В музикално отношение до този момент съм осъществил доста от ученическите си мечти – Metallica на живо, Paradise Lost на живо, Crematory, Manowar… AC/DC. Големи, много обичани и легендарни групи, за които едно време само четях по списанията без и да съм се надявал, че ще ги видя някога. Въпреки всичко обаче има една група, която, ако видя на концерт, ще мога да кажа, че не искам нищо повече от живота... RAMMSTEIN!
Вестник “Труд” ни съобщи преди време, че можело да дойдат догодина, но то в нашата мила родина...я камилата, я камиларя. Новата “модерна” спортна зала, в която ще бъде възможно да се проведе подобен концерт е още на ниво чертежи. Затова единственото, което ни остава, е Белград! Без значение дали ще има Rock’n’roll Train тази пролет до сръбската столица, Rammstein са фиксирали 20 март за шоуто си при комшиите и стадион “Белградска арена” дори вече е разграфен според цената на билетите.
Тъй... Стартирам Rammstein-касичка с надеждата, че най-голямата ми мечта, свързана с музиката (така де, Кърт Кобейн няма да стане от гроба, я!), ще се осъществи...може би...плахо смея да помечтая...шшшт...пу...пу...
Последното ми творение - Месершмит 109Е, машината на кап. Стоян Стоянов от Въздушните на Негово Величество войски. Мащаб 1:72. Липсва само номера - 4, който предстои да бъде добавен веднага щом намеря подходяща лепенка... Домашният музей се разраства :)
Какъв ден е десети ноември? Ден след девети. Ден преди единадесети. Нищо специално. А, сетих се - днес май е денят на българската дъвка. Ама разбира се! И добре че е той, защото кой знае какво щяха да пишат вестниците в седмицата преди него, на самия десети и в седмицата след него. Добре че е денят на българската дъвка, та да могат родните телевизии да издирват по градове и селца децата на демокрацията, да ги питат "Какво е за теб този ден?" и да очакват по-остроумни отговори от: "Ъ-ъ-ъ, ми имам рожден ден". Добре че е денят на българската дъвка, та да видим на екрана все по-остаряващата физиономия на Жельо Желев или да прочетем поредното интервю с Едвин Сугарев. Добре, че го има този ден, за да се осведомим какво е правил гражданинът Х на същия ден преди 20 години, колко време е клечал в тоалетната и как новината го била състигнала насред мазето, с буркан айвар в ръка, или на дивана в хола.
За незапознатите, да поясня: Денят на българската дъвка се празнува от 20 години в нашата страна. Първото лого на този нежен празник е разтворената паст на възрастния комунистически диктатор Тодор Живков, на когото тъкмо са съобщили, че е време да излезе в заслужен отпуск. После се появи онова прословуто лъвче, дето правеше с лапички "Peace!", появиха се спонтанни тълпи от хора, които да ознаменуват раждането на Деня. За справка - вижте снимките от края на 89-а и началото на 90-те. На снимка е внушително, прилича на Берлин или Будапеща сякаш.
Денят на българската дъвка лесно се утвърди като важна дата от най-новата ни история. Щото другите страни от източната част на вече съдраната желязна завеса имаха подобни. Не можеше да нямаме и ние. Ама те ги наричат революции. И с право. Поляците има какво да празнуват, защото дългогодишните им усилия за борба с натрапения "освободител" в крайна сметка родиха здраво отроче. До тях са и германците с пушливите трабанти, под натиска на които се пръсна на парчета омразната Стена. А, ей ги и унгарците - размазаха ги с танкове през 1956 г., защото им се бил загнездил вирус на гнилия капитализъм. Но вируса на гнилия социализъм успяха да го изметат и те 30 години по-късно (е, днес пак има едни гнили социалисти и там, дето ги лъгосват, ама те вече ядоха камъни). Чехите и те си завоюваха правото да празнуват промяната. Румънците пък стигнаха и до крайност в еуфорията - те пък рязаха глави.
Ми ние? Ние нищо не отвоювахме, така и не ядохме пердах. Имаше там едни майки с колички и едни еко-протести. Някой спомня ли си ги? Получихме си Промяната съвсем наготово. Друг е въпросът какво направихме с нея. Уви, нищо. Задъвкахме я. А можеше и ние да отрежем нещо - хайде, не глави, но някоя и друга привилегия на бившите първи, някоя и друга порочна практика - да ги отрежем, да ги оставим в миналото и после с лека ръка да си го задраскваме и плюем. Е, не се получи. Оставихме си и порочните практики, и привилегиите, а децата и внуците на някогашните първи и днес са си първи. Промяната я задъвкахме и започнахме да си правим балончета с нея всеки път, когато дойде Десети ноември. Нали и ние сме в Европа, ще правим като европейците.
С баща ми рядко говорим за казармата. Той просто е щастлив, че мечтата му – неговите синове да не знаят що е казарма – се е сбъднала. Когато сме се отпускали на тази тема обаче, понякога слушах разказите му за двете “пропуснати” години в безсмислено будуване по нощите, наряди в снежните виелици, ученията за евентуално нападение над Турция и неразбираемата политпросвета. Най-ужасната част от разказите му обаче днес ми се струва вдигането по тревога някоя нощ на границата, когато въоръжени с автомати, наредени в редица през метър, са насъсквали войниците в търсене на беглец. Какво са знаели те за тия бегълци? Нищо. Просто им е казано – при най-малкото движение стреляйте, иначе те ще стрелят по вас. И войниците са стреляли. И са убивали. Осемнадесетгодишни, с калашници в ръце. Срещу други осемнадесетгодишни, спотаени в тъмното, опитващи се да избягат от “райския социализъм”. И са ги заравяли там, на самата граница. Без кръст, без плоча. А за награда са давали отпуск на тоя, който е успял да застреля беглец.
