Репортаж от концерта на Рамщайн в Белград

Галерия и видео в сайта на "Дневник"

“Чакането приключи. В ушите ви звучи една легенда”. Думите от песента “Rammlied”, откриваща последния албум на Рамщайн, прозвучават в препълнената “Арена Белград” точно в 9 ч. вечерта на 20-ти март. Само преди секунди момчетата от групата са пробили с чукове дупки в декора на сцената и са се подредили в мрачна редица под оглушителните аплодисменти на над 20 хил. фенове. Чакането наистина е свършило, колкото и нескромно да звучи тексът. А Рамщайн са легенди и го доказаха категорично в Белград – часове след концерта в сръбския новинарски сайт “Блиц Онлайн” се появява материал, лаконично озаглавен “Йедан е Рамщайн!”.

Автобусът с 50 български фенове тръгва от София в ранната сутрин по добре познатия на много от тях маршрут. Групата е разнородна – мъже с прошарени коси, младежи с еднакви тениски, изпъстрени с щампи от албумите на германската шесторка, жени в полувоенно облекло. Всеки показва билетите си, купени още преди официалното потвърждение, че Рамщайн ще свирят и у нас през юни в рамките на световния фестивал Sonisphere. Нашата малка група бързо нараства с разни странни птици от съседните седалки. До мен е Мартина, която целият автобус любезно изчака на тръгване, Зори, която има рожден ден и е спала само 3 часа, а до нея пък е Ива, която си има шина на ръката, но не я е страх от сръбските фенове-хулигани. Пред нас е Явор, зад нас е Гаро – ветеранът от един куп концерти, наоколо спят или четат мъжки списания още фенове. На границата минаваме сравнително бързо, а аз съм щастлив, че огромното ми желание за 20 градуса жега се сбъдна на 100%.

По бензиностанциите в посока Белград са се скупчили коли и мотори с българска регистрация – подобно на концерта на AC/DC в сръбската столица през май миналата година, българското присъствие и този път ще е внушително. Това отговаря на въпроса на Мартина: “Дали има шанс да видим познати в Белград?”. Отговорът е: „Има”. Тя самата видя. В съботния следобед трафикът в Белград прилича на София в делничните пикови часове. Колоните от превозни средства са километрични и практически са блокирали централната градска част. Все още почти нищо не предвещава гръмотевичното шоу, което ще последва топлия пролетен ден, освен суетнята на работници и тежки подемни машини около Арена Белград. Гледайки модерното спортно съоръжение на съседите, българските фенове въздишат: “Mетро си нямат, ама я гледай каква зала! В София скоро няма да доживеем подобно нещо”.

На свечеряване напрежението видимо нараства. Огромната зала е окупирана от автобуси с македонска, българска, хърватска регистрация, дошли са фенове от целия Балкански полуостров. Тълпата е внушителна, входовете на залата не могат да поберат такъв поток от хора. По-агресивните сръбски младежи влизат в спречквания с полицията, хвърлят се бутилки. Български фенове се виждат навсякъде. Разбирам го, след като се опитвам питам някакъв мъж накъде е Вход Запад, а той ме прекъсва: “Говори на български бе, човек!”.

Добираме се до предни позиции в залата тъкмо преди германците да излязат на сцената. Групата се разпръсна – Гаро пое съвсем напред с друга ценова категория, ние с Марти, Зори и Ива се каширахме между няколко огромни сръбски младежи. Тия сърби са некви ГМО-та, честно. Имаше страшно много хора по-високи от мен с цяла глава. Следователно и в погото си ги биваше. Лично мен ме затрудниха в усилията ми да опазя доколкото мога себе си, фотоапарата на Девора и девойките от компанията (някои от които успешно се отбраняваха и сами в интерес на истината).

Началото е ударно – първите песни са от последния албум “Liebe ist fur alle da” (“Любовта е за всички”), с който бандата скандализира цяла Германия. Заради шокиращата си обложка албумът е цензуриран, но това не пречи да оглави всички музикални класации в родината си. “Лошите момчета” на немската рок сцена провокират публиката с текстове, вдъхновени от истинските истории на брутални убийци, с привкус на откровено насилие и сексуални апели. Арена Белград придобива зловещ вид – на сцената тракат огромни метални челюсти, изригват фонтани от пламъци, сред които се разхождат музикантите, облечени като за кадри от филм на ужасите. Кошмарът придобива реални очертания, когато от сцената провисват пластмасови детски кукли, закачени на тел, които започат да избухват една след друга, заглушавайки рева на екзалтираната тълпа.

Освен песни от новия албум, групата изпълнява и по-стари хитове, всеки от които придружен от все по-мащабна аудио-визуална постановка. Музикантите изригват пламъци под звуците на “Feuer Frei”, а вокалистът Тил Линдеман пръска огън от бутафорна бензинова колонка към специално подготвен каскадьор, който лумва в пламъци и се мята по сцената няколко секунди, преди да бъде загасен от екипа. В същото време публиката крещи припева на популярната “Benzin”. Не липсват и редовните закачки на Тил с клавириста Флаке, който отново е “пребит” без съпротива, както и провокираща бутафория по време на песента “Pussy”, когато предните редици от публиката са засипани с пяна. Дори най-грабващия мотив, познат от десетки концерти, е представен и в Белград – един от китаристите е “изхвърлен” пред сцената и буквално се носи на ръцете на хората в надуваема гумена лодка.

След финала на стандартния сетлист групата се появява още два пъти на бис и завършекът на вечерта идва сред пламъци и пушек, когато по време на култовата “Engel” вокалистът изчезва в облаците от дим, оборудван с огромни ангелски крила, след като е изстрелял с тях доволно количество огън.

Не е лесно да се опише настроението на публиката след подобен концерт. Навсякъде цари някакво вцепенение. Възгласи: “Svaka im čast!” (“Браво!”), и “Какво да гледаш вече след такъв концерт!” се чуват около нас. Потегляме към София в ново задръстване, този път причинено изцяло от оттеглящата се тълпа. През юни ще дойдем да ги гледаме пък ние в София, обещават сърбите. Доволни сме - вече знаем какво да очакваме у нас след няколко месеца и си тръгваме, броейки седмиците до предстоящия концерт на родна земя.

Още от концерта при Марфи тук.
Друг интересен поглед над нещата при Книгоманката.