Професия "протестиращ" - десет заповеди

Тези дни покрай прозореца ми преминават някакви мимолетни форми на протести, шествия и манифестации, които, освен че смущават обичайното тихо пърпорене на софийския шум, действат изнервящо и на десетки шофьори на централния софийски булевард. Помислих си какво ли може да накара един нормален човек да излезе на такъв протест. Дори ми се прииска отново да работя в медия, за да тикна диктофона пред някой от тях и да го разпитам – за какво е там, за какво се бори, знае ли кой стои зад протеста, какво се надява да постигне, смята ли, че ще го постигне. И други нЕкои въпросчета. Та днес от прозореца погледът ми прошари по тълпата от 50-ина митингуващи, които се точеха славно по „Дондуков” в обедно време и затърси поне някаква демо версия на подобен нормален човек. Ядец! Нищо подобно, ни следа, ни белег от „златната среда” или „средностатистическото”.
Какво наблюдавах днес? Малобройна, но за сметка на това шумна тълпа, която за известно време блокира булеварда. Свирки, дюдюкания, възгласи: „У-у-у-у!”. Няколко човека развяват гордо знамена на ВМРО сякаш сам Яне Сандански ги води, а взвод от десетина човека държат разпънат огромен български трибагреник с блеснал поглед и месианска осанка. Най-отпред го е подхванала повехнала протестираща, позната от всички протести в последните години у нас. Малко чалната, малко си говори сама несвързано от време на време, но е вярна на каузата: „Протест до дупка!”.
Наоколо звънтят юношески немутирали гласове, а над обръснатите главици плющят знаменца с емблемата на БНС. Това е и единственият по-младежки колорит в тълпата – останалото е един човешки материал със средна възраст 80 години – баби и дядовци за които времето между днешните протести и онези около Десети, е минало като миг. Същите вероятно са шествали и подир славната Червена армия по жълтите павета по Девети септември…
Възстар дядо, който може да бъде видян на всеки Панаир на книгата да продава пожълтели брошурки за Тангра, носи опърпан от употреба плакат, изписан саморъчно с някакви послания. Отново ветеран от не един протест…

Въпросната „тълпа” от 50 човека бе пазена от умерено количество полицаи и две патрулки, както си е по закон. Вчера беше нещо подобно, само че „тълпата” беше оцветена в лилаво и с шапки на КНСБ – слушаха революционни песни, драха се на мегафон и към края друснаха чалга.

Изведнъж се почувствах много недемократично. Кви са тия? Защо на една шепа изветрели пенсионери или на пет автобуса с купени мангали им се позволява да смущават обществения ред? Защо в България се появи сякаш от нищото тая измислена професия „протестиращ”? Факт е, че я има. Факт е, че стана и модерна. Някои хора дори покрай тази професия се издигнаха и на партийни позиции, и на други места… Вече е модно да вееш байрака по подобни мероприятия. А дали не е грозно?

На вашето внимание един кратък наръчник за подготовка на кадри в бранша.

Десетте божи заповеди на професията „Протестиращ”:

1. Винаги има за какво.
2. ТИ винаги си прав, а ТЕ винаги са виновни.
3. Твоят пророк е Яне Янев/Волен Сидеров/Красимир Каракачанов/Боян Расате/друг виден български патриот (задраскай излишното).
4. Пази плаката си, каквото и да пише на него – ще го използваш на следващия протест.
5. Наизусти началните строфи на поне три възрожденски песни и запомни поне пет класически протестантски рефрена: „Боклуци! Боклуци!”, „Оставка! Оставка!”, „Долу БКП/БСП/ДПС!” (забележи, че не всяка партия се връзва специално с тоя рефрен – ГЕРБ примерно не пасва на ритъма), „Турци! Излезте!” (винаги ще има ДСП, макар и да не са във властта), „Спрете ни тока, не искаме вода!” (опа, това беше по друг повод).
6. Ако видиш камера/фотоапарат, покажи се във възможно най-едър план, покажи ясно плаката, развей знамето с патос (Ако фотографът иска да те снима в компрометиращ кадър, напсувай го и го удари).
7. Запомни: Никой не ти е давал пари, за да дойдеш на протеста – кебапчетата и бирата си ги носиш от вкъщи, плакатите си ги правил сам (в случай че питат тия гадове журналистите).
8. Бъди различен – облепи се хубаво със стикери, независимо от каузата, която защитават. За камерите си по-интересен, когато си декориран със надписи „Путин вън!”, „На студентите – Студентски град!”, „ГМО вън!”, „Ne damo Kosovo”, „SerGo Home” и каквото друго имаш.
9. Носи си свирка/руло тоалетна хартия за мятане по парламента/лист от маруля. Все ще потрябват.
10. Знай, че дори да ви разгонят протеста днес, винаги има утре!

