...и време да се мре

Прибрах се. Хапнах набързо и грабнах книгата. Останалите 3-4 часа от вечерта прекарах с нея. Легнах си, ядосан на автора, на главния герой, на цялата книга и на себе си, защото бях посмял да прочета последната страница, а знаех, че не трябва...

Тихо. Без емоция сега...

“Време да се живее и време да се мре” е една типична книга за Ерих Мария Ремарк и съвсем нетипична сама по себе си. Тя грабва не с първата страница, а с първото изречение още: “В Русия смъртта не миришеше така, както в Африка.” И зениците бавно се разширяват, когато стигнат до: “В Русия смъртта беше мазна и смрадлива.”
Ремарк си го бива в рисуването на натуралистични картини с привкус на вътрешности и много, много смърт. Разкъсаните от снаряди коне с изтекли карантии, цвилещи обезумели (от “На западния фронт нищо ново”), висящите на мрежите войници, които си натъпкват червата обратно в корема, а в настоящата книга – разлагащите се трупове, издути от газове, с разплути клепачи и гниещи крайници... Толкова много смърт! Толкова много ужас, а описан така простичко и приеман също тъй простичко от войниците, които са принудени да съжителстват с него.

Картината на войната, нарисувана от Ремарк, е много динамична. Създава паника, страх и читателят има нужда да отвори прозореца и да вдиша чист въздух; да се увери, че е в стаята си, а не в калта на Източния фронт, под грохота на “щуките”.

Гребер, главният герой, на когото толкова много се ядосах, се завръща в Германия за триседмичен отпуск в разгара на войната. Това, което намира там, е в страхотен контраст с очакванията му. Но все още е “време да се живее” и животът трябва да продължи – мъката се удавя в бутилки алкохол, а надеждата изплува в лицето на...разбира се, на жена.

За един страничен наблюдател, който се интересува повече от епохата, в която се разиграва действието, има богат емоционален материал. Читателят ще попадне сред обикновените германци, които изживяват истинския ужас на започнатата от тях самите война – разрушени домове, горящи дечица по улиците, откъснати крайници, смърт и пожарища, недоимък, пълен хаос на цялото общество, сриването на цял един свят, построен от илюзии.

И все пак е време да се живее. Гребер го прави типично по Ремарк – с бутилка в ръка. Забелязах, че в книгите на Ерих Мария Ремарк алкохолът и жените са една взаимно допълваща се “картина в картината”. Както героите от “Сенки в рая”, намерили радостта си с помощта на неизменната бутилка водка, така и във “Време да се живее...” алкохолът е постоянен спътник. С алкохол мъката намалява; той замества храната; сближава сърцата...

В центъра на всичко, разбира се, е огромната драма на цяло едно поколение германци. Отново. Разочарованието, изтлялото въодушевление, покрусените надежди, пресъздадени толкова живо дори с един кратък етюд:

“Зауер разкопча панталона си и започна да пикае.

— Преди една година правех голяма дъга като пикаех — каза той горчиво — стегнато, както подобава, по военному. Чувствувах се добре. Чорбата — първа класа. Всеки ден толкова и толкова километра напред. Мислех си, че скоро ще бъда отново у дома. Сега пикая като цивилен, печално и без желание.”

Антивоенното у Ремарк е водещо. Пълното отхвърляне на войната, на режима, на идеологията, намира израз в Гребер. Катарзисът, който изживява, достига своята кулминация в момента, в който младият войник застрелва един от своите и ...

Не ми се говори повече. Не ми се пише. Заглавието продължава: “...и време да се мре”.

Наистина много се ядосах. Внимателно помислете, преди да прочетете последната страница. Ако имах възможност сега, може би не бих го направил.