуми на любими групи се изслушваха специално, съсредоточено, а не като сега - на път за работа. Пуснах си "Океан" и го изслушах от край до край, излежавайки се в леглото в най-мързеливата събота сутрин, когато небе и земя се бяха слели в един безбрежен облачен океан. После си го пуснах пак, после го слушах в колата - и пак, и пак...

Откриващото едноименно парче не е непознато на феновете, върти се по медиите от година, а миналата Коледа групата пусна и видео към него, в което главен герой е страшно артистичният сладур Свилен Ноев-младши. Песента е безспорният хит в албума, директно се впива в съзнанието ти и остава там. Стопроцентови Остава и заявка за изключително присъствие, което само усилва нетърпението от следващите песни.

"Бесен", ако не се лъжа, е първият сингъл от албума, и излезе още през 2013 г. Да им се чуди човек колко време им трябва, за да затворят формата "първи сингъл - втори сингъл - албум"! Тя е доста по-експериментална, а ритмичните моменти се редуват с тежък и адреналинен припев, съвсем в тон с текста. "Внимание" продължава тази линия, но и много напомня на класическите Остава. "Дали си ти?" започва подвеждащо, сваляйки градуса на напрежението с усещането за бавно парче. Само че изненадващо се появяват симфонични елементи и един енергичен припев, който искаш или не, започваш спонтанно да си припяваш. "Criminal"  и "Rock&Roll Perfume" са много любопитни експерименти с вокали на английски език, страшно мелодични, бързи и заредени с енергия.

В средата на албума групата е решила да заложи на едно много специално парче. "Самолет" е шедьовър! Невероятен текст, невероятна енергия, чиста емоция - за мен лично абсолютният фаворит в този албум.

Бъди само за мен, само за мен, когато

Блести само за мен, само за мен, когато няма вече нищо свято,

Със самолет, самолет ще летим когато

Мислите са пълни със сълзи

А думите изгубват смисъла си

"Един момент" е ми създава усещането за мюзикъл - сложно, много майсторско парче, което оставя рефрена "комбинирай ме със теб" да отеква в съзнанието и след края. Долавям нотки на Manic Street Preachers, докато си припявам. И изведнъж... първите акорди на следващото парче ме карат да наостря уши. Прозвучава гласът на Георги Георгиев (китара и вокали), докато наоколо се разлива една неприкрита тъга, дълбоко усещане за нещо адски, адски добро. "Супермен" е истинско бижу. "Бъни мен, какво се случва тук? / Опитваш се отново да станеш, да се вдигнеш. Фъни мен, изглеждаш уморен..". Очарователно с мрака, който носи и с безнадеждността, с приближаващата опасност.

"Стига" е другото парче с автор на текста Георги Георгиев.  И тук, както в "Супермен", а дори и по-силно, се улавя нещо от българския уейв от края на 80-те. Изведнъж в съзнанието ми изплува "Госпожа Емилия" на група Клас. Разбира се, далечен отглас, но е факт - в албума се прокрадват влияния от пост-пънк епохата и златните й години. 

"Океан" завършва с елегантното парче "Лека нощ" - фин и вдъхновяващ завършек, след последните акорди на който ушите ти продължават да искат още и още. В албума са включени и две бонус парчета - "Работно време", което спокойно би могло да бъде и неразделна част от "Океан", и "Пънкарски дни" - леко безидейна песен, която така и не успя да ме грабне.

След няколко изслушвания, категорично мога да кажа, че Остава са сътворили страхотен, страхотен албум, на който ще се наслаждавам дълго време. Албум, в който на практика няма твърде слаба песен, и в който, освен няколкото истински хита, има и невероятно ценни изненади. Разнообразен, изключително музикален - албум, който ми връща слабата надеждица, че у нас може да съществува и качествена авторска музика насред цялата тази плява. 

А сега чакам с нетърпение новия албум на P.I.F. и се оглеждам за концертни дати и на двете групи (а защо не и на двете заедно). Защото тази музика трябва да се изживява!

Ylvis - "The Fox" - следващото Голямо Нещо

Кучето лае, птичето чурулика, котката мяука... А какво по дяволите прави лисицата?