Репортаж от концерта на Рамщайн в Белград

Галерия и видео в сайта на "Дневник"


“Чакането приключи. В ушите ви звучи една легенда”. Думите от песента “Rammlied”, откриваща последния албум на Рамщайн, прозвучават в препълнената “Арена Белград” точно в 9 ч. вечерта на 20-ти март. Само преди секунди момчетата от групата са пробили с чукове дупки в декора на сцената и са се подредили в мрачна редица под оглушителните аплодисменти на над 20 хил. фенове. Чакането наистина е свършило, колкото и нескромно да звучи тексът. А Рамщайн са легенди и го доказаха категорично в Белград – часове след концерта в сръбския новинарски сайт “Блиц Онлайн” се появява материал, лаконично озаглавен “Йедан е Рамщайн!”.

Автобусът с 50 български фенове тръгва от София в ранната сутрин по добре познатия на много от тях маршрут. Групата е разнородна – мъже с прошарени коси, младежи с еднакви тениски, изпъстрени с щампи от албумите на германската шесторка, жени в полувоенно облекло. Всеки показва билетите си, купени още преди официалното потвърждение, че Рамщайн ще свирят и у нас през юни в рамките на световния фестивал Sonisphere. Нашата малка група бързо нараства с разни странни птици от съседните седалки. До мен е Мартина, която целият автобус любезно изчака на тръгване, Зори, която има рожден ден и е спала само 3 часа, а до нея пък е Ива, която си има шина на ръката, но не я е страх от сръбските фенове-хулигани. Пред нас е Явор, зад нас е Гаро – ветеранът от един куп концерти, наоколо спят или четат мъжки списания още фенове. На границата минаваме сравнително бързо, а аз съм щастлив, че огромното ми желание за 20 градуса жега се сбъдна на 100%.

По бензиностанциите в посока Белград са се скупчили коли и мотори с българска регистрация – подобно на концерта на AC/DC в сръбската столица през май миналата година, българското присъствие и този път ще е внушително. Това отговаря на въпроса на Мартина: “Дали има шанс да видим познати в Белград?”. Отговорът е: „Има”. Тя самата видя. В съботния следобед трафикът в Белград прилича на София в делничните пикови часове. Колоните от превозни средства са километрични и практически са блокирали централната градска част. Все още почти нищо не предвещава гръмотевичното шоу, което ще последва топлия пролетен ден, освен суетнята на работници и тежки подемни машини около Арена Белград. Гледайки модерното спортно съоръжение на съседите, българските фенове въздишат: “Mетро си нямат, ама я гледай каква зала! В София скоро няма да доживеем подобно нещо”.

На свечеряване напрежението видимо нараства. Огромната зала е окупирана от автобуси с македонска, българска, хърватска регистрация, дошли са фенове от целия Балкански полуостров. Тълпата е внушителна, входовете на залата не могат да поберат такъв поток от хора. По-агресивните сръбски младежи влизат в спречквания с полицията, хвърлят се бутилки. Български фенове се виждат навсякъде. Разбирам го, след като се опитвам питам някакъв мъж накъде е Вход Запад, а той ме прекъсва: “Говори на български бе, човек!”.

