Friday, September 05, 2008

Пътешествието Ремарк е към края си


Очаквах, че когато затворя последната страница, ще напиша съвсем различен коментар. Очаквах, че ще продължа линията „За Ремарк и алкохола” с още нови впечатления от последната прочетена книга. И как иначе? Всичко започна толкова позитивно, толкова различно и същевременно типично по Ремарк – алкохол на всеки пет реда, наливане, танцуващи пияни жени, бутилки коняк, много, много ром, весели компании с пълни чаши и прочее... Казах си – не, това е наистина забележително, този човек е бил пълен алко!

„Трима другари” обаче се оказа по-различно четиво в крайна сметка. Въпреки силно обособената линия на алкохола. „Трима другари” ме разплака. Не ми се беше случвало от последния път, когато гледах южнокорейския филм „Tae Guk Gi”. Книгата е разтърсваща. В последните 50 страници в гърлото ми заседна буца, която не можа да се стопи дълго време. Четях, прелиствах страниците и не можех да повярвам, че всичко това се случва. И то по този начин!

Ремарк е забележителен. Ремарк е невероятен! Ах ти, дърт пияница такъв, как можа?! Всичките ти книги завършват по брутален начин, но той се предполага още в първите 100 страници. Този път наистина ме изненада. И потресе.

„Трима другари” е красиво и същевременно жестоко четиво. Книгата гали душата на читателя с трогателните взаимоотношения между трима истински приятели, които не се нарушават, дори когато се появява жена. Дори напротив, получава се прекрасна компания от трима другари, една жена и един автомобил. Роби, Ото Кьостер, Ленц, Пат Холман и Карл... Въпреки всички перипетии, грижи, несгоди на следвоенния живот успяват да изградят един свой свят. С малки радости, с много алкохол, с хубави моменти на задружие, но и с онази типична за Ремарк безпътица, безперспективност и трагизъм, в които винаги позиционира героите си.

„Трима другари” е книга за приятелството и любовта – две неща, които все пак могат да вървят и ръка за ръка. Любов, която не изисква, не ограничава, не обсебва, но въпреки това е толкова силна, че се превръща във вода и въздух за съществуване. Приятелство – от онези, които нито човешка, нито природна сила не може да разруши. Жертвоготовност, себеотрицание, подкрепа във всеки един момент. Толкова много неща, които се блъскат в главата ми като мухи... Толкова много емоции и преживявания, които оживяват и изскачат от хартията, за да се превърнат в реални картини. Вечната любов и вечното приятелство. Толкова красиво... И в същото време спотаената зад кориците вечна смърт, която неизменно присъства в творчеството на Ремарк. Толкова жестока...

Прекърши ме. Препълни ме с емоции и после буквално ме зарови в земята. 300 грама хартия, разделена на 400 страници. А каква сила, боже мой, каква сила е стойностната книга.

Приключвам с Ремарк. Май не остана нещо, издадено на български, което да не съм прочел. Приключва и моето пътешествие в творчеството му и опитът ми да проникна в неговия свят. Не искам вече. Този свят не е здравословен – той е свят на страстите и съкровените желания, на малките ценности в живота на малкия човек. Свят, в който онази с косата дебне зад всеки ъгъл...

5 comments:

Цоко said...

hubavo, che i drugi sa otkrili remark, koyato i negova kniga da hvanesh njama da sburkash, chel sum gi vsichkite, bulgarskite prevodi sa neverojatni, haresaha mi poveche ot nemskite originali, no tova, razbira se , e subektivno. cheti oshte!

Апостол Апостолов said...

Поувлякъл сте се май... Още малко и ще изкарате Ремарк по- значим писател от Кафка.

Георги Грънчаров said...

значимостта е нещо твърде относиелно. Не определям писателите по значимост, а по вкус. Кафка тепърва го започвам, ще го видим що за птица е...

катя said...

Поздравления. Ремарк не може да стои в някоя класация, защото неговото явление е начин на виреене. А последните 20 страници на "Трима другари" могат да бъдат препрочитани до безкрай, и всеки път е първи.

kathryn said...

Ремарк е идеалне за увлечение, дълбоко и безнадеждно, като романите му. Когато на свой ред изчетох книгите му си казах - никога повече няма да го срещна за първи път, никога повече няма да се чуствам така. И ми стана много, много тъжно.
"Трима другари" не ме просълзи. Ревах с глас.