На 3 септември Баард и Вегард - двамата братя от норвежкия комедиен дует Ylvis пуснаха видеото "The Fox"  в YouTube и по-малко от три седмици по-късно то вече е изгледано повече от 47 милиона пъти! Нека повторя - 47 милиона пъти. Съвсем спокойно можем да забравим за корееца PSY и неговия "Gangnam Style" - the next big thing идва от Норвегия!

Вероятно има нещо в храната на тези хора. Не мога другояче да си обясня абсолютната лудост, която струи от "The Fox". Лудост, пародия, интелигентно подбрани фрази, маниашки възгласи и убийствена режисура на клипа.

Въпреки твърденията на Баард и Вегард, че целта на уникалното парче била да промотира новия сезон на предаването им и "просто да забавлява шепа норвежци в рамките на три минути", вирусният ефект от "The Fox" говори за много по-сериозна подплатеност. Прецизността и качеството, с което видимо е направен клипът, са достатъчно красноречиви. Безумният текст в съчетание с факта, че пичовете определено имат неверятни гласови заложби, просто изстрелва песента в космическа орбита. А френетичните звуци на "лисицата" тотално се забиват в съзнанието. И онзи повтарящ се на няколко пъти елемент със стареца, който имитира лисицата, докато чете на малкото дете... Старецът прави целия клип! Той просто е върхът! Спомнете си за чичкото с метлата от "Smells like teen spirit" на Nirvana - това е едва ли не пиронът във видеото. Много бих искал да чуя обяснението на режисьора на клипа, но хрумката е гениална!

Преди броени дни двамата норвежци гостуваха в шоуто на Елън Дедженеръс и можете да си представите как се отрази това на кликанията в YouTube. У нас, разбира се, традиционно ефектът от подобни вирусни попадения се усеща малко по-късно, така че очакваме всички да започнат да имитират лисици в рамките на седмица-две.

Впрочем, изгледайте и други клипове на Ylvis - успехът им наистина не е случаен. Освен че са невероятно талантливи, те просто са уникални! Има нещо в храната на тия норвежци...

Та... как казва лисицата?

За Роджър Уотърс, майор Томпсън или двама англичани в Литаково

Става дума за двама англичани в Литаково. А англичани в Литаково едва ли се срещат всеки ден. И тук е необикновеното на тази история. 

Единият идва в селото през 1944 г. Не идва сам, водят го. Съдят го в селото и го разстрелват за противодържавна дейност, след което го погребват набързо в общ гроб заедно с още десет души. Англичанинът се казва Франк Томпсън.

69 години по-късно друг един англичанин идва в Литаково. Този идва сам, за да се поклони на гроба на същия Франк Томпсън, който в момента лежи под каменна плоча в братска могила край селото. Докато поднася цветя на гроба, англичанинът иска да е сам. Наоколо жужат цял куп журналисти, охранители, ивент мениджъри, селски кметове, местни фенове... Моментът обаче е личен и няма място за камери. Името на този англичанин е Роджър Уотърс. Музикант, легендарен басист на Pink Floyd  и автор на един от най-популярните спектакли в света - "Стената".

 Общото между двамата англичани е Втората световна война. Тя изпраща единия в братската могила на Литаково и отнема бащата на другия, докато невръстният син е само на пет месеца. Франк Томпсън би могъл да е на годините на бащата на Уотърс. Какво точно е правил в България, какви са обстоятелствата около смъртта му, как се интерпретира неговата роля през годините у нас - това едва ли вълнува много легендарния музикант. Франк Томпсън е сънародник, изпълнявал своя дълг към родината си и загинал в една война, която едва не пречупва жилавия народ от Острова. Един от хилядите "томита", оставили костите си от пясъците на Египет до полярния кръг на Норвегия.

 Плочата над общия гроб, където е погребан Франк Томпсън

Доста се разшумя около тази нетипична постъпка за един рок музикант. Може би защото сме свикнали да мерим с нашия си аршин и очакваме да видим Роджър Уотърс как нагъва лакомо боб чорба или души мускалче розово масло, обяснявайки колко хубава е България. А всъщност ставаме свидетели на един морален жест и ако някоя българска "звезда" някога отиде и направи същото в Македония, Гърция, Сърбия или Турция по бившите бойни полета, където българският войник е оставил своите кости, това вече би било новина.

