"Изтощаване чрез глупост"

Провежда се (в Московска област) районна партийна конференция. Ръководи я новият секретар на районния комитет, заел мястото на арестувания малко преди това. В края на конференцията се приема обръщение в израз на преданост към другаря Сталин. Разбира се, всички стават на крака (както и по време на конференцията всички скачат при всяко споменаване на името му). В малката зала трещят „бурни ръкопляскания, преминаващи в овации“. Три минути, четири минути, пет минути те все още са бурни и все още преминават в овации. Но дланите вече болят. Но вдигнатите ръце вече се изморяват. Но възрастните хора вече се задъхват. Но става вече непоносимо глупаво дори за тези, които искрено обожават Сталин. Обаче: кой пръв ще се осмели да прекрати? Би могъл да го направи секретарят на районния комитет, който е на трибуната и току-що е прочел обръщението. Но нали е отскоро, нали е заместил арестувания, нали самият той се страхува! Нали тук, в залата, стоят и ръкопляскат енкаведистите и следят кой пръв ще спре!… И ръкоплясканията в неизвестната малка зала продължават, без вождът никога да узнае, шест минути! Седем минути! Осем минути!… Те загиват! Те умират! Те вече не могат да спрат, докато не рухнат с пръснали се сърца! В края на залата, в навалицата, можеш все пак малко да изклинчиш, да пляскаш не толкова силно, не толкова бясно — но в президиума, пред очите на всички?! Директорът на местната фабрика за хартия, независим силен човек, стои в президиума, дава си сметка за целия този фалш, за цялата безизходност на положението, но ръкопляска! — девета минута! Десета! Той поглежда измъчено секретаря на районния комитет, който не смее да спре. Безумие! Поголовно! Като се споглеждат един-друг със слаба надежда, макар и с възторг върху лицата, ръководителите на района ще ръкопляскат, докато не паднат, докато не започнат да ги изнасят на носилки! И дори тогава останалите няма да трепнат!… И директорът на фабриката за хартия си придава на единадесетата минута делови вид и сяда на мястото си в президиума. И — о, чудо! — къде се дява всеобщият неудържим, неописуем ентусиазъм? Всички вкупом на един и същ плясък на дланите спират и също сядат. Спасени са! Заекът се е досетил да кривне встрани от фаровете!…
Ала тъкмо така се открояват независимите хора. Тъкмо така ги прибират. Същата нощ директорът на фабриката е арестуван. Лесно му тръсват по съвсем друг повод десет години. Но след подписването на страница 206 (от заключителния следствен протокол) следователят не пропуска случая да му напомни:
— И никога не спирайте да ръкопляскате пръв!

А. Солженицин - "Архипелаг ГУЛАГ"

След дъжд качулка

* Снимката е от блога на Темплар

Синята коалиция предложи парламентът да създаде Институт за национална памет, който да изучава престъпленията на комунистическия режим в България. Тази новина, прочетена в dnevnik.bg, привлича вниманието с оглед на обичайните възгласи, надавани вдясно от няколко месеца насам – първо, че България е в опасност; второ, че кризата тепърва предстои; и трето, ГЕРБ да покаже антикризисната си програма. Въпросните възгласи ги чуваме ежеседмично, а единствената по-различна изява на сините в последно време беше безумното предложение на Иван Костов на 9 септември да се почете паметта на всички, „загинали за идеалите си” през ХХ век (от Костов бих очаквал мигновена реакция против подобно предложение, нежели авторството му, но уви, объркана е българската Действителност).

Но да се върна на предложението. Защо точно сега? Може би от десницата са се почувствали неловко след предложението на ДСБ-лидера и това е някакъв опит да се замажат нещата, да се покаже неугасналата антикомунистическа линия. А може и да е повторен опит да прокарат старата идея, при наличието на дясноцентристко правителство и високи шансове да мине в пленарна зала. Каквото и да е, предложението е чисто българското „след дъжд качулка”.

Минаха 20 години от „промените”. В останалите европейски страни от соц-блока такива институти функционират също от 20 години. В бившата ГДР можеш да видиш музей на Щази, а изследователите на тоталитарния режим говорят по темата като за научна материя, без да се опасяват, че някой, например канцлерът, ще им каже: „Никой нормален човек не се интересува от досиетата”. Къде сме ние? Много, много далеч. Такъв институт днес би било просто жалък опит за изчистване на съвестта на онези, дето „проведоха” „Прехода”. Къде беше той през тези 20 години? Какво беше направено за жертвите от комунистическия режим, за дисидентите, за онези, които трябваше да са истинското лице на въпросния преход? Повечето от тях останаха в пълно забвение, някои грохнали от старост и нищета, други отминавани с неодобрително клатене на глава като „чалнати” и т.н. Какво стана с досиетата за толкова години? Къде беше синьото правителство 1997 – 2001, за да направи крачката още тогава, когато, да рече, все още не беше късно?

Сега е след дъжд качулка. Много от жертвите не са на този свят, много от палачите им – също. За сметка на това сякаш заразени с някакъв руски пост-деведесетарски вирус, у нас на практика се прикрепи лавров венец на онези 45 години тоталитаризъм и режимът се легитимира, особено в съзнанието на младите хора. За голяма част от тях няма никакво значение какви неща са се вършели тогава, те си гледат напред. Което е нормално, ако обаче имаше постигнат обществен консенсус, който да постави на тезгяха на историята всички престъпления на режима, както в германия бе разчепкан и националсоциализмът, и комунизмът.

Но ние няма да ги стигнем. За съжаление, и в това.