"Винил" - не можеш да изкараш плочата от главата си

Как се почувствахте, когато научихте за смъртта на Дейвид Боуи? Отиде ли си илюзията за безсмъртието дори на "човека от Марс"? Отиде ли си част от вас, която знаете, че няма как да върнете и ще ви липсва много? "Леми умря, Боуи умря, Рони Джеймс Дио умря, Натали Коул умря, певецът на Stone Temple Pilots умря, пичът от The Eagles умря. Изглежда всеки ден някой някъде умира и си мисля, по дяволите, това не ми харесва...", проплака миналия месец Ози Осбърн, докато обясняваше как най-сетне е дошъл краят на Black Sabbath.

Истината е, че музикалните легенди остаряват, а от златните години на 70-те вече ни дели близо половин век. И сякаш колкото по-далеч назад остава това време, толкова повече се изостря желанието ни да си представим какво е било в онези адски луди години на музикалния бизнес. Идеята за машина на времето явно се е въртяла  и в главите на две живи легенди в съвременния шоубизнес - Мартин Скорсезе и Мик Джагър, при това още от 2000 г. Първоначално я замислят като пълнометражен филм за няколко знакови личности от музикалния бранш през 70-те. Обаче идва кризата и когато хоризонтът отново се прояснява, телевизионните сериали вече са взели превес в битката за вниманието на зрителя. 

 Концепцията за машина на времето се изменя и през лятото на 2014 г. започват снимките на "Винил" - 10 епизода чиста лудост, бликаща директно от Ню Йорк - сърцето на музикалната машина в Америка в средата на миналия век. Продуценти са Скорсезе и Джагър, заедно с Рик Коен. Сериалът стартира по HBO (включително в България) на 15 февруари тази година, а преди дни изгледахме и финалния десети епизод, който помете всичко по пътя си и остави широко отворена вратата за логично продължение.

Равносметката след "Винил" е проста - не можеш да изкараш плочата от главата си. Въпреки резервираните очаквания на част от критиците, сериалът впечатлява с безкомпромисност във всяко отношение, а саундтракът не спира да кънти в ушите дълго след финалните надписи. Лентата възкресява кипящата атмосфера на музикалната сцена в Америка през 1973 г., проследявайки измислената история на Ричи Финестра - мениджър на залязващия музикален лейбъл "American Century". Осъзнал задънената улица, в която е изпаднал, както и абсолютната изчерпаност на музикалния бизнес, Ричи получава прозрение за бъдещето. Вижда го в сърдитите физиономии на младоците от никому неизвестната група Nasty Bits, които плюят върху статуквото със суровия си саунд. Опитът му да изправи компанията на крака и да промени изцяло посоката влиза в конфликт със собствените му саморазрушителни навици и мрачни тайни. Кокаинът се сипе от всички страни, алкохолът се превръща в постоянен спътник на нахакания мениджър, а наглед идиличното му семейство започва да се разпада от липсата на внимание.

Да видиш бъдещето, когато си затънал до гуша в проблеми, не гарантира мигновен успех. Не и за Ричи, който се затруднява да убеди собствените си сътрудници в American Century, че е открил следващото "голямо нещо" в музиката. А да намериш пари, за да осъществиш същото това бъдеще, е дори още по-мъчно. Цялата бруталност и неумолимост на музикалната индустрия, всички мръсни игри, задкулисни договорки, ритане по кокалчетата и надцакване с времето - атмосферата просто избухва пред очите на зрителя с пълния си колорит.

Актьорският състав е големият удар на "Винил". В лицето на Ричи Финестра виждаме Боби Канавали, носител на "Еми" за ролята си в "Престъпна империя". Тук Канавали е постигнал такова съвършенство в образа, че статуетките тепърва ще завалят. Ричи Финестра е огнедишащият дракон в този сериал - кълбо от противоречия, унищожителна енергия, визионерство, ярост и чувствителност, които трудно могат да се обясни с думи. Гледаш го, докато се размазва от смъркане на кока или крещи в лицето на подчинените си и си казваш: "Боже, този още малко и ще ме сграбчи за гърлото през екрана!".

