Tuesday, March 11, 2008

"Хъшове" в хъшовско общество


"Всеки от нас има своя звезда, която го следва, докато е жив.
Когато свети ярко, човек е щастлив, когато угасне - съдба
Ех, да имам туй, що нямам, да си купя бял кон.
И да яхам ден и нощ и наяве, и насън."

Никога не съм си мислел, че в Народния театър нещо ще ме удиви повече от внушителната архитектура на сградата, великолепния стил от началото на ХХ век, съхранен в целия си царствен блясък и до днес, златистите орнаменти по стените и тавана на големия салон и коридорите. Свикнал съм да възвеличавам по-скоро сградата, институцията и историята на театъра, който възприемам като символ на българската култура преди 1944 г. В неделя обаче видях и една друга страна от блясъка на Народния театър – страна, която е непростимо да затулваме зад бляскавите фасади и орнаменти – великолепната, майсторска актьорска игра на цяла плеяда български артисти.


Представлението е “Хъшове”, режисьорът е Александър Морфов, а действащи лица са ВАЛЕРИ ЙОРДАНОВ, ПЕТЪР ПОПЙОРДАНОВ, РУСИ ЧАНЕВ, ВАЛЕНТИН ГАНЕВ, РЕНИ ВРАНГОВА, ВАЛЕНТИН ТАНЕВ, ХРИСТО МУТАФЧИЕВ, ЗАХАРИ БАХАРОВ, ПЛАМЕН ПЕЕВ, ТЕОДОР ЕЛМАЗОВ, ЕВГЕНИ БУДИНОВ, ДЕЯН АНГЕЛОВ, ДАРИН АНГЕЛОВ, ДАНИЕЛ АНГЕЛОВ, ДИМИТЪР РАЧКОВ, ЕЛИСАВЕТА ГОСПОДИНОВА, ВЛАДИМИР КАРАМАЗОВ. Не, имената не са изписани с главни букви само защото не успях да ги открия в интернет другояче, а защото със своята игра тези хора заслужават имената им да се извикат на висок глас, да проехтят сред аристократичния блясък на Голямата сцена.

С “Хъшове” започва дейността на Народния театър през 1904 г. С “Хъшове” театърът чества 50-годишния си юбилей. “Хъшове” достигна и до мен на 9 март 2008 г. По такъв начин, че кръвта ми още кипи от страховитата песен на хъшовете: “Ех да имам туй що немам...”.

Покъртително представление! Изумително като...като...всичко! Александър Морфов е успял да разбие знаменитата Вазова повест на различни блокчета, с които заиграва и които пренася във времето и пространството. Така изплува и трагичният образ на Македонски, нарамил куп столове с изсъхналата си ръка и разтреперан от крясъците на писаря (епизодичното участие на Владо Карамазов в цялата пиеса), така изскачат и бандата хъшове, за да надраскат на стената надписи” Само Левски” и Fuck the sultan!”. Музика, сценичен аранжимент, актьорска игра – всичко е на много високо ниво, всичко докосва най-чувствителните струни на душата. Тръпчивото чувство за един въздухарски патриотизъм се засилва от възгласите “Да живее България!”, наздравиците с долнопробен алкохол, висенето по кръчмите, сбиванията и кражбите – всички онези неща, които са част от хъшовския живот. Морфов ни показва точно онова, което е било тогава, сваляйки ореола на хъшовете като мъченици и герои. И въпреки жалката гледка на пропадналите български емигранти, въпреки всичките недостатъци, които те притежават, няма как да не се възхитим на онова идейно опиянение, което витае в душите им и се чете по лицата им. Да, те са юнаци само около масата, но дълбоко в себе си таят също така силна любов към родината, както и онези, които загиват в сражения за свободата й. И в крайна сметка браилските хъшове също поемат по пътя на борбата, потискайки всяко друго човешко чувство у себе си.

Краят на представлението идва сред безброй зачервени очи – както у публиката, така и у артистите, които раздаваха себе си през цялото време. Много сълзи се проляха, много кърпички се развяваха между редовете, а аплодисментите не стихнаха повече от 10 минути. Няма как! Просто няма как – с насълзени очи Чочо Попйорданов си разкъсва ризата и отдолу се показва фланелка с надпис “Хъшъ”, а до него Вальо Танев, Митко Рачков, Христо Мутафчиев с развълнувани лица гледат публиката – може би дори не могат да осъзнаят какво са сътворили с нея за тези няколко часа. И всички пеят с пълен глас покъртителните слова: “Ех да имам туй що немам...”. Пожелавам такова изживяване на всички! Няма да се забрави...




6 comments:

Девора Джамбова said...
This comment has been removed by the author.
Teardrop said...

Това беше първият спектакъл , който гледах в София - в началото на 1ви курс. Изцяло споделям впечатленията ти - нищо няма да добавя за визията и поставянето на повестта, защото си достатъчно експресивен :) ...

Но пък имам едни мили асоциации с "Хъшове" , най-отчетливите: музикалното интро - U2 :), Чочо сбърка тук-там - беше сериозно подпийнал, настанихме се на 2ри ред - при мащабите на спектакъла впоследствие ни се схванаха вратовете ... но пък във финала беше страхотно - когато всички станахме, за да ги аплодираме с една приятелка така се ухилихме, че Христо Мутафчиев ни намигна :))
Много се вълнувахме, май трябва да си го ъпдейтна в спомените като преживяване ...

Георги Грънчаров said...

Те май всички бяха сериозно подпийнали... :))

Девора Джамбова said...

Той май на всички си намига ;)

Teardrop said...

Их, ние пък така се ентусиазирахме , а пък то ... масово адресирано намигане :))

Bla said...

Наскоро го гледах (наложи се да си тръгна половин час преди финала, но все пак имам солидни впечатления от почти цялото представление) и мога да кажа, че не бях очарован. Определено не бих го гледал пак, не съм сигурен дали бих го гледал и веднъж (то аз и не съм де, хаха); "Дон Жуан" беше на светлинни години по-добър и идеен като постановка.