Nirvana - Live at the Paramount

Годишнината от издаването на NEVERMIND определено бе наситена с множество събития в Щатите и най-вече в Сиатъл, където отзвукът от всички тези инициативи е и най-силен. След като списание "SPIN" пусна в августовския си брой безплатен трибют с кавъри на всички песни от албума под името "NEWERMIND" (сред групите, участвали със свои изпълнения, са любимците на Кърт Meat Puppets и The Vaselines), дни преди самата годишнина на пазара (съответно в пиратските торент сайтове) се появи истинско бижу - лентата, заснета на концерта в Paramount Theater в Сиатъл, който NIRVANA изнасят навръх Хелоуийн, месец след издаването на безсмъртния албум.

И докато трибюта с кавърите предизвика смесени чувства у повечето фенове (лично аз - dislike, с изключение на силната версия на Polly, изпълнена от Аманда Палмър), то самородното злато в записа на концерта от Paramount блести ослепително! Live at the Paramount представлява единственият концерт на NIRVANA, заснет на 16-милиметрова филмова лента, който вижда бял свят за пръв път. Излишно е да споменавам какво безценно съкровище представлява той за милионите заклети фенове на сиатълското трио.

Отвът комерсиалния успех и колекционерската стойност на записа обаче, можем да видим забележителен материал от ключов момент в развитието на групата. 31 октомври 1991 г., Хелоуийн. Минал е малко повече от месец от издаването на NEVERMIND. Кърт все още спи при приятели и групата пътува с буса си. Залата в Paramount е пълна с хора, но те още не са онази дива, екзалтирана тълпа, която ще посреща тримата музиканти навсякъде в следващите две години и половина. Славата е на една ръка разстояние, колелото вече се е завъртяло, но точно този концерт сякаш представлява стоп-кадър на вододела между ъндърграунда и оглушителния шум от комерсиалния успех. Безценно!

Групата излиза в сумрака на сцената и захваща кавър на "Jesus Don't Want Me For A Sunbeam". Кърт е в провисналия си сив пуловер с дупки от молци, лицето му е скрито от кичури коса през целия концерт. Крис традиционно подскача с босите си крака по сцената, а в Дейв сякаш се е превъплътил Тасманийският дявол и зад барабаните се вижда вихрушка от палки, дълги коси и пръски пот. Навсякъде щъкат оператори с камери, които заснемат всеки детайл.

Следва яростно изпълнение на "Aneurysm", преди групата да напомни за новия си албум с "Drain You". Смразяващото соло в средата на песента и светлинните ефекти нагнетяват с напрежение атмосферата. На сцената ненадейно излизат двама хомосексуални младежи с рейвърски очила и бели тениски с надпис "BOY" и "GIRL", които заповат да подскачат като на курс по аеробика - присъствието им ще се набива на очи почти до края на концерта. Разбираемо, с оглед на често демонстрираната подкрепа на Кърт към хомосексуалните.

"School"  и "Floyd The Barber" препращат към суровата агресия на "BLEACH", преди тълпата да избухне с първите акорди на новия хит "Smells Like Teen Spirit". Редуването на песни от двата албума е прекъсвано от време на време с неиздавани дотогава парчета като "Been A Son" и "Sliver", които ще намерят място на следващата година в сборния "INCESTISIDE". Гласът на Кърт вече звучи все по-продрано, камерата фокусира пънкарския надпис върху китарата му "Vandalism: beautiful as a rock in cop's face". Фронтменът изстрелва едно кратко "Лека вечер!" и групата завършва с "Blew".

...Само за да се завърне след минута на сцената за изключително агресивен бис. "Rape Me" изстисква последните сили от публиката, а градусът на яростта удря границата с безумно изпълнение на "Territorial Pissings". Мацки, облечени в неопренови костюми и маски, се въртят около музикантите, насочвайки към тях електрически прожектори. С "Endless, Nameless" сцената е буквално пометена, Кърт разбива китарата си и тримата изчезват в мрака.

