Предимството да идеш до Охрид вместо това да отидеш на море в нашия случай беше, че А) опитваме нещо различно; Б) все пак преминаваме държавната граница; В) чели сме много за старата българска столица и владенията на Самуила.
Недостатъците – когато нямаш собствен транспорт, опираш до автобуса. А за Охрид той е само един и тръгва в 19 ч. от София, за да пристигне към 2 през нощта във време, в което си нямаш и ни най-малка представа какво да правиш.
Самото пътуване е голям кеф, когато компанията е весела. След като близо 4 часа бяхме се хилили и говорили простотии на два метра от шофьорите, нервите им не издържаха и те елегантно ни помолиха за “малце по-тихо”. Но следващият момент – да висиш с раниците по пейки и празни кафенета цяла нощ от 2 до 9, се оказа немалко изпитание за веселата компания. Часовете, честна дума, изобщо не минават. В крайна сметка обаче устискахме докрай и към 10 вече бяхме в къщата на нашия любезен хазяин. Думите му, казани по телефона още докато пътувахме към Охрид: “Няма страшно, имаме места, ще дойдете, ще пийнеме по една ракиичка и всичко ще бъде чудесно” до голяма степен ни успокоиха. А успокоение беше нужно, след като недобронамерени лелки ни наплашиха в автобуса, като казаха, че сме избрали най-неподходящото време да дойдем – било Илинден, четири почивни дни и щели да се изсипят над 30 000 души в Охрид, нямало да има никакви места. Е, вярно, изсипаха се в крайна сметка, може би и повече, но ние бяхме на сигурно в къщата на нашите домакини – македонски българи. Последното определено внесе нова доза успокоение, защото бях се подготвил за резервирано, студено отношение, дори предизвикателни подмятания. Нищо подобно не ни се случи по време на целия престой.
Охридчани са невероятни хора. Ние, четирима свръхшумни гръмогласни българи, се забелязвахме навсякъде, но реакциите, интересно, бяха все положителни. Спираха ни хора покрай езерото, в магазина: “А, вие откъде сте? От София? Е-е, ами аз съм работил там!”. Повечето, които ни спираха, или имаха роднини в България, или бяха прекарали известно време у нас и беше изключително мило да наблюдаваш как веднага превключват почти на книжовен български, макар да им костваше известни усилия.
Охрид е чудесно място за туризъм. За отмора обаче не. Напомня доста на Търново и както отбеляза един от местните, разликата е, че там си имат езерото, а в Търново – Янтра. Е, съществена разлика, бих казал. Езерото е наистина огромно, и това го разбрахме най-добре при разходката “со брод” до Св. Наум. Час и половина с корабче през езерото – време, за което можеш да изгориш, да умреш от жажда и да ти стане дори скучно, въпреки прекрасните пейзажи наоколо. Описаха ни Св. Наум като перлата на Охрид. Аз обаче видях други перли там – шарска и гурманска плескавица. Вярно, за последната дадох 200 денара, но какъв вкус, боже, какво чудо...Остава спомен за цял живот. И вдъхновение да пробваш рецептата вкъщи!
И за да не стане разказът прекалено жороцентристки, ето и малко полезна информация за онези, които все пак са решили да го прочетат, за да се навият и те да отидат до там. Автобусът до Охрид и обратно е към 80 лв., за млади-младенички младежи като мен под 26 г. е 75 (общо в двете посоки, нали). Автогарата е на 15 минути пеша от центъра, който пък си е на самия бряг на езерото. Квартири има буквално във всяка къща и те са най-достъпният начин за нощуване там – побирате се в рамките на 15 лв. на човек. Паричките са денари, един лев е 31 денара. На места приемат и български пари, но май си е най-добре да си напазарувате местни. Цените са курортни, поне по заведенията за хранене и кафенетата, където може да нямат фрапе, но имат нескафе со мраз и со млеко. В по-големите супермаркети (каквито открихме само два) е сравнително евтино, някои неща са дори по-евтини отколкото тук.
Старият град е нещо, което си заслужава да се види. Къщите са интересни, приличат на тези в Трявна. Отгоре са останките на античен амфитеатър и Самуиловата крепост, която е доста по-добре запазена, или по-скоро реставрирана от Царевец. Гледката от там спира дъха и е истинско вдъхновение, наистина. Прави неприятно впечатление манията на македонците да си строят “древни” крепости и останки, посредством камъни и съвременни строителни материали.
В църквата на Плаошник, която е истинско бижу и радост за очите, може да видите свастика, каквато впрочем има и в Несебър, и която съвсем не е дело на неонацисти и прочее (или на бугарски фашистички окупатори).
С езика си нямате никакви проблеми – говорите си, както си знаете, те ви разбират и ви отговарят както те си знаят.
Като цяло впечатленията от Македония са, че е някак като България, но преди 10 години примерно. Лек полъх от 90-те, на места по-силен. Много джамии, навсякъде, някои с по две минарета, постоянно се строят нови.Човек се чуди какво бъдеще има тази страна, разположена на такова чекотливо място, с непримирими съседи, нарастващи малцинства и със собствени проблеми на идентичността.
Хазяинът ни отговаря вместо мен. В Македония, казва, е като в мъгла. На много хора още им влияе сръбската пропаганда, още им мъти главите. Но мъглата се вдига малко по малко. Аз, казва, си знам историята, научил съм и сина ми. Синът му е без грешка: на мой въпрос за Александър Македонски отговаря чистосърдечно: “Абе, Жоро, е*** съм му майката на Александър Македонски”.
Баща му има своите страхове, вероятно и с право, от сръбското влияние. Тука сме като на война, ми казва. Не е лесно да си българин в Македония. Лесно ви е на вас там, като пеете македонски песни и гледате на нас като на нещо романтично. Но елате тука, дето не ни дават работа и ни няма записани като малцинство дори в конституцията! Ние сме един народ, казва. Един ден, рано или късно, като влезем в Европската униа, дотогава македонците с български паспорт ще сме поне 150 хиляди и България с право ще повдигне въпроса за правата на своето малцинство.
Такива ми ти неща в Охрид.
И такива:
