Обикновен фашизъм

Вероятно много хора са преживявали случки, заради които да си кажат: „Егати бюрокрацията в тая държава!”. И всеки един ще да е бил прав в справедливия си изблик на гняв към така устроената система у нас. Тая същата система с всичките си работещи в утъпкан коловоз колелца, с тук-там ръждясали, но никога ремонтирани механизми, с издигането в култ на параграфа, точката и члена, е способна да смаже вярата в живота дори на Вапцаров, убеден съм в това. Щото той Вапцаров може и да се е сблъсквал с нея тук-там в онези многострадални военновременни дни на нищета и очакване, но тогава не е имало СБО. СБО е службата Социално-битово обслужване на учащите или нещо от тоя род – служба, клеясала и покрита с невидим пласт от хиляди студентски псувни вероятно толкова, колкото и Софийският университет, чиито студенти обслужва.

С Лицето от СБО се сблъсках поради изпуснат срок. Класиран на втора класация, не знам си какво, в еди какви си срокове, туй онуй… хубаво. Не съм разбрал. Всъщност внимателно съм прочел, но в цялата ректорска заповед не съм открил уточнение, че става въпрос за мен – за редови кандидат-магистър, който иска да продължи мизерното си съществуване в студентска стая още година-две. В резултат настанителната ми заповед е изпратена до Лицето, което трябва да я прекрати. Казано ми е, че единственото, което ми остава, е добрата воля на Лицето. Препоръчано ми е да побързам, докато не придвижат заповедта към По-голямото Лице – то било страшно, докато Лицето бил „печен” и нямало да има проблеми.

Въпросното Лице се появява на вратата след 40-минути чакане от моя страна. Решен съм да говоря учтиво, все пак грешката е в мен. Пита ме за какво съм. За настанителната заповед, казвам. Лицето се променя – сякаш съм го изшибал с мокро въже през…лицето. „Изпуснал си срока, има си заповед от ректора, там пише всичко!”. Тук последвалите думи от моя страна се оказват ключови: „Да, ама аз като говорих с домакинката…”. И толкова. Само това успях да кажа. Лицето буквално зина като втори блок на Саяно-Шушенската ВЕЦ след аварията. Оттам нататък – слюнка. Дърпа ме за сакото с енергично движение – да вляза вътре, да ми обясни. Влизам, протестирайки срещу грубото отношение. И нова грешка – не е трябвало изобщо да си отварям устата. Излива се порой от викове – Лицето, издигнало в култ Ректора, ми сочи свещените скрижали – „Ето, това е заповедтта на ректора, той общува с вас (студентите, бел. ав.) чрез заповед, там всичко си е написано”. За по-голям авторитет и с надежда да ме изправи пред непробиваемата стена на подходящия абзац, Лицето ми чете части от заповедта. Никъде, репликирам, не пише за магистрите. „Горен курс!!!”, крещи Лицето и пръска секрет по свещения скрижал. Изобщо не ми дреме, с равен глас изплювам: „Аз не съм горен курс. Аз съм кандидат-магистър.”
Лицето се ококорва срещу мен с физиономия, нещо средно между диригент, Волен Сидеров и Ленин при прочитането на Декрета за мира през 1917 г. (върху трактора). На всичкото отгоре съм имал наглостта да си държа ръцете в джобовете – следват викове, с които ме кара да си ги извадя оттам. Запъхтявайки се, Лицето обяснява как трябва да ме изгони и да пиша индивидуално писмо до ректора и недоумява как от 6000 човека някакви си 20 не са разбрали нещо. „Явно има причина”, почти философски просъсквам. Лицето би ми издрало лицето, ако знаеше, че ще му се размине. Издига жезъла на собственото си милосърдие – как трябвало да скъса още вчера заповедите и да изритат провинените от блока, но ги оставил още един ден само от добра воля. Мисля си, щом е от добра воля, защо беше нужен този поток от ярост. Понечвам да кажа нещо, но два показалеца се насочват към мен – единият е на Лицето, другото – на някаква бюрократична мравчица, поглеждаща изпод очилата и насъскваща Лицето. И двата показалеца врясват: „Не говори, ще кажеш нещо, за което ще съжаляваш!”. Изумен съм. Аз да кажа нещо, за което ще съжалявам? А тия двамцата тука изговориха досега такива неща, за които един образован и възпитан човек би съжалявал горко!

Четейки учебниците или гледайки Дискавъри с ония филмчета за възхода на фашизма, войната и прочее, хората цъкат с език и се чудят: „Бре, как е могло да стане така?”. Е, как… вземете на полуобразования човек брадвата, с която яростно цепи дърва на двора, когато е бесен за нещо, предложете му вместо да бие жената, кучето и детето и да дърпа прасето за ушите, да бие евреи, врагове на държавата и военнопленници. Сложете му униформа или поне сако и вижте какво ще стане. Обикновена психология. Обикновен фашизъм.

Силата е в ръцете на бюрокрацията. И тя я използва – докато са в нейна власт, студентите нямат избор – трябва да си извадят ръцете от джобовете, да слушат крясъци, да ги дърпат за сакото, да ги заплашват с показалец. Защото сега им е паднало на човечетата от бюрократичната машина. Когато студентът се измъкне от кочината, наречена Студентски град, той е вече нещо повече. Той е с висше образование, с предимството на младостта, най-вероятно със западни езици, с перспективи. За полуграмотното Лице тази мисъл сигурно е много угнетяваща. И той пръска слюнки, защото на този етап може да си го позволи. Както и безцеремонните лелки на безбройните каси, винаги късо подстригани, винаги с бюст, подпрян на бюрото пред тях, винаги с много златни пръстени… И винаги отиват да пикаят точно когато ти идва реда на касата. И хлопват прозорчето.