Добираме се до предни позиции в залата тъкмо преди германците да излязат на сцената. Групата се разпръсна – Гаро пое съвсем напред с друга ценова категория, ние с Марти, Зори и Ива се каширахме между няколко огромни сръбски младежи. Тия сърби са некви ГМО-та, честно. Имаше страшно много хора по-високи от мен с цяла глава. Следователно и в погото си ги биваше. Лично мен ме затрудниха в усилията ми да опазя доколкото мога себе си, фотоапарата на Девора и девойките от компанията (някои от които успешно се отбраняваха и сами в интерес на истината).
Началото е ударно – първите песни са от последния албум “Liebe ist fur alle da” (“Любовта е за всички”), с който бандата скандализира цяла Германия. Заради шокиращата си обложка албумът е цензуриран, но това не пречи да оглави всички музикални класации в родината си. “Лошите момчета” на немската рок сцена провокират публиката с текстове, вдъхновени от истинските истории на брутални убийци, с привкус на откровено насилие и сексуални апели. Арена Белград придобива зловещ вид – на сцената тракат огромни метални челюсти, изригват фонтани от пламъци, сред които се разхождат музикантите, облечени като за кадри от филм на ужасите. Кошмарът придобива реални очертания, когато от сцената провисват пластмасови детски кукли, закачени на тел, които започат да избухват една след друга, заглушавайки рева на екзалтираната тълпа.

Освен песни от новия албум, групата изпълнява и по-стари хитове, всеки от които придружен от все по-мащабна аудио-визуална постановка. Музикантите изригват пламъци под звуците на “Feuer Frei”, а вокалистът Тил Линдеман пръска огън от бутафорна бензинова колонка към специално подготвен каскадьор, който лумва в пламъци и се мята по сцената няколко секунди, преди да бъде загасен от екипа. В същото време публиката крещи припева на популярната “Benzin”. Не липсват и редовните закачки на Тил с клавириста Флаке, който отново е “пребит” без съпротива, както и провокираща бутафория по време на песента “Pussy”, когато предните редици от публиката са засипани с пяна. Дори най-грабващия мотив, познат от десетки концерти, е представен и в Белград – един от китаристите е “изхвърлен” пред сцената и буквално се носи на ръцете на хората в надуваема гумена лодка.
След финала на стандартния сетлист групата се появява още два пъти на бис и завършекът на вечерта идва сред пламъци и пушек, когато по време на култовата “Engel” вокалистът изчезва в облаците от дим, оборудван с огромни ангелски крила, след като е изстрелял с тях доволно количество огън.

Не е лесно да се опише настроението на публиката след подобен концерт. Навсякъде цари някакво вцепенение. Възгласи: “Svaka im čast!” (“Браво!”), и “Какво да гледаш вече след такъв концерт!” се чуват около нас. Потегляме към София в ново задръстване, този път причинено изцяло от оттеглящата се тълпа. През юни ще дойдем да ги гледаме пък ние в София, обещават сърбите. Доволни сме - вече знаем какво да очакваме у нас след няколко месеца и си тръгваме, броейки седмиците до предстоящия концерт на родна земя.


Още от концерта при Марфи тук.
Друг интересен поглед над нещата при Книгоманката.

Jedan je Ramštajn - без думи след концерта в Белград

Да се готви София! Аз пускам нова касичка "Рамщайн в София" и това е! Останах без дъх!

Из впечатленията на един случаен минувач

Днес реших да хапна за обяд два хот-дога от павильончето на HEINZ при Ректората. Изгладнял се запътих през снега по наклона на „Раковска” към заветния обяд, когато ми направи впечатление необичайно големият брой ромска маса, щъкаща из центъра на София по това време. Тъкмо се запитах „Абе какво прави тая… ромска маса в центъра на София?” и почти се препънах в купчина плакати в градинката пред Св. София. Загледах се в странната находка. На плакатите бе изписано с големи букви „ГЕЙ ПАРАД”, а физиономиите на Станишев, Азис и Яне Янев грееха в усмивка на гланцираната хартия. Хм, казах си, материалът е скъп, държавна субсидия има тука, това ще да е работа на „Атака”. И в същия миг дочух Словото, долитащо от цяла грамада огромни тонколони, каширани пред Александър Невски. Митинг! Егати! Ето защо гъмжи и от полицаи, застанали на групички по всеки ъгъл и по един през двайсетина метра. За огромно мое съжаление пътят към HEINZ преминаваше точно през „скупщината” покрай храма и волю-неволю трябваше да заскачам натам, облъчван от Словото. А то какво било… РЗС правели митинг-шествие.

