Saturday, August 31, 2013

Много лично за Стената, която и Роджър Уотърс не можa да бутне

Много е трудно да се напише каквото и да било за такъв спектакъл. Или да се предаде с думи усещането, което предизвика той миналата вечер на националния стадион "Васил Левски". Във всеки случай снощи видяхме нещо невиждано до този момент у нас. Не само от гледна точка на аудио-визуалното изживяване, което ни предложиха Роджър Уотърс и мега-професионалният му екип, но и като послание и символика. И в този, втория смисъл - нещо, което не съм сигурен дали заслужаваме.


Бях гледал записи в YouTube, бях изчел доста за невероятното шоу, но въпреки всичко не бях подготвен и наполовина за спектакъла, който предстоеше. Стената от "тухли", извисяваща се през сцената от единия до другия край на стадиона, предстоеше да се превърне в платно за най-въздействащата прожекция, която някога съм виждал.

A snapshot in the family album - daddy, what else did you leave for me?


Когато започна всичко и публиката изригна във възторг при появата на Роджър, стана ясно, че това няма да е обикновен концерт, пък било то на един от най-легендарните музиканти в рока. Автобиографичните елементи, отправките към Втората световна война, снимката на бащата на Уотърс и на други мъже и жени, загинали във войни и или убити невинни от потиснически режими, буквално ме разтрепераха. Не можех да ръкопляскам, да викам, да пея заедно с публиката. На сцената видях този възрастен човек, посветил живота и творчеството си на своя баща, с когото никога не се е срещал, и на протеста срещу безумното лице на войната, на консумеризма, на всички онези сили, които потискат и смазват човека. Този човек обикаляше света със своето послание и същият този човек тази вечер беше в София, България - страната, която не бутна своята стена. Почувствах се невероятно нелепо.


Искаше ми се да се кача горе и да му кажа: "Хей, Роджър! Ние не бутнахме Стената, ние си я държим подобно на каторжника, който е свикнал с веригата си и дори си я харесва. Това е страната, в която хората катерят Бузлуджа с автобуси, за да размахват плакати "Искаме си социализма!" в сянката на една разбита бетонна чиния, а правителството си организира всенародни митинги в своя чест, както е правило в продължение на 45 години през миналия век".

 България не разбра Роджър Уотърс. Медиите положиха много усилия за това. Не става въпрос за онези няколко хиляди зрители, които бяха на стадиона и които със сигурност ще носят винаги в себе си спомена за величествения спектакъл. Става дума за онези, огромното мнозинство от хора, които чуха за Уотърс по телевизията и от печата. За медиите акцентът беше в това колко стар, "грохнал", "капнал" и съсипан изглеждал музикантът. Два дни се занимаваха с много тревожния въпрос защо ли е решил да отиде на гроба на майор Томпсън в Литаково (вместо примерно да се снима с полуголи девойки в Син Сити). Някои го обявиха за комунист, други за политически объркан човек. Веднага след концерта всички се хванаха за надписа "оставка", появил се за 5 секунди върху Стената по време на изпълнението. Със сигурност това ще е и единствената новина, която ще се появи в утрешните вестници.


Tear down this wall!

Безкрайно тъжно. Посланието на Уотърс си остана там, между трибуните на националния стадион. Който видял - видял. Който разбрал - разбрал. А именно - да се вгледаме в самите себе си, в стените, които ни заобикалят. Да открием демоните, които ни преследват и които са се вкопчили в нас. Някои са видими и имат реални измерения, други са стаени дълбоко в нас и трябват много усилия, за да ги откъснем от себе си. Да съборим тези стени! Звучи някак мъгляво-привлекателно, нали? Звучи космически - така, както са звучали Pink Floyd за българина отпреди 30 години, доволен от своите банички за шест стотинки и боза  за четири. Звучи така и днес на същия този българин, който си носи веригата около крака и е доволен зад своята Стена. Пък дори и да не е доволен, е крайно подозрителен, че отвъд Стената въобще е по-добре. Comfortably numb - това е нашата песен и перманентно състояние.

7 comments:

Иван said...

Уви.

SimpleMind said...

Мда, какво да Ви кажа, впечатлението Ви е повече от вярно. Все пак ще си позволя да споделя личното си преживяване: бях на спектакъла с най-близките си приятели - всички сме на средна възраст, израсли с навремето забранените послания на Стената; бяхме там заедно, прегръщахме се, припявахме, просълзявахме се, бяхме отново юношите, пламнали от възхита пред дълбините на музиката и поезията на Пинк Флойд. Беше очаквано, желано, мечтано deja vu, стоварило се с огромната сила на великолепното сценическо решение върху очакваща и благодарна публика. И всичко дребно и злободневно просто нямаше място при нас. Благодаря за вниманието! Поздрав!

Георги Грънчаров said...

@SimpleMind, за усещането съм сигурен. Аз също се почувствах невероятно, въпреки че съм слушал Pink Floyd, когато онази Стена вече е паднала. И около мен имаше хора, които също го преживяваха много лично. Сигурен съм, че за хиляди хора тази нощ ще остане незабравима - може би нощта, в която всеки е бутнал някоя своя Стена.

SimpleMind said...

Прощавайте, късно съобразих, че не е учтиво да се представя просто с единия гугъл-профил... Приятно ми е, Димитър Александров от София. Та за личното и общественото - възприемането на изкуство от всякакъв вид е строго лично, дори и когато е споделено с хора, близки или не толкова. А за общите послания, всички, които така настървено тълкуват какво е искал да каже Уотърс, ами да го бяха попитали лично, човекът щеше да си каже, убеден съм. Или точно от това ги е страх? Кой знае? Поздрав!

Андреев said...

Съжалявам, че не бях на този концерт! Преди слушах много Floyd, сега поради лични съображения малко по-малко, но разбирам чувствата Ви и Ви се присъединявам към хубавия Ви анализ. Лично аз живея от 8 години в чужбина и си мисля, че за съжаление или не е по-лесно да се "бутат стените" извън България, когато не си далеч от ежедневието, от простотията, немотията и нещастието...Респект към такива хора като Вас.

Здраве и успех по нататъка!

Anonymous said...

It couldn't have been said any better!
Tragic, staggering, horrific truth though!
And now...what do we do NOW!
Keep on going the same way or....fight for a better picture, less hurdles, less Walls!
The choice is ours, its in our hands, its OUR TURN I believe!

Виктор said...

@Андреев, ако бунтът ни е срещу системата то няма значение къде сме. Където и да си ти, навън, системата е не по-малко жестока, дори вероятно по-гнила. Но пълнят главите на хората с повече пари, дават им повече за имагинерен по-добър живот. Ако ще се борим то трябва да се борим навсякъде. "Навън" не е спасение за този, който е отвратен истински и тук.

@Автора - Ain't no wall.