Съдружник на Финестра в управлението на American Century е небезивестният Рей Романо ("Всички обичат Реймънд"), когото виждаме в доста по-различна светлина. Е, ако не сте го засичали скоро на екран, повярвайте ми - все така култов е! Двамата с Макс Касела, който играе шефа на отдел "Артисти" Джули Силвър, са просто изумителни. В главната женска роля виждаме Оливия Уайлд ("Д-р Хаус"). Зеленооката фурия е в обувките на Девън Финестра, младата съпруга на Ричи и майка на двете му деца, нереализиран талант и бивш модел на Анди Уорхол. Сред звездите е и Джеймс Джагър, синът на Мик, който е в ролята на вечно сърдития фронтмен на Nasty Bits Кип Стивънс. Измислената група, прототип на Sex Pistols, е първият предвестник на пънк вълната, която ще залее музикалния бизнес като отрицание на фалша и ще прати хипи ерата в историята.

Вероятно "Винил" лесно можеше да се побере и във формата на пълнометражен филм, ако не беше желанието на създателите му да ни въвлекат в автентичната атмосфера на 70-те. Дали са се справили ли? По дяволите, да! Въпреки твърденията на някои критици, че сериалът е на моменти протяжен, изумителната енергия и колорит на музикалната сцена от онова време, както и безпощадният саундтрак, правят от продукцията нещо повече от обикновен сюжет. Любопитно е, че във всеки епизод сюжетната линия ни среща с някоя от легендите на рока, за да ги видим в зората (или залеза) на тяхната слава. Velvet Underground, Алис Купър, Дейвид Боуи, Боб Марли, дори Елвис се появяват в съвършено пресъздадени сцени. Претъпкани клубове, декадентски партита, паралелни вселени на черни диджеи, фънк и соул изпълнители, зараждането на пънка, на диското - на фона на залязващи звезди и досадни певци на коледни песни... Ако досега можеше да усетим тази атмосфера от албумите на любимите легенди и черно-белите снимки, то "Винил" ни прави участници в цялата тази лудост.

Самият Скорсезе казва за онова време: "Музиката наистина беше като саундтрак на всичко, което се случваше - през лятото прозорците бяха отворени и човек чуваше музиката от апартаментите на съседите. Хората вечеряха или гледаха през прозореца и се чуваше музика. В някое семейство се караха и оттам също се чуваше музика. Чуваше се музика, когато видиш бездомниците на улица "Бауъри". Беше истинска какофония от различни звуци..." ("Разговори със Скосезе", Ричард Шикъл, изд. "Колибри", 2015 г.).

Е, музиката през 70-те върви и с някои характерни особености и сериалът не спестява нищо от тях. Невероятни количества дрога, секс и реки от алкохол допълват картината, за да бъде пресъздадена атмосферата на онзи мръсен, шумен Ню Йорк, в който няма правила, а само желание за живот тук и сега. Първите трима от бъдещия "клуб 27" Джими Хендрикс, Джим Морисън и Джанис Джоплин тъкмо са си отишли, но осъзнаването и страхът от дрогата са още далеч. Музикалната сцена клокочи от назряващата промяна. Пинк Флойд вече не са "лунатици" и продават все повече плочи, Алис Купър тъкмо е започнал да си "гилотинира" главата по време на концерти, Боб Марли още свири в облаци от дим с "The Wailers", а Елвис е принуден да целува възрастни жени на сцената, докато полковник Паркър изцежда всеки долар от залязващата му слава. По-интересен поглед над този граничен момент в историята на музикалния бизнес едва ли е възможен. Машината на времето, създадена от Скорсезе и Джагър, е просто перфектна!

Говори се, че вторият сезон на "Винил" ще тръгне на екран в началото на 2017 г. Нямам търпение.

Блогър... вече 10 години.

...Есента на 2005 година, Факултет по журналистика и масови комуникации. Зала 13 е претъпкана от първокурсници с любопитни (все още не отегчени) погледи, жадни да вдишат от атмосферата на Алма Матер и да видят какво ще да е то да си студент. Лекцията е "Медийно право", а знаменитата доц. Нели Огнянова стои отпред и преценява хладнокръвно аудиторията. Представете си картината. Нещо като кадрите с професор Снейп от първата лекция по отвари в "Хари Потър и философският камък". Без надежда да получи утвърдителен отговор, доц. Огнянова пита: "Колко от вас знаят какво е блог?". Две-три ръце плахо се надигат, давайки ценни точки за собствениците си в очите на медийния експерт. Останалите си мълчим, но си записваме да проверим какво точно е блог и да я видим тая работа. В следващите седмици и месеци блоговете се роят сред амбицираните първокурсници. Може би малко шаблонни в началото, може би с неясни идеи, но пък пълни с енергията на младежите, откриващи за себе си света на блоговете. Разбира се, в повечето blog rolls неизменно присъстваше линк към "Медийно право". Вдъхновителят е ясен. 

