Музей на безусловната капитулация*

или защо музеят на социалистическото изкуство не е музей на комунизма

 

Снимка: "Дневник"

Тази година септември се оказа доста плътен откъм носталгични събития. Мащабното честване на 100-годишнината от рождението на Тодор Живков в Правец, поредният девети септември с несекващата полемика около него и подновеният дебат за бъдещето на чинията, разпадаща се на Бузлуджа, създадоха небивал шум в публичното пространство.

В понеделник предстои друго знаково събитие, за което министърът на културата ни подготвя повече от година. Първоначално обявен като музей на комунизма, трансформирал се в музей на тоталитаризма, а по-късно на тоталитарното изкуство, в София все пак отваря врати Музей на социалистическото изкуство.

Тази трансформация в името е показателна за буксуващия процес на осмисляне на комунистическата епоха в българското общество. След цяла година разяснения и прессъобщения на културното министерство се оказа, че няма да имаме музей на комунизма, а още една художествена галерия.

„Това правителство ще вкара социализма в музей”.

Думите на Вежди Рашидов може да звучат решително, но това е само привидно. Министърът даде пример с други европейски страни, в които отдавна имало музеи на комунизма. Идеята у нас да има подобна институция е доста закъсняла. Още в началото на 90-те доста европейски държави наистина вкараха социализма в музей, което говори много за темповете, с които гражданите на тези държави теглят чертата на миналото и обръщат поглед към бъдещето. По-добре късно, отколкото никога, помислихме си ние. Когато обаче камиони с овехтели скулптури и картини тръгнаха към „Дървеница”, стана ясно, че пак нещо не сме разбрали. Нямало да е на комунизма, а на изкуството, създавано по времето на социализма – сърдити работници и работливи труженички от гранит и маслени бои. Романтика в червено. В самата идея за подобна галерия, разбира се, няма нищо лошо. Напротив, пред перспективата тези предмети да събират прах в подземията, тяхното експониране е похвална инициатива. Къде обаче остава музеят на комунизма и нали щяхме да сме като другите държави? 

 Снимка: авторът

Комунизъм – мечтата, реалността, кошмарът

Ако хвърлим поглед към европейската практика, ще излезе, че министърът отново се е изказал неподготвен.  Музей на комунизма има в Прага и той е доста популярен. Създаден е под надслов “Комунизъм – мечтата, реалността, кошмарът”. Наред с картините на социалистическия бит и предмети на изкуството има възстановка на стая за разпити, имитация на фабрика, на кабинет по история с всичките му пропагандни атрибути. Внушителен в Будапеща е т.нар. “Мементо парк”, построен на открито в унгарската столица още в далечната 1993 г. В музея има и “българска следа” – бюст и внушителна статуя на Георги Димитров. През 2006 г. е издигнато и копие на постамента, върху който до 1956 г. се издига статуята на Сталин. В началото на Унгарското въстание екзалтираната тълпа отрязва бронзовия гигант и остават да стърчат само ботушите му, които могат да се видят и днес в музея. Едва ли би могло да има по-саркастично свидетелство за отношението на унгарците към съветските “освободители”.

Снимка: Wikipedia

Отделно от него в Будапеща съществува и “Къщата на терора” – музейна експозиция на нацизма и комунизма, двете диктатури, които оставят своя белег в новата история на Унгария. Външната стена на сградата е облепена със снимки на жертвите. Посетителят може да слезе в мазето, където ще види килиите, в които тайната полиция на Комунистическата партия е измъчвала задържаните.

Малко по на запад, в Източен Берлин, бившата сграда на ЩАЗИ е превърната в музей на страховитата тайна полиция. Акцентът е върху жертвите и съпротивата срещу режима, а училищата организират посещения с образователна цел, за да видят подрастващите какво представлява това непознато за тях минало. 

Така е в Европа. У нас ще бъде друго. Нищо подобно на изброените неща няма да видим в българския музей и това е големият проблем. Образователната цел отстъпва пред откровената носталгия и своеобразната реставрация на т. нар. социалистически реализъм.  Липсата на контрапункт в това експониране на пропагандни материали от близкото минало е пукнатина в цялата идея за музея, която означава вторична виктимизация за пострадалите от тоталитарния режим и продължаващо буксуване в опитите да се отърсим от неговата сянка. В музея ще виждаме отново само онази страна на комунизма, която някогашните политагитатори са искали да бъде видима. От очите на Ленин ще струи доброта, а нищо няма да напомня за Ловеч, Белене и Скравена. Няма да има снимки на жертвите, нито на празните витрини в магазините. Едва ли най-добрият начин да обясниш миналото на един подрастващ е да му покажеш картина на устремен в бъдещето партизанин.

У нас за кратко видяхме един своеобразен музей на комунизма напълно в стила, по който европейски артисти дадоха своята „оценка” на този период. Изрисуването с графити на Паметника на съветската армия напомни за розовия танк на Давид Черни в Прага. Само дето се оказа, че за разлика от чехите, нямаме чувство за хумор и го приехме много на сериозно.

Всъщност можем да се замислим дали въобще е необходим музей на комунизма в страна като България, която сама по себе си е такъв музей. Достатъчно е да се разходим из Правец, да се повозим в софийския автобус 76 или да се сблъскаме лице в лице с услужлив чиновник на държавна служба.  Ефектът е мигновен и не предизвиква носталгия, но преживяването поне е истинско.

*  Заглавието е заимствано от едноименната книга на хърватската писателка Дубравка Угрешич. 

(Материалът беше публикуван първо на Dnevnik.bg)