Оттук насетне нищо няма да е същото. Славата нахлува с помитаща сила, продажбите на NEVERMIND чупят всички рекорди, а светът лудва по "Smells Like Teen Spirit". В тъмната половина изплуват призраците на наркотиците, отчуждението и самоизолацията на Кърт и бавното приплъзване към бездната. В Paramount обаче всичко още е толкова истинско! Гранично и истинско...

20 години NEVERMIND. О, да - има значение!

Спомням си как ме прикова към екрана клипът на "Smells like teen spirit", който даваха по MTV тогава... Спомням си и касетката, която си презаписах от Боро, понеже той я имаше оригинална... Било е 98-а, 99-а сигурно... По същото време открих, че Кърт Кобейн - мрачният тип с кичурите сплъстена коса пред лицето, е мъртъв и групата, която тъкмо започваше да ми става любима, практически вече не съществуваше.

После започна манията. Бунтът. Не знам дори срещу какво съм се бунтувал, но по дяволите, NIRVANA означаваше бунт и все срещу нещо съм намерил да се изправя в тийнейджърския си порив. Тениските с лика на Кърт и годините на раждането и смъртта му. 1967 - 1994. Не ми пукаше, че всички ги оприличаваха на некролог.

А после компютрите, магическият формат mp3, който направи достъпни дори редките и неиздавани песни на любимата група... И прекрасната идея на "Махалото" да издадат страхотната биография на Кърт Кобейн, която разкри неподозирани подробности от живота на този неповторим музикант...

И днес NEVERMIND продължава да означава за мен страшно много. Любим албум, без нито една слаба песен! Клишетата са много - крайъгълен камък, пънкът среща попа, ала бала...

Минаха точно 20 години от издаването на албума. На 24 септември 1991 г. NEVERMIND излиза на пазара, за да помете статуквото и да изстреля тримата опърпани музиканти в облаците. Само след по-малко от 3 години Кърт ще изстреля куршум в главата си, слагайки край на една от най-магнетичните и кратки кариери в рока.

20 години. Представяте ли си? Албумът със скромно и нихилистично име всъщност се превърна в един от най-значимите в музиката въобще. Така и не ми омръзна. Слушам го и днес, без да е изгубил и грам от своето очарование. Хаосът и гневните вокали, които подлудиха цяло едно поколение!

ЧЕСТИТ NEVERMIND НА ВСИЧКИ!

Музей на безусловната капитулация*

или защо музеят на социалистическото изкуство не е музей на комунизма

 

Снимка: "Дневник"

Тази година септември се оказа доста плътен откъм носталгични събития. Мащабното честване на 100-годишнината от рождението на Тодор Живков в Правец, поредният девети септември с несекващата полемика около него и подновеният дебат за бъдещето на чинията, разпадаща се на Бузлуджа, създадоха небивал шум в публичното пространство.

В понеделник предстои друго знаково събитие, за което министърът на културата ни подготвя повече от година. Първоначално обявен като музей на комунизма, трансформирал се в музей на тоталитаризма, а по-късно на тоталитарното изкуство, в София все пак отваря врати Музей на социалистическото изкуство.

Тази трансформация в името е показателна за буксуващия процес на осмисляне на комунистическата епоха в българското общество. След цяла година разяснения и прессъобщения на културното министерство се оказа, че няма да имаме музей на комунизма, а още една художествена галерия.

„Това правителство ще вкара социализма в музей”.

Думите на Вежди Рашидов може да звучат решително, но това е само привидно. Министърът даде пример с други европейски страни, в които отдавна имало музеи на комунизма. Идеята у нас да има подобна институция е доста закъсняла. Още в началото на 90-те доста европейски държави наистина вкараха социализма в музей, което говори много за темповете, с които гражданите на тези държави теглят чертата на миналото и обръщат поглед към бъдещето. По-добре късно, отколкото никога, помислихме си ние. Когато обаче камиони с овехтели скулптури и картини тръгнаха към „Дървеница”, стана ясно, че пак нещо не сме разбрали. Нямало да е на комунизма, а на изкуството, създавано по времето на социализма – сърдити работници и работливи труженички от гранит и маслени бои. Романтика в червено. В самата идея за подобна галерия, разбира се, няма нищо лошо. Напротив, пред перспективата тези предмети да събират прах в подземията, тяхното експониране е похвална инициатива. Къде обаче остава музеят на комунизма и нали щяхме да сме като другите държави? 