Минаха 10 години от тогава. Поглеждам назад в прилежните архиви на Blogger - първата ми публикация в този блог се е появила през февруари 2006 г. 10 години... Адски много време! Преглеждам старите публикации. Сякаш ги е писал друг човек. Схематична версия на мен самия преди цяла декада.

Над 300 поста оттогава. По-голямата част от тях вече не е публична - човек трябва да поддържа спретнато онлайн кътчето си, а старите постове са като пожълтели вестници, безкрайно неактуални. Разсъжденията ми, позициите ми, ентусиазмът и оптимизмът на първокурсника; темите, които са ме вълнували - всичко е толкова, толкова различно. Може би най-лесният начин да проследя пътя си през последните 10 години е да прегледам тези стари публикации. 

Обратно в 2006 г. ФЖМК

Връщайки лентата назад, си спомням как изглеждаше "блогосферата" преди 10 години. И колко различно беше. Българските блогъри всичко на всичко можеха да се съберат около една маса в кръчма. И понякога го правеха. Кулинарните блогърки още не се бяха появили. За "бюти" блогове никой не беше чувал. За сметка на това личните дневници бяха купища, а от политика "разбираха" всички. Ганковото кафене в електронен вид. Е, по онова време имаше и журналистика. Спорове за това "журналисти ли са блогърите" и кои са по-достоверни. И споровете, и журналистиката, потънаха в отходните води на медийното блато, което бълбука зловонно днес. 

10 години по-късно по-голямата част от някогашните популярни блогъри отдавна са загърбили тези свои активности и са продължили в друга посока. Блогосферата е неузнаваема. Много повече се пише, отколкото се чете. Социалните мрежи промениха средата, промениха инструментите на блогърите. Но се промениха и самите блогъри. Егоцентризмът е достигнал неподозирани висоти, всичко се върти около Аз-а... Егоцентризъм, прерастващ в ексхибиционизъм. Блог публикациите светват за миг в скролващия се като поток информация нюзфийд и угасват, затрупани от селфита, снимки на храна, домашни любимци и бебета.  

Естествено, не всичко е толкова черно де. Проследявайки старите си постове, не мога да не отбележа и задоволството си от извървяния път. То, разбира се, е лично. Този текст също се получи личен. Подобно на много други, писани във времето и сега старателно "архивирани" и скрити от погледите. Може би го пиша, за да си го прочета след други 10 години и пак да направя равносметка. 

Годината е 2016. В joruel.blogspot.com пиша предимно за концерти и музика, които са ме впечатлили, за пътувания и интересни "туристически" находки. Отбивам се рядко. Малко с носталгия. В епохата на социалните медии имам толкова много инструменти, с които бих могъл да кажа нещо, че все по-трудно се сещам какво да кажа. Затова и повече наблюдавам. А след 10 години... е, да видим!

Новият P.I.F. 5 - визуални експлозии между Огъня и Луната

Ето го и него - дългоочакваният нов албум на P.I.F. Не си спомням откога не съм се радвал толкова на излизането на нов албум! P.I.F. са едно от малкото неща в твърде сивкавата родна действителност, за които просто си щастлив, че ги има. Че ги има и днес! Цветно, ярко петно сред цялата свинщина. И след като миналата година ги преоткрих за себе си на живо 10 години след последното посещение на техен концерт и се убедих, че те са си все така в страхотна форма, седнах и зачаках обещания нов албум. Изтърквайки от слушане предшественика му междувременно...

P.I.F. 5 успя да привлече внимание към себе си още преди излизането си. Освен обявеното представяне на албума в Sofia Live Club, Димо даде и няколко интервюта, в които повдигна завесата над любопитната история около записите. Оказа се, че по изпитания от много рок легенди прийом, в края на 2014 г. (!) групата е решила да се отдаде на отшелничество в изолирана хижа на брега на Дунава, където да се концентрира върху създаването на албума. Хижата е Ветрен, в близост до резервата Сребърна, а часовете на записи се редували с риболов и други дейности по осигуряване на прехраната. Доста по-дълго време е отнело миксирането, за което се е наложило момчетата да посетят Ирландия.

Резултатът от тези интригуващи усилия бе представен пред българска публика на страхотно лайв изпълнение на 13-и февруари т.г. Групата, очевидно добре подготвена, изпълни последователно всички песни от албума, след което попиля присъстващите с добрите стари класики и песни от предишния P.I.F. 4. На място успяхме да се сдобием и с диска, който сам по себе си представлява доста концептуално решение - идва в сложна хартиена разгъвка, към която е прикрепена и миниатюрна "тетрадка" с текстовете от албума. Дизайнът е така изпълнен, че отваряйки обложката, дискът почти "изскача" върху своеобразен постамент, създавайки впечатление за изгряващо слънце. Усещането се допълва и от художественото оформление на самия диск - то пресъздава дърворезба на слънце, заснета в хижа Ветрен по време на записите на албума. Яката работа...