Днес вече знаем какви са били тези бегълци, какво ги е карало да тръгнат на подобна самоубийствена мисия, пресичайки Желязната завеса. Просто са търсели по-добър живот. Много от тях са били източногерманци, които са вярвали, че пътят през България е най-лесният начин да избягат на запад – към Турция, Гърция, а оттам – в цивилизацията. И там са оставали – заровени като кучета покрай границата. Където са и днес, докато роднините им в Германия напразно правят опити да се свържат с български институции, които да им съдействат в откриването поне на лобното място. Напразно.
Замислям се, че днес мога да отида където си поискам в Европейския съюз само с една мижава лична карта. Замислям се, че колкото по на запад отивам, толкова се губи изобщо понятието граница. Опитайте се да разберете кога навлизате от Австрия в Германия, а? Почти невъзможно. Вероятно по тази причина мнозина от нас не се замислят, не си дават сметка на значението, което има датата Девети ноември за европейската история. Не знаят какво е да те застрелят, докато прескачаш някаква стена. Да те застрелят в гръб, когато си толкова близо до мечтания свободен живот. Чудя се как ще го обясня един ден на децата си, откъде ще намеря думи, с които да им го опиша, след като за тях вече няма да има такова понятие – граница. “Деца, това е като да се събудите една сутрин, и да разберете, че не можете да отидете на училище, нито на гости на баба си – между училището и дома на баба ви работници издигат тухлена стена, а навъсени милиционери не дават никой да припари. От днес баба ви е враг, нямате право да я виждате, нито да я посещавате. Ще ви намерим друго училище, старото е лошо и там ви учат на лоши неща”. Представяте ли си това обяснение? Като кошмарен сън, нали? Само дето наистина се е случвало и хиляди хора наистина са го преживели.
Ето защо Девети ноември е един истински празник. Ама не някакъв фиктивен, абстрактен такъв, събирателен. От тия, дето ги празнуваме, но не знаем точно защо – като първи май, дето уж е празник на трудещите се, а лежим по цял ден. Или Коледа, когато уж някой се родил, а нямаме никакви доказателства за това. Девети ноември е празник на човешката воля и на човешката победа над робството. Девети ноември е празник на справедливостта, възтържествувала след толкова години на абсурдни перипетии. И не на последно място – Девети ноември е юмрук в лицето на най-дълго продължилата система на терор, позната в човешката история – червеният комунизъм на бащиците Ленин и Сталин.
За нас в България е някак непонятно това, което причиняват на Германия след войната. Тук си имаме наши си грижи, които ни занимават, имаме си наши петилетки, които трябва да се преизпълняват, язовири трябва да се градят. Германците, казваме, са си го заслужили – я гледай каква унищожителна война отпочнаха. А би изглеждало толкова космически невъзможно, толкова чудовищно, ако си представим следната ситуация: по билото на Стара планина прекарват телени мрежи и слагат въоръжени постове. Насред жълтите павета на София издигат бетонна стена – Народното събрание е от едната страна, от другата са Радисън и Софийският университет. Ако някой иска да премине, застрелват го като куче. В Южна Демократична България набиват в главите на хората какъв кошмар е в Северна България, как хората там са експлоатирани и как държавата им всеки момент ще рухне, в същото време по магазините рафтовете са празни, а зяпачите откъм Народното събрание всеки ден гледат как Радисън става все по-лъскав и луксозен и от прозорците му ги гледат хора с изискано облекло, а някои, представете си, пият кока кола!
Ето какъв кошмар бяха принудени да изживеят германците в продължение на десетилетия. И не само те – на изток от Стената, където властваха другарите, всички бяха равни, но някои бяха по-равни от другите. Почиващата върху костите на милиони хора система на комунизма, която леко се напука насред Будапеща през 1956 г., а парче от нея а-ха да се отрони в Прага през 1968 г., се сгромоляса с цялата си тежест именно на Девети ноември. В Берлин. В сърцето на Европа онези хора, дето сме виждали в документалните записи – със смешни прически, грозни мустаци и синкави якета, разбиха омразната стена с чукове. С чуковете си те доказаха, че
“Хората не съществуват само за да можем да тестваме марксизма върху тях”
(по думите на унгарския комунист Янош Кадар). Доказаха, че цялата система е сбъркана, че е напълно безсмислена и тотално грешна още от самото си начало. Няма такова нещо като безкласово общество и социално равенство. Не може да има, не и на тази планета. Каква диктатура на работниците и селяните, бе? Как един полуграмотен работник ще е поставен по-високо от образования, учил в университет доктор или професор? Колко ярко го е казал гениалният Радой Ралин едва в няколко думи:
“Човек за човека е брат. Разбра ли бе, гад?!”.
Това представлява квинтесенцията на цялата безумна система – насилие, лъжи и заблуди, които да те отвличат от мисълта за нищожното съществувание, което водиш, за шибания трабант, който чакаш десет години, за нелепите манифестации, на които си задължен да висиш, за съседа, който подслушва пред вратата какво говориш с жена си.
“Пролетарии от всички страни, извинявайте!”, е написал неизвестен източногерманец на някаква стена непосредствено след промените. Лаконичен поздрав за сбогуване със системата. Едно малко парче от Стената сега стои самотно край НДК. Можете да минете и да го видите – най-обикновен къс арматура и бетон. А колко кръв и страдание е видяло и колко мъка, докато дойде този Девети ноември. Погледнете Германия днес, погледнете София и България. Изпийте една кока кола и се уригнете...ако искате. Без да се оглеждате за милиция. Струва ми се, че си е заслужавало чакането.