 Снимка: авторът

Комунизъм – мечтата, реалността, кошмарът

Ако хвърлим поглед към европейската практика, ще излезе, че министърът отново се е изказал неподготвен.  Музей на комунизма има в Прага и той е доста популярен. Създаден е под надслов “Комунизъм – мечтата, реалността, кошмарът”. Наред с картините на социалистическия бит и предмети на изкуството има възстановка на стая за разпити, имитация на фабрика, на кабинет по история с всичките му пропагандни атрибути. Внушителен в Будапеща е т.нар. “Мементо парк”, построен на открито в унгарската столица още в далечната 1993 г. В музея има и “българска следа” – бюст и внушителна статуя на Георги Димитров. През 2006 г. е издигнато и копие на постамента, върху който до 1956 г. се издига статуята на Сталин. В началото на Унгарското въстание екзалтираната тълпа отрязва бронзовия гигант и остават да стърчат само ботушите му, които могат да се видят и днес в музея. Едва ли би могло да има по-саркастично свидетелство за отношението на унгарците към съветските “освободители”.

Снимка: Wikipedia

Отделно от него в Будапеща съществува и “Къщата на терора” – музейна експозиция на нацизма и комунизма, двете диктатури, които оставят своя белег в новата история на Унгария. Външната стена на сградата е облепена със снимки на жертвите. Посетителят може да слезе в мазето, където ще види килиите, в които тайната полиция на Комунистическата партия е измъчвала задържаните.

Малко по на запад, в Източен Берлин, бившата сграда на ЩАЗИ е превърната в музей на страховитата тайна полиция. Акцентът е върху жертвите и съпротивата срещу режима, а училищата организират посещения с образователна цел, за да видят подрастващите какво представлява това непознато за тях минало. 

Така е в Европа. У нас ще бъде друго. Нищо подобно на изброените неща няма да видим в българския музей и това е големият проблем. Образователната цел отстъпва пред откровената носталгия и своеобразната реставрация на т. нар. социалистически реализъм.  Липсата на контрапункт в това експониране на пропагандни материали от близкото минало е пукнатина в цялата идея за музея, която означава вторична виктимизация за пострадалите от тоталитарния режим и продължаващо буксуване в опитите да се отърсим от неговата сянка. В музея ще виждаме отново само онази страна на комунизма, която някогашните политагитатори са искали да бъде видима. От очите на Ленин ще струи доброта, а нищо няма да напомня за Ловеч, Белене и Скравена. Няма да има снимки на жертвите, нито на празните витрини в магазините. Едва ли най-добрият начин да обясниш миналото на един подрастващ е да му покажеш картина на устремен в бъдещето партизанин.

У нас за кратко видяхме един своеобразен музей на комунизма напълно в стила, по който европейски артисти дадоха своята „оценка” на този период. Изрисуването с графити на Паметника на съветската армия напомни за розовия танк на Давид Черни в Прага. Само дето се оказа, че за разлика от чехите, нямаме чувство за хумор и го приехме много на сериозно.

Всъщност можем да се замислим дали въобще е необходим музей на комунизма в страна като България, която сама по себе си е такъв музей. Достатъчно е да се разходим из Правец, да се повозим в софийския автобус 76 или да се сблъскаме лице в лице с услужлив чиновник на държавна служба.  Ефектът е мигновен и не предизвиква носталгия, но преживяването поне е истинско.

*  Заглавието е заимствано от едноименната книга на хърватската писателка Дубравка Угрешич. 

(Материалът беше публикуван първо на Dnevnik.bg)

Ретро София Фест