"Аз повече не съм ти майка" на живо в София!!!

Гледам, че не е останал български блогър, който да не е писал за концерта на Металика в София. А и от наблюденията ми на мястото на събитието мога да потвърдя, че този концерт събра хора от кол и въже, както има една приказка – от малчугани, които още нямат пет години, през хора от всякакви прослойки, с всякакви интереси, метъли и неметъли, стари и млади, зъбати, хвъркати, космати, брадати… (особено актуални бяха голите до кръста с косми под мишниците бичмета). Явно Металика наистина са една от най-обичаните групи за нашата мила родина. Съперничат си успешно с Manowar, за които съм убеден, че имат най-вярната brother of metal-публика у нас. Което пък от една страна ме изненада, защото по едно време беше станало като “Здравей, здрасти!” да се казва колко зле са Металика и как вече нямали нищо общо с предишната Металика и т.н. Да бе, знам – след 1991 г. сътвориха един куп бълвочи (между другото, и някои доста добри парчета, които обаче просто не са за марката “Металика”). Но онази вечер сякаш им простихме и годините на алкохолни лутания, и безкрайната арогантност и наглост, която показват понякога…Простихме им дори безумието, наречено “St. Anger” и даже мислено им благодарихме до бога, че тотално го игнорираха по време на концерта!

Концертът беше хубав. Безспорно. Блъскаха ме сравнително нормално, с изключение на няколко много пияни младежа, които трябваше да изръчквам с риск за хигиената си от четвърт-квадрат-метровото си жизнено пространство, за което бях платил на стадиона. Хубавото бе, че с Teardrop имахме едно предимство – височината, и дори в лудницата около оградата не успяха да ни премажат. За разлика от нейната приятелка, която бе понагъната от истерясали потни бандюги.
Останах без глас, то е ясно. Creeping Death дойде като най-силното начало на концерт, който съм посещавал, а Fuel и огромните горящи факли така ми загряха лицето, както и сърцето... Излишно е да споменавам колко пот се ля на Master Of Puppets, Sad But True, Enter Sandman, Ride The Lightning, For Whom The Bell Tolls… На върха на щастието си бях по време на Fade To Black, а първите акорди на Motorbreath убиха всички струни в мен.
Seek & Destroy ме завари вече едвам държащ се на крака, олюляващ се, но с още малко сила за последний удар.
Малко кофти се получи на Nothing Else Matters (с превод на български “Аз повече не съм ти майка”), защото публиката се чуваше по-силно от гласа на Джеймс (егати и сцената им и колоните им, като звукът беше такъв!!).
Но все пак Металика сбъднаха една моя мечта. Като се върна назад във времето и си спомня, първата касета, която си записах някога в ученическите си години, беше именно Черната Металика. После събрах записи на всичките им албуми и дори дадох 12 лв. за двойния албум със Симфоничния оркестър. Бяха луди години, ех… Та дойде онази вечер, в която ги видях пред мен. Знам, че ще ги видя пак…