А иначе братската могила в Литаково е място с особена атмосфера, където обичам да се отбивам. Там е паметникът на партизанката Сашка, за която казват, че била принудена сама да изкопае гроба си. В средата на мемориалния комплекс пък се издига обелиск, върху който е изпусан стих от Вапцаров. Наоколо са гробовете на убити партизани и ятаци и всичко е потънало в тишина, белязано е с патината на времето и предразполага към размисъл. От днес вече и с особен статут за местните - мястото, което посети Роджър Уотърс. Двама томита в чужда земя - една среща 69 години по-късно. Каква символика само!

Моята 2011 в рок албуми

Идва края на годината, тинтири-минтири, равносметки, бла-бла... С какво ще я запомним в музикално отношение? С уникалния концерт на Таря Турунен с Пловдивската филхармония? Със сигурност... С поредната порция яки концерти на отдавна чакани групи у нас? Може би...

Ако говорим за албуми обаче, 2011 лично според мен не беше особено силна година. Липсваха знакови произведения от обичайните заподозрени, затова пък видяхме интересни завръщания. И то какви! Ето моята лична класация на най-доброто, минало през ушния ми филтър тази година:

FOO FIGHTERS - "Wasting Light"

Албумът на годината! Разбиващ и всепомитащ като ураган! Дейв Грол и компания се завърнаха с най-силната колекция от песни в кариерата си до този момент. От откриващия хит "Bridges Burning" до тоталния ми фаворит, оставен като за последно в тавата - "Walk" (видеото към която е просто жестоко!). Седмият студиен албум на американците не спря да звучи в колата ми вече половин година, като успях да зарибя и Девора по повечето песни. Здрав рокаджийски саунд, страхотни припеви, а гласът на Дейв е все така въздействащ, яростен и откровен. Като бижу в колекцията проблясва и почти баладичната "I Should Have Known", в която на баса свири самият Крис Новоселич! Липсва само Кърт... Уникален, уникален албум, който няма да ми омръзне никога. Номер 1 категорично и безспорно!

GUANO APES - "Bel Air"

Когато разбрах за албума, от излизането му вече бяха минали няколко месеца. Пфффф, да се... в тъпака, казах си! Бързо го пуснах, изслушах две-три песни и си казах: WTF?!?! Погледнах пак - да, пишеше си Guano Apes, гласът е на Сандра, определено. Но музиката... Всичко друго, но не и онези Guano Apes, които познаваме от ерата на Don't Give Me Names и Walking On a Thin Line. Омекотен саунд, мелодии, мелодии и грам агресия - толкова нетипично и странно... Прослушвайки албума обаче, останах впечатлен. На второто или третото прослушване вече бях влюбен! След като приех, че групата просто е сменила звученето си, с ръка на сърцето мога да кажа, че са сътворили страхотна тава! Началото със "Sunday Lover" е бързо и надъхващо, а по средата са заковали тоталния ми фаворит "When The Ships Arrive" - великолепна песен, която можеш да слушаш на repeat до пръсване. До края на албума, където "Fire In Your Eyes" издухва всичко останало, композициите са просто страхотни. Малко ще ми липсва младежката агресия на Guano Apes от предишните албуми и имиджът на Сандра като яката бунтарка (в последните си клипове мацката прилича натрапчиво на Риана като визия О.о), но някак ще го преживея в името на хубавата музика.

ANATHEMA - "Falling Deeper"

След като ги видях на живо в България, мисля, че изпълних една от най-големите си мечти. Дългоочакваният и простичко озаглавен We're Here Because We're Here от миналата година, който ни издуха главите в зала "България", бе последван от истинска перла в короната като подарък за феновете на групата - стари и нови. "Falling Deeper" всъщност е компилация от нови аранжименти на някои знакови песни от ранните години на англичаните, когато свирят тежък, мрачен и злокобен дуум метъл. Новите аранжименти са във вече добре известния атмосферичен стил на Anathema, който докосва сърцето с божественото си звучене. Доказателство за това е версията на "Crestfallen", с която започва албумът. Може би най-тъжната песен на всички времена, изпълнена на пиано по такъв прочувствен начин, че просто разтапя...Парчетата се нижат едно след друго, без да усещаш преливането им и изслушването на целия албум оставя усещане за истинско емоционално преживяване. За ценители!