Снимка: "Дневник"

WTF?! Аз си мислех, че митингите на политически партии са явление, което би трябвало да си е отишло с края на 90-те години. Само Волен и комунистите и до ден днешен продължават да събират паплач по разни митинги и събори и да им изнасят високопарни речи. Ето ти сега и лудото Яне.
Каква гледка се разкри пред очите ми… На сцената в мразовития мартенски ден се беше възкачил въпросния индивид Яне Янев, а пред него се вееха знамена и мучаха около 500 души, предимно ромска маса. По-голямата част разбираемо беше се наредила пред инсталираните отстрани химически тоалетни, а други на групички обикаляха в района, разглеждайки софийските забележителности. Най-високо платените все пак вееха знамена в студа и слушаха напълно неразбираемото за тях Слово на Янев, който за случая врещеше още по-протяжно и високо от обикновено. Полицаите бяха по-многобройни от тълпата и това за пръв път ме зарадва. Помислих си, в присъствието на подобна сган е някак успокояващо да виждаш наоколо униформени, които също като теб си мислят нецензурни неща по адрес на организаторите на мероприятието. Взех си два хот-дога от HEINZ, изядох ги набързо и тръгнах да прекосявам за втори път митинга. Посрещнаха ме многобройни физиономии на зъбати „митингуващи” с ръце в джобовете, а от трибуната Яне с характерен жест на ръката (все едно поп ръси малки дечица със светена вода) и с мазен гласец благодареше и „падаше на колене” пред хората, дошли на митинга, защото те в момента пишели „собственоръчно” историята на новата българска държава. Мда, помислих си, повечето в момента си държат гениталиите през джоба на панталона, та да не замръзнат, но то и така се пише история.


Стъпките ми вече заглъхваха по паветата в посока „Раковска”, когато фалцетът проточи: „Аз имам една мечта...и ще ви я кажа, преди да забравя…”. Не изчаках Мартин Лутър да се доизкаже и се отдалечих от площада, но въпреки това ушите ми доловиха, че човечецът мечтаел, видиш ли, „България да възвърне славата си”. След хот-дога имах нужда от ободряваща напитка, та побързах напред и пропуснах да си взема плакат за „Гей парада”, пък и не исках отново да се видя във вестника, сниман до нещо, каквото и да е то, което да напомня Яне Янев…Но в главата ми се зародиха много въпроси и те продължават да ме вълнуват и сега: Що за палячовци могат да спретнат подобно идиотско мероприятие насред центъра на София посред работен ден? Откъде се финансира целият този митинг, защото организацията изглеждаше доста стабилна (работници разпъваха скъпа озвучителна техника още от ранни зори на площада)? Що за „симпатизанти” може да е тази сбирщина мангали, нямащи си грам представа какво е това конституция и очевидно дошли да мръзнат в студа срещу съответната сума?
После реших, че е обидно спрямо хот-дога да си развалям обяда с подобни мисли и се върнах на работа.

Аз съм само финансов експерт...

Или за това как Големият лош ловец видя сметката на Малката пица с хитър маньовър

На футболен мач между “добрите” и “лошите” започна да прилича конфликтът Дянков-Първанов. Треньорът на “добрите”, набит мъжага с анцуг с надпис “Премиер” и вълнена шапка “Адидас” реши да изпрати в атака срещу вечния враг – лошия ловец на забранени видове с гравиран надпис на пушката “Президент” един от най-силните си играчи. Нещо като Бербатов, изпратен да рита за “Юнайтед”. Тоя мач се играе отдавна, даже “добрите” се бяха разбрали с “лошия”, ама за зла беда въпросният играч все го забравяше това и сгафи отново с непремерено изказване по адрес на противника. Тогава тренерът се принуди да го изпрати право при обидения ловец: “Върви да се разберете!”. Последвалият сблъсък на терена припомни на развълнуваната публика, че мачът се играе... в България.

