"Pacific" e попадение!

За американските филми на военна тематика често се говори с насмешка. Знаете – гордо крачещият янки с вдъхновено лице, недостижим за куршумите, които свистят около него, изтребва с оръжието си десетки врагове (без презареждане) на фона на величествена музика, а после застава гордо на върха, докато американското знаме плющи над главата му. Примерите за безвкусен патос и драматизъм са десетки.

За „Pacific” – най-новия мини сериал на HBO, не може да се каже същото. Филмът поразява с качествената си продукция и напълно оправдава огромните разходи за реклама, благодарение на които гледаме билбордовете със стилизирания образ на омазания морски пехотинец Юджийн на всеки ъгъл.

Едва ли причината за създаването му е запълването на някакъв вакуум във филмирането на исторически момент. Участието на Америка на тихоокеанските бойни сцени е отразено в редица ленти. Само си припомнете „Пърл Харбър” и „Знамето на бащите ни”. В „Pacific” обаче акцентът не е върху конкретен момент, конкретна битка или знаменита бомбардировка. И на Иво Джима, и на Палулу, и на Гуадалканал ударението пада върху човешката драма и безсмислието на войната като цяло.

Изненадващо за мен режисьорът не е спестил някои тежки моменти от воденето на война, за които често се премълчава, но които са били обичайно явление – да застреляш погрешка свой, да станеш причина за смъртта на другар, да причиниш загуби на частта си защото си метнал съдран дъждобран върху сандъците със снаряди и те са се намокрили… Няма и нагласени сцени на измислен хуманизъм – примерно някой командир великодушно да пусне пленен японец да ходи при семейството си. Напротив, войниците са показани в доста суров и неподправен вид: гадни крещящи копелета, когато адреналинът от битката изпълни вените и скимтящи от ужас хлапета, когато смъртта идва сред оглушителни гърмежи и фонтани от пръст и вътрешности. Показано е и тоталното дехуманизиране на враждуващите страни – за американските войници японците са просто едни хлебарки, които трябва да се изтребват методично. Наистина се радвам, че не съм японски зрител на този филм, унижението е потресаващо, но войната е такава…потресаваща, независимо дали гориш японец с огнехвъргачка или мяташ камъчета в разполовената му от снаряд глава…

Първоначално сметнах последната серия – завръщането у дома, за напълно безсмислена. 50 минути никакви битки, радост от мира, иху-аху. Но смисълът от нея прави чест на създателите, защото показва душевното опустошение, настъпило у момчетата след края на войната. Довчерашните унищожители на хора са свалили униформите, вече са обикновени млади хора, но не момчета, а вече мъже. Мъже, които не знаят по кой път да поемат, какво могат да правят, освен да лежат в калта и да стрелят по живо месо. Невидимите белези от преживения ужас остават неизличими и войната продължава в душите на участниците.

“Pacific”ме впечатли много. И нямаше как отново да не се замисля за нашата родна киноиндустрия. Филмите, които сме направили за войната и за нашето участие в нея се броят на пръстите на едната ръка. А най-популярният от тях – „Тримата от запаса”, е откровено хумористичен. След падането на комунизма пък вече никой не се и връща на темата. Нима в Америка спряха да правят филми за войната, въпреки че имат вече стотици? Нима в Русия рухването на Съветския съюз спря кинаджиите да разказват за войната на езика на киното? А може би нямаме какво да разкажем, а? Споделял съм мислите си за тази моя болка. Нямаме филм за легендарния Списаревски и георите-летци, нямаме филм за сраженията из Югославия и Македония, в които загиват хиляди българи, изтласквайки германците от Балканите… Нямаме и намерения да създадем такива, било то от комплекс, от незнание или просто от незаинтересованост. При положение, че има „Перла” и „Листопад”, купени от комшиите наготово, за какво са ни филми за войната… Аз обаче продължавам да тая надежда, че някой ден моите деца ще видят Списаревски и неговия „Месершмит” в кината, вместо поредния „Терминатор”. Кой знае…

Краят на блоговете каквито ги познаваме

Докато „прелиствах” блога на Templar, попаднах на любопитна публикация, озаглавена „Ето, пиша”. Въпросната статия съдържа размислите на един от най-добрите за мен блогъри в България относно смисъла и съдбата на блоговете въобще. Темплар споделя, че самият той все по-рядко пише и наблюдава подобна тенденция и при много от останалите „братя по клавиш”. За разлика от други (като мен), той не търси причината в пролетна умора, ремонт на вилата или друг проблем от личностно-битов характер, а поглежда от друг ъгъл нещата. Неговото мнение ме накара да се замисля над нещо, макар и може би с голямо закъснение: АМИ АКО БЛОГОВЕТЕ НАИСТИНА СА ДЕМОДЕ?