Октоберфест по студентски

„Животът е толкова гаден, но най-големи са циците на Ивето”

По принцип септември е месецът, в който Студентски град – разблудният квартал, който преди време разбуни духовете, но за малко, отново започва да се изпълва с живот. Дотогава само кучетата по улиците и случайно прелитащи със сакове студенти бележат някаква активност през мъртвешкия летен сезон. Наближи ли началото на учебната година в повечето ВУЗ-ове, общежитията започват да се пълнят. Първи идват новоприетите в Медицинския университет, бъдещите инженери от ТУ, бъдещите треньори от НСА, след тях и облечените по последна мода надъхани бъдещи икономисти, дето „утре наш става света” (съкратено, УНСС). Улиците се изпълват с новобранци. Повечето са набор ’90. Реколта „Времето е наше”. Щастливи са, движат се на групички, говорят разпалено и от думите им може да се подочуят истории как всеки открил сам за себе си я автобус 280, я „Фантастико”, я някоя пералня.
Целият този процес достига своята кулминация с разпукването на октомври. Тогава се изсипва огромната маса студенти от Софийския университет, които заливат със свежа кръв и разноцветни сакове околоблоковите пространства из половин Студентски град. Настроението е приповдигнато. Всички нощни клубове като че отведнъж изригват купища оферти за „студентско парти”, „парти на първокурсника” и т.н. Целта е да се оправдае дългогодишния имидж на квартала като място за непрестанни купони и луд нощен живот. Търсене, разбира се, има. Голяма част от „зайците” за пръв път се усещат „отвързани” – няма я майка ти да те посрещне по халат в 3 през нощта и да ти кресне: „Къде скитосва, бе?”, нито баща ти да те пита къде ходиш, какво правиш и с кого и да ти ръси ненужни съвети. За бабата и дядото да не говорим – хоризонтът е чист от роднински спънки и хронометърът започва да засича това време, което по-късно в разговор със синове и дъщери същите тези днешни зайци ще наричат „най-хубавите ми години”.

Някои гледки от това голямо ново начало са умилителни. Още се усеща полъхът от вкъщи, когато въпросният новобранец се изсипе с багажа си в новата стая, а зад него завоевателно надничат роднините, с ключовете от колата, подрънкващи в ръцете на бащата. Изваждат се дрехи, буркани с туршии, прибори, любими книжки, албумчета със снимки на котката, бабата и бившето гадже, козметика и прочее. Случаите варират от семпло оборудване при новопристигащите момчета до разточително преселенческо претрупване у момичетата, които изваждат цял арсенал от наглед разнообразен (а на практика напълно ненужен) инвентар. Роднините са твърдо убедени, че стаята, в която тяхното отроче пристига на заточение, не е най-приветливата, каквато е неговата лична на 300 километра от София. Следователно се нанасят корекции – купуват се разнообразни артикули, част от които един по-опитен в студентския живот младеж би сметнал за излишни. Важното е декорът да се поразгърне. Под леглото е задължително да има буркани, а повечето багаж да е в кашони. Защото ако не е в кашони, ще е пръснат из стаята.

Въздухът се изпълва с диалектика. В смисъл на диалекти. Богатството на българския език се разплисква в невероятни багри, докато младежи от югоизтока прибират по шкафовете „дънкиту” и „доматиту” и се питат един друг „Ти къде си в Студентскиту?”, а техни връстници от диаметрално противоположния край на отечеството обсъждат в стола оскъдните порции „пиуе със зеуе” и хрупат „юти чушуета”.

За голямото биоразнообразие в квартала на студентите допринася забележителният колорит от модни стилове, тази своеобразна амалгама от най-различни жанрово, пространствено и времево облекла, под общия знаменател „фйешан”. Ще видите младежи с дебели колкото палец ланци на врата, които сякаш изчезнаха като модно явление из столичните училища преди 1-2 години, но в Мездра или Бобовдол са си “a must”. Ще направи впечатление и антисезонният микс от феерично потниче, люшкащо прясно изпечена гръд и дебели зимни ботуши, за предпочитане в леопардови шарки. Не липсват и почитатели на лозунга „Ако затворят Илиенци, ще ходя гол!”, както и такива, които явно са решили, че вече са го затворили.

По коридорите младежи се уригват звучно, след което стрелват преценяващ поглед за ефекта от действието им върху околните. Бутонът за натискане на асансьора си губи смисъла, ако върху него не оставим отпечатък от маратонките си. Много терапевтично действа на окото и разкривеният надпис на стената „Само Берое!”, защото новоизмазаните стени на общежитието инак травмират младата душевност. Масовата употреба на маркери с широки писци си казва думата: гръмкото „ЛЕВСКИ СОФИЯ ЗАПАД” се забелязва много повече от семплото, написано с избледнял химикал преди много години прозрение: „Животът е толкова гаден, но най-големи са циците на Ивето”.

А той, животът, не е гаден. Поне в това са уверени всички тези хиляди новопристигащи в студентския кошер. Може би и на Ивето циците не са вече най-големите. Но мечтите и надеждите, очакванията в тези първи дни на новооткрити емоции, със сигурност са големи. Така е на Октоберфеста. Всяка година.