Черно, по-черно... Дзифт.

С любопитство наблюдавах коментарите за филма в медиите и блоговете. Вдигна се голям шум, чак се изненадах на мълниеносната и лавинообразна реакция на публиката. По принцип отдавна съм погребал надеждата си за качествено българско кино, създадено след промените. Е, снощи ми се наложи да я изровя и да я отупам от пръстта. „Дзифт” наистина се оказа страхотен филм. И има моето поощрително „ДА!”. Признавам си, след като прочетох книгата, много размишлявах над това как точно са я представили на лента, дали са се придържали плътно към повествованието или са се отдали на лирически отклонения. Резултатът – и двете. Книгата на Владислав Тодоров е интересен експеримент. Афишираха я като „роман за социализма”, което е пълна заблуда. Социализмът присъства само като едно стръкче в разкошния букет от идеи и послания на книгата. Филмът върви по нея, придържайки се в допустими норми към писмения текст. Много от репликите са дословни цитати, което допринесе за насладата от филма – през цялото време си представях какво ще стане после, дали наистина ще стане така, как ще изглежда този или онзи... В същото време се открояваха и чудни режисьорски допълнения и интерпретации като сцената с пияниците в кръчмата, с гробарите и др. Финалът ме изуми – коренно противоположен от този в книгата, но също толкова силен. Браво на Гърдев!

Филмът определено си засужава да се гледа на кино. Макар да има и своите недостатъци, които според мен са основно в актьорската игра (Ада беше страшно изкуствена, Старшината също), той е попадение право в десетката. Наистина, филмът не е за всеки, но пък аудиторията, за която е направен, със сигурност го оценява по достойнство.

Аз вече отправям поглед към „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, където се подвизава моят любим Мики Манойлович. Да, същият онзи добряк, дето бракосъчета двамата мангали в „Черна котка бял котарак”, дето пафкаше тревица в „Не сме ангели”, дето насилваше пуйката в „Завет” и дето блести в почти всички съвременни сръбски филми. Голямото гледане започва!