Източник: CUarts.wordpress.com

Аз самият поддържам блог от 2006 г. За пръв път чух това понятие няколко месеца по-рано. Знаменитата доц. Нели Огнянова го спомена по време на лекции и около 90% от аудиторията , подозирам, тайничко нададе беззвучен възглас ( „Ъ?!?”). Оттогава са и наблюденията ми над явлението „блог”, май някъде тогава (или малко по-късно?) почна блого-манията. За нула време се появиха десетки, а после и стотици блогове на хора с някакви идеи, позиции или просто с желание да покажат на света подбрани трейлъри от живота си.

За мен това бяха активните млади хора, това беше средата на мислещия човек, който не се притеснява да огласи широко позиция. В блоговете се родиха чудесни политически анализи, нищиха се проблеми от различно естество, организираха се своеобразни акции – флаш моб протести, гугъл бомби… Около избори и други събития от общонационален характер пък ставаше една говорилня – експертни мнения, анализи и коментари, критики, изявления, засвидетелстване на подкрепа… В някакъв момент и медиите започнаха да пишат за блоговете, дори да публикуват извадки от тях по страниците. Самите блогове станаха нещо като „нови медии” с голям потенциал. Плюсовете няма да изброявам, очевидни са.

Днес нещата ми изглеждат много по-различни. Отварям блогосферата и със скрола на мишката минавам пред десетки публикации за сладки с канела, пудинг, домашни банички и други кулинарни деликатеси, онагледени с изкушаващи професионални снимки. Между тях още и още снимки на жени с гирички в различни пози, правещи коремни преси или други гимнастически упражнения. Още пет милиона статии с рецепти и тук-там някоя статия за вредата от пърженото или за достойнствата на соята. Други пет милиона статии на новоизлюпени „пиар специалисти”, в половината от които говорят за пиар, маркетинг и реклама, а в другата половина отбелязват с колко места са се изкачили в класацията на TopBlog.

В същото време, както сподели и Templar, някогашните „герои” на блогосферата сякаш се изпариха. За първи път констатирах това, когато видях как „умря” блога на Наблюдателя. Един от най-популярните навремето блогъри просто престана да пише. Последваха го много други и по едно време трябваше да махам неактивни блогове от блогрола си. Някои пък изгубиха остротата, оригиналността си; трети се изгубиха в морето от блого-слово, пъплещо иззад всеки ъгъл на мрежата. От това в известен смисъл изгубихме и ние, хората, които четем блогове.

Оказа се също, че е трудно да говорим за активно гражданско общество в блоговете. Както и в България като цяло. Блогосферата си е едно „Ганково кафене”, откъдето и да го погледнеш. Каквото впрочем е и „Фейсбук”, посочван от Templar като наследника на блого-манията. Там мащабите наистина са големи, а възможността за интерактивност е впечатляваща. В същото време степента на безсмислие надвишава в пъти блоговете – десетки хиляди хора се присъединяват към някакви каузи, групи и прочее само за гимнастика на мишката. В действителност повечето забравят на момента в коя група са се включили, а после и бройката на групите им изобщо. Но пък полето за нетрадиционен пиар и реклама е доста плодородно.

Днес по всичко личи, че „Фейсбук” е „погълнал” блоговете. Утре може да е друго. Но както и да се развият нещата, за мен налице е тенденцията към обезличаване на този жанр и отрезвяване от внушението, че, видиш ли, блогърът е съвестта на обществото, новият журналист и т.н. Вероятно тясното специализиране на блоговете е посоката, която ще следват блогърите занапред – блогове за книги, за готварство, за технологии, корпоративни, по интереси и т.н. Но едно е ясно – еуфорията премина. Ред е на следващото голямо предизвикателството.

