Самотен кът край Пасарел

На 17 декемви с Девора и родителите й отидохме до лобното място на кап. Списаревски, за да отбележим 63 години от неговата героична смърт. Две поколения изоставиха шума на големия град за няколко часа, за да се докоснат до една от най-легендарните страници от българската история. Това, което видяхме там, заслужава да се опише...



...Декември. Неделен ден, необичайно топъл за сезона. Мъглата тъкмо се е вдигнала над село Пасарел, за да открие една удивителна гледка. Възрастни хора, по двама, по трима, с тояжки в ръце, кретат по калната пътека, водеща към гората. Минават няколко, след тях още...и още... С тях вървим ние, а зад нас колоната не спира. Какво търсят тези старци посред декември из калните горски пътеки? Отговорът се крие край едно малко поточе, закътало в пазвите си спомена за един летец, който се разбива със своя самолет тук на 20 декември, преди 63 години. Сега мястото е същото. Гората, поточето, дъхавите борини пазят святото място и посрещат онези, в чиито сърца горят споменът и легендата за подвига на Димитър Списаревски.

Масивен камък и паметна плоча, черен кръст и малко параклисче напомнят днес за трагичния декемврийски ден, в който поручикът губи живота си, но остава завинаги в народната памет. Точно това се опитват да ни напомнят днес онези старци, които напредват заедно с нас към мястото на катастрофата. А там вече гори огън. Голяма група хора стоят прави и слушат нещо със затаен дъх. До тях на почетна стража край паметната плоча на летеца немеят мъж и жена в опълченски униформи, със знамена в ръце. Членове на клуба “Кап. Димитър Списаревски” заедно със съвременници на покойния герой или просто родолюбиви българи отдават почит на пилота, дал живота си, за да защити своя народ.

Пред паметната плоча възрастни хора, явно някогашни колеги на Спайча, разказват истории, покрити с праха на годините – за общите моменти, за войната, за паметта и забравата... Рецитират се стихове, посветени на героя. В следващия миг падаме на колене, за да изпеем “Последен марш” – една песен, напомняща за всички онези български герои, чиито кости лежат из целия балкански полуостров, за да я има България! Годините са оставили своя отпечатък върху възрастния военен, но не са погубили неговия патос, докато гласът му напява за подвига на воеводите... И отново поезия! Тук се ражда идеята до малкото параклисче да се създаде кът с личното творчество на всеки, който е посветил нещо на загиналия летец. И тук се срещат отново поколенията – старите предават факлата на народната памет в ръцете на младото поколение, което трябва да се погрижи нейният пламък никога да не загасне.

Понасяме тази факла, скрита дълбоко в сърцата ни и с твърди стъпки се отдалечаваме от горското поточе, от безмълвния кръст, от каменната плоча и възрастните хора, които оставяме да плувнат в своите спомени заедно. Понасяме факлата на народната памет с ясното съзнание, че нейният огън, който гори днес в нашите сърца, трябва да загори утре в сърцата на децата ни, а после и на техните деца. Защото именно чрез факлите на паметта ние днес знаем за подвизите на Крум Страшни и Симеон Велики, за чутовните опълченци и хвърковатата чета на Бенковски. Ние ще се погрижим спомена за подвига на Димитър Списаревски да не угасва никога в сърцето на Родината!
Почивай в мир, Спайч!