“Просто моля, разберете, това не е нещо, което на мен нито ми трябва, нито аз се опитвам..., не съм част от това”, започна да се заоправдава играчът, който иначе на световната сцена е голям финансов играч.

“Не ви вярвам”, настъпи го ловецът. Разбира се, срещу финансовия играч бяха и още няколко ловци от шайката, които поднасяха на своя предводител добре подготвени крошета и той не пропускаше да ги стовари върху опонента си.

“Тук съм в ролята си и на финансов експерт, и на част от правителството, така че нямам опита, който Вие имате”, подмаза се експертът.

И сцената заприлича на криминален филм, в който “шефчето” натрива сол на провинилата се дребна риба.

- Абе ти на мен ли ще уронваш името бе? Абе аз съм президент!

- Да, да, моля Ви да ме разберете, аз не исках, аз не...ама те са ви подвели...

- Ти бре! Всичко разсипа, сега и това...Ами тия, ами ония? Аз глей къв съм добър, хората това го виждат...

Мачът, естествено, завърши с люта победа за човека с надпис “Президент”. И дотук сравненията с футбола и криминалните филми. Грозната сцена, която се разигра в последните 10 дни и която кулминира в срещата между Дянков и Първанов на “Дондуков” 2 е един ярък пример за политическо представление. Непремерената нападка на финансовия министър бе добре дошла за все по-оставащия в историята президент и той не пропусна да се възползва от нея по най-добрия начин. Дянков сгреши и то много. Не може да падаш от Марс, да си от шест месеца в България и да се чувстваш достатъчно в свои води, за да нанесеш удар на търкулващия втори мандат президент. Най-малкото в светлината на медийните прожектори, където Първанов се е появявал безброй пъти (той всъщност само това прави и го възприема като професия) и е отиграл не една или две деликатни ситуации. И сравнение не може да става между Дянковата голословност и бойния екип на Гоце, който беше подготвил доста усърдно целия сценарий на диалога, че и последвалото изпращане на стенограма до медиите като триумфален химн, възвестяващ победителя в оспорван двубой. Самите думи на финансовия министър говореха за това колко далече е той от момента, в който ще може да се изправи с аргументи и позиция срещу президента. Сега му липсваха и двете и това рефлектира в жалко подсмърчане и хленч покрай дъбовата маса на назидателния, сбърчил вежди Гоце.

Дянков обаче не е единственият виновен за конфузния момент. Вина носи лично и премиера Бойко Борисов, който е настоял да се състои такава среща. Дали е подценил силата на президента и неговия екип в инсценирането на публични екзекуции или е надценил мъжеството на своя министър, е спорен въпрос. Във всеки случай не е очаквал, че часове след срещата във всички медии ще лъснат срамотиите от разговора под формата на стенограма, грижливо пратена от президентския пресцентър. И все пак е грешка, която няма как да остане скрита.

Скандалът обаче е един вид отрезвяващ душ за правителството и неговите герои, които сякаш живеят с впечатлението, че са безгрешни и че оттук нататък само ще колят и бесят. Първанов им показа, че все още трябва да се потрудят доста, преди да му излязат насреща. За Бойко и неговата свита остава горчивия вкус, че позволиха по такъв смешен и нелеп начин Гоце да облече отново протрития медиен костюм на Капитан Планета и да поведе в резултата. Не само да поведе, но и да покаже жълт картон за един от най-важните министри в кабинета. Типично по български, с много медиен шум, държавните ни мъже, вместо да се занимават с реалните проблеми на страната, сътвориха мазен спектакъл за вечно жадния планетянин. Ако не друго, поне нарушиха монотонното блеене “ГееееМеееееОоооо”, което си е колорит, като се замислиш.