Sunday, April 20, 2008

Германия през погледа на един Жоро

Разгледай чужбината, за да опознаеш родината!

(Кратък пътепис в няколко части)

    Върнах се. Мога спокойно да запиша в страниците на скромния си житейски тефтер, че още една мечта е изпълнена. Още от гимназията се канех да отида в Германия – имаше къде, имаше при кого, просто трябваше малко смелост, пари, време и т.н. Оттогава досега все някой от тези компоненти липсваше. Само че един ден ми писна и просто си купих билет за Щутгарт. Казах си, че утре може да ме блъснат на улицата, какво тогава? Една неизпълнена мечта и ще има да ми е кофти там, на небето…
Е, върнах се. Отидох в Германия, за да опозная една различна култура, една централноевропейска страна с богата история, традиции и любопитно съвремие. Неща, за които досега само бях чел. И както се изрази един мой колега германец, когато му казах, че отивам в Баден-Вюртемберг, земята на швабите, той отвърна: “Отиваш в най-германската част на Германия!”. Отидох с огромно любопитство и желание да се потопя в цялата тази непозната за мен атмосфера, да опозная всичко това и да науча повече за Германия и германците. За времето на своя престой в Плохинген на Некар (на 20 км. От Щутгарт) научих много повече за нас, българите, отколкото за немците. Всъщност, научих го именно докато опознавах ситуацията там и по алековски я сравнявах с нашата родна действителност. Затова си позволявам и да перифразирам писателя, като казвам: “Разгледай чужбината, за да опознаеш родината”. Като резюме на видяното и наученото мога да кажа, че ние сме твърде, твърде далече от всичко, което е там. И това няма изгледи да се промени.



За германеца и българина – тънката разлика

Те дори не се връщат оттам, накъдето ние отиваме. Сякаш досега сме вървели по равноотдалечаващи се пътища. Разбира се, говоря само от наблюденията си над конкретна група германци, а именно швабите, които са може би най-особените и странни, колоритни германци изобщо. С всичките си недостатъци (а те имат много) те са изградили сами условия да живеят добре. Условия, които за нас, източните балканци, биха звучали толкова нереално, понякога обидно. Културата, братче. Различна е. Толкова различна…В дома на леля ми изхвърлят отпадъците в четири различни кофи – на едно място органичните отпадъци, на друго хартия и пластмаса, на трето метал, на четвърто стъклени бутилки. Пред блока има различни контейнери за бяло, зелено и кафяво стъкло, за стари дрехи и обувки, за хартия, за пластмаса, за органични отпадъци. Контейнерите се мият от самите обитатели на блока по изготвен предварително график. Кооперацийката и пространството около нея също се поддържа по строго определен график – за всяко семейство има Kehrwoche – седмица, в която даденото семейство се грижи за чистотата. Пред вратата на това семейство се закача глинено сърчице с надписа и когато седмицата изтече, талисманчето се поставя пред следващата врата.
По кафетата и кръчмите на малкия град почти не се забелязват хора. Цените в подобни заведения не са никак ниски, особено за спестителните във всяко отношение шваби. Няма и време в работен ден по центъра рядко се разхождат други хора освен пенсионери и деца. За сравнение - в моя град по всяко време на деня кафенетата са пълни.
Навсякъде – в супермаркета, бутиците, по улиците, сергиите – навсякъде се чуват поздрави и вежливости – Gruss Gott!, Danke schoen! Bitte Schoen!, Tschuss! И т.н. В началото ми беше много стресиращо – само си благодарят и се поздравяват, та въздухът гъмжи от разменени любезности. После се свиква. Те просто така правят.



Лъжа е, че по улиците няма фасове и боклуци – има, просто се чисти повече и подобни неща не се оставят дълго време да “красят” пейзажа. Иначе и плюнки, и храчки се срещат – простаци има навсякъде, във всеки град и държава. Беше ми много интересно да видя, че хората ходят на пазар с кошници. Мъже и жени, млади и стари нарамват плетената кошница и отиват до магазина. Удивително е колко много багаж всъщност побира една кошница. Тъпото е, че самата тя заема много място… Не знам, балканският ми манталитет така и не възприе мъжа с кошница като нормална гледка.
От всичко, което видях, мога да направя заключението, че тънката разлика между германеца и българина, израждаща се в едно дебело различие, е най-вече в главите. Всичко е до съзнанието – ако цапаш, на теб ти е мръсно. Ако вдигаш шум – пречиш на съседите и те пишат оплакване до общината. Ако вредиш на обществения ред и порядки – има закони, които те санкционират. При нашата криворазбрана демокрация всичко това е толкова непонятно… Накарай българина да събира боклука в пет коша! Как ли пък не… Или пък опитай да пресечеш на пешеходна пътека, без да се оглеждаш. Мен ме изуми това с пешеходната пътека – толкова хора са ми разказвали, но така и не вярвах. Обаче е факт – още преди да си тръгнал да пресичаш, само като се обърнеш към пътеката, колата набива спирачки и те изчаква най-спокойно да преминеш. С горчивина се сетих за кръстовището пред Народната библиотека в София… Уви!
Никога няма да стигнем германците. Може да се бием в гърдите колко сме велики, каква история имаме, колко сме гостоприемни, отворени и прочее… но дисциплината, която изгражда обществото и околния свят и която е толкова естествена…та ние..ние изобщо не я познаваме!



3 comments:

Девора Джамбова said...

Еее, можеше да напишеш още много! Ще има ли и втора част? :)

Bruce Wayne said...

достатъчно сърби и българи живеят в провинцията, че да има боклук тук-таме. като се цапа малко няма нужда и от чистене

самите общински власти задължават хората да си поддържат къщите в ред и резултатите са налице

Стойчо said...

Здрасти, даваш ли този пътепис за препублилуване в patepis.com? Мисля, че знаеш, че събирам пътеписи от цял свят в него. Поздрави и ще се радвам д ами драснеш мейлче на stojtscho@яху.ком