RED HOT CHILI PEPPERS - "I'm With you"

Годината ще запомним и с новината за предстоящото гостуване на "чушките" у нас - новина, която разбуни духовете и почти създаде истерия сред млади и не толкова млади. Междувременно групата пусна и първия си албум без знаковия басист Флий, който веднага раздели общественото мнение на "ЗА" и "ПРОТИВ". Феновете може да харесват или не албума, но тавичката си я бива! Сред фаворитите ми безспорно са "Brendan's Death Song" и "Did I Let You Know", които преливат от стилово многообразие и енергия, въпреки че "чушките" вече са почти динозаври в рока с близо 30-годишната си история. Остава да се надяваме да не ни мине котка път и да ги видим живи и здрави в София след ..ъъъъ... десетина месеца...

PETTER CARLSEN - "Clocks Don't Count"

Никога не бях чувал името на младия норвежец до миналата година, когато дойде у нас като подгряващ музикант за концерта на Anathema. Без въобще да знае какво да очаква от непознатата публика, пичът изсвири няколко парчета с толкова емоция и такъв красив глас, че плени тотално претенциозната иначе публика. Акустична, чувствена и емоционална музика, която рисува картини в съзнанието. "Clocks Don't Count" e наследникът на "You Go Bird" от 2009-а, едноименната песен от който припявахме всички по време на концерта. Тук са прекрасните "Spirit In Need" и "One Of Those Days", които само потвърждават факта, че Петер Карлсен се превърна в едно от откритията ми в музиката далеч отвъд границите на рока.

Nirvana - Live at the Paramount

Годишнината от издаването на NEVERMIND определено бе наситена с множество събития в Щатите и най-вече в Сиатъл, където отзвукът от всички тези инициативи е и най-силен. След като списание "SPIN" пусна в августовския си брой безплатен трибют с кавъри на всички песни от албума под името "NEWERMIND" (сред групите, участвали със свои изпълнения, са любимците на Кърт Meat Puppets и The Vaselines), дни преди самата годишнина на пазара (съответно в пиратските торент сайтове) се появи истинско бижу - лентата, заснета на концерта в Paramount Theater в Сиатъл, който NIRVANA изнасят навръх Хелоуийн, месец след издаването на безсмъртния албум.

И докато трибюта с кавърите предизвика смесени чувства у повечето фенове (лично аз - dislike, с изключение на силната версия на Polly, изпълнена от Аманда Палмър), то самородното злато в записа на концерта от Paramount блести ослепително! Live at the Paramount представлява единственият концерт на NIRVANA, заснет на 16-милиметрова филмова лента, който вижда бял свят за пръв път. Излишно е да споменавам какво безценно съкровище представлява той за милионите заклети фенове на сиатълското трио.

Отвът комерсиалния успех и колекционерската стойност на записа обаче, можем да видим забележителен материал от ключов момент в развитието на групата. 31 октомври 1991 г., Хелоуийн. Минал е малко повече от месец от издаването на NEVERMIND. Кърт все още спи при приятели и групата пътува с буса си. Залата в Paramount е пълна с хора, но те още не са онази дива, екзалтирана тълпа, която ще посреща тримата музиканти навсякъде в следващите две години и половина. Славата е на една ръка разстояние, колелото вече се е завъртяло, но точно този концерт сякаш представлява стоп-кадър на вододела между ъндърграунда и оглушителния шум от комерсиалния успех. Безценно!

Групата излиза в сумрака на сцената и захваща кавър на "Jesus Don't Want Me For A Sunbeam". Кърт е в провисналия си сив пуловер с дупки от молци, лицето му е скрито от кичури коса през целия концерт. Крис традиционно подскача с босите си крака по сцената, а в Дейв сякаш се е превъплътил Тасманийският дявол и зад барабаните се вижда вихрушка от палки, дълги коси и пръски пот. Навсякъде щъкат оператори с камери, които заснемат всеки детайл.