Концертната сага - Vol.2

В предишната си публикация не можах да скрия гнева и огорчението си от пропадналия концерт на една от любимите ми групи по вина на смешниците от „Нова музикална агенция”. След като мечтата за Anathema отлетя през комина, за мен остана утехата, че ще намеря пристан на нараненото си сърце-музикална кутия в края на април на концерта на небезизвестния Tom Angelripper (Sodom) и неговия бирен метъл проект Onkel Tom. Още преди месеци си бях взел билети за шоуто от Office 1, където продължително време трябваше да спелувам името на бандата на любезната служителка. Тя не беше чувала, естествено, за Чичко Том и след кратко търсене в Гугъл успя да се убеди, че не я будалкам. Издаде ми билет и дори ме попита какъв стил е музиката. Е, затрудни ме. Избълвах нещо от рода на „ъ-ъ-ъ-ъ, траш метъл варианти на немски пиянски песни”, при което тя направи физиономия на нещо средно между сурикат, хванат на тясно, и човек, натровен с гъби.

Дотук всичко добре. Разбрах и подгряващите групи на шоуто – Черно Фередже и Обратен Ефект и всичко предвещаваше голяяяям купон. НО! Броени дни след като погребах в калта надеждата си да видя Anathema, излезе новината, че и шоуто на Чичко Том пропада. Кой е човекът сега,а? Човекът с три билета за два несъстояли се концерта… Почувствах се омерзен… Изплюх омразата си в имейл до промоутъра, някакви си „Маск мюзик”, чиято „маска” падна още с първия опит да организират нещо сносно. Припомних му и случая с „НМА”. Оттам пък ми върнаха отговор, да не повярваш. Шоуто не било отменено, а само отложено, който искал, можел да си върне парите от билетите. Не казаха нито къде, нито кога… Очарователно.

Минаха 10-ина дни, в които живеех в истерията около провалените концерти. Писах им втори още по-гневен мейл, когато изведнъ-ъ-ъ-ъж…ми хрумна да отида с билетчето в Офис 1. Все пак беше купено през Eventim, които не се славят с пирамидална форма. Там ме посрещна същото момиче, позна ме и каза на колежките си: „Това е единственият човек, който си купи билет за този концерт на …Ънкъл Том ..от нашия офис”. Тъй. Почувствах се като 12-годишно хлапе от защитниците на Берлин, на когото току що са казали, че фюрерът е мъртъв… Момичето обаче се оказа много дружелюбно и прие присърце страданията ми. Докато звънеше по телефона да разпита Евентим какво да прави с билетите, й обясних и казуса с НМА. Съчувства ми, каза, че и тя ходила по концерти и не трябва да позволяваме да ни пързалят така. След което ми бутна 20-те лева в ръцете, взе билета и крилете на щастието отново израснаха върху изтерзаните ми рамене.

Поука 1: Билети за концерт се купуват, ако се предлагат в мрежата на Евентим. Хората са коректни, връщат парите, ако нещо се оплеска.

Поука 2: Никога повече билети за концерт, организиран от съмнителни промоутърски субекти.

А междувременно има развитие по казуса с НМА. Писах жалба до Комисията за защита на потребителите. Още 20-ина човека са направили същото. Някои вече са получили отговор от Комисията, който гласи, че търговецът наистина не е намерен на посочения адрес и са се свързали с полицията за предприемане на действия. Имейлите до „Господари на ефира” също са дали ефект. От предаването са снимали репортаж с човек от промоутърската агенция и излъганите фенове. На сайта на НМА има нова, поредна дата за връщане на пари – след 10-ти май. Ще отидем, ще видим… А онзи ден с мен се свърза журналистка от „Труд”, с която поговорихме и на другия ден излезе унищожителен материал във вестника със заглавие „Фараони мамят фенове”. Натискът продължава. To be continued…

А междувременно: НЕ КУПУВАЙТЕ БИЛЕТИ ЗА СЪБИТИЯ НА НМА!

PS: Пък вие с билетите за Sonisphere к'во се кефите, ей го ДИО няма да дойде! :Р