Следва яростно изпълнение на "Aneurysm", преди групата да напомни за новия си албум с "Drain You". Смразяващото соло в средата на песента и светлинните ефекти нагнетяват с напрежение атмосферата. На сцената ненадейно излизат двама хомосексуални младежи с рейвърски очила и бели тениски с надпис "BOY" и "GIRL", които заповат да подскачат като на курс по аеробика - присъствието им ще се набива на очи почти до края на концерта. Разбираемо, с оглед на често демонстрираната подкрепа на Кърт към хомосексуалните.

"School"  и "Floyd The Barber" препращат към суровата агресия на "BLEACH", преди тълпата да избухне с първите акорди на новия хит "Smells Like Teen Spirit". Редуването на песни от двата албума е прекъсвано от време на време с неиздавани дотогава парчета като "Been A Son" и "Sliver", които ще намерят място на следващата година в сборния "INCESTISIDE". Гласът на Кърт вече звучи все по-продрано, камерата фокусира пънкарския надпис върху китарата му "Vandalism: beautiful as a rock in cop's face". Фронтменът изстрелва едно кратко "Лека вечер!" и групата завършва с "Blew".

...Само за да се завърне след минута на сцената за изключително агресивен бис. "Rape Me" изстисква последните сили от публиката, а градусът на яростта удря границата с безумно изпълнение на "Territorial Pissings". Мацки, облечени в неопренови костюми и маски, се въртят около музикантите, насочвайки към тях електрически прожектори. С "Endless, Nameless" сцената е буквално пометена, Кърт разбива китарата си и тримата изчезват в мрака.

Оттук насетне нищо няма да е същото. Славата нахлува с помитаща сила, продажбите на NEVERMIND чупят всички рекорди, а светът лудва по "Smells Like Teen Spirit". В тъмната половина изплуват призраците на наркотиците, отчуждението и самоизолацията на Кърт и бавното приплъзване към бездната. В Paramount обаче всичко още е толкова истинско! Гранично и истинско...

20 години NEVERMIND. О, да - има значение!

Спомням си как ме прикова към екрана клипът на "Smells like teen spirit", който даваха по MTV тогава... Спомням си и касетката, която си презаписах от Боро, понеже той я имаше оригинална... Било е 98-а, 99-а сигурно... По същото време открих, че Кърт Кобейн - мрачният тип с кичурите сплъстена коса пред лицето, е мъртъв и групата, която тъкмо започваше да ми става любима, практически вече не съществуваше.

После започна манията. Бунтът. Не знам дори срещу какво съм се бунтувал, но по дяволите, NIRVANA означаваше бунт и все срещу нещо съм намерил да се изправя в тийнейджърския си порив. Тениските с лика на Кърт и годините на раждането и смъртта му. 1967 - 1994. Не ми пукаше, че всички ги оприличаваха на некролог.

А после компютрите, магическият формат mp3, който направи достъпни дори редките и неиздавани песни на любимата група... И прекрасната идея на "Махалото" да издадат страхотната биография на Кърт Кобейн, която разкри неподозирани подробности от живота на този неповторим музикант...

И днес NEVERMIND продължава да означава за мен страшно много. Любим албум, без нито една слаба песен! Клишетата са много - крайъгълен камък, пънкът среща попа, ала бала...

Минаха точно 20 години от издаването на албума. На 24 септември 1991 г. NEVERMIND излиза на пазара, за да помете статуквото и да изстреля тримата опърпани музиканти в облаците. Само след по-малко от 3 години Кърт ще изстреля куршум в главата си, слагайки край на една от най-магнетичните и кратки кариери в рока.

20 години. Представяте ли си? Албумът със скромно и нихилистично име всъщност се превърна в един от най-значимите в музиката въобще. Така и не ми омръзна. Слушам го и днес, без да е изгубил и грам от своето очарование. Хаосът и гневните вокали, които подлудиха цяло едно поколение!

ЧЕСТИТ NEVERMIND НА ВСИЧКИ!