И така, нека видим какво ни чака вътре песен по песен.

"Супернова" е лека, неангажираща, носи онази позната замечтаност, която сме свикнали да свързваме с P.I.F. Любимият мотив в текстовете на групата - "камбаните", го има и тук. Същата мелодичност и поезия откриваме и в следващото парче - "Дихание". Тук импресиите на Димо са съвсем в духа на собствените му признания, че се будил по нощите по време на записите, нахвърлял набързо нещо и сутринта го представял на останалите, превръщайки го в парче. "Юг" вкарва първите нотки на дълбочина и размисъл - накъсана, с различен ритъм, което променя и замечтаното настроение с по-мрачни нюанси. По-бързият припев тук обаче ми действа разсейващо и ми пречи да се потопя напълно в обстановката.

Неусетно достигаме до странен експеримент в "Дуел". Една от песните, които P.I.F. изпълняваха по концерти дълго преди излизането на албума. Мога силно да подозирам, че личен мотив е накарал Димо да вплете текст със социална насоченост в иначе импресионистичните и поетични лирики на групата. Във всеки случай парчето, което той неизменно посвещава на банкерите по време на живи изпълнения, придружено от среден пръст, е непонятно решение. В музикално отношение е чудесно рок парче, в текстово - определено не мога да го възприема като P.I.F. и не ме грабва.

За сметка на това природните импресии и цветовите експлозии се завръщат с пълна сила в разкошната "Балерина". Есенни мотиви, страхотна китара и магнетичен припев възвръщат онова усещане за визуализирана поезия, заради което всички обичаме тази група. Безкрайно нежно, с хипнотизиращ терамин, който просто гали сетивата.

От транса излизаме с по-ниска настройка на китарите и поредната доза драматизъм и мрак.  Отново се рисуват слънца и луни, отново падат звезди в "Чуй ме". Един от фаворитите ми в този албум с емоционалния си припев-изповед и с абсолютно разкошното включване на Петър Димитров с тромпет. Поезия от брега на Дунава в невероятно музикално изпълнение. 

Оттук нататък става епично. "Сребърна" е парче, чието начало дори не предполага в какъв епос ще прерасне всичко. Постепенната градация, великолепното китарно соло и успокоителните вокали на Димо кулминират с драматизъм във втората част на песента. Това е крайъгълният камък на албума, истински химн, който предполага умопомрачителни импровизации по време на концерти.  "Огън" продължава в същия дух. Вероятно ще слушаме много пъти Димо да разказва как е написал текста, взирайки се във фара по Южното Черноморие и ще се кефим на страхотното посвещение, което идва чак в края на песента. А бихме могли да се досетим и по-рано, ако се заслушаме в звуците като от музикална кутия, вплетени невинно в парчето. 

"Луна" е лиричен музикален експеримент - електро поп елементи, съчетани с епични припеви, които заглъхват сред шума на щурци и шамански песнопения в началото на закриващото парче - "Утопия". Тук изолацията в хижата явно си казва думата, защото се е получила дооста налудничава, дива и първична картина. Ниско настроени китари създават дуум обстановка с елемент на обреченост, докато всичко заглъхва в огъня и песента на щурците.

Разбираемо е решението на групата да оставят "Юли" и "Този ден" като бонус парчета. Уточнявам, те са страхотни. Ама наистина страхотни! Обаче нямат никаква концептуална връзка с албума и трудно биха застанали до "Сребърна" или "Чуй ме" например. "Юли" е ултимативното лятно парче, с дъх на Walk Off The Earth, с потенциал да си го припяваш цяло лято на плажа или в колата, на път за морето. "Този ден" носи пънкарско настроение, "сюжет познат", кратка любовна история в няколко действия. Скачане и лудница!

И така... след внимателния разбор е време на оценката. Трудно ми е да я направя на базата на две-три изслушвания, адски е трудно. Едно е сигурно - в P.I.F. 5 има за всекиго по нещо. Групата определено е във форма, в музикално отношение показва изключителен професионализъм и неизменно желание за експерименти. Някои от тях са истински вълшебства ("Чуй ме"), други - малко смущаващи ("Дуел"). Може би албумът няма да заеме в сърцето ми онова място, което има неговият предшественик, но причината по-скоро е в наистина, ама наистина високата летва на P.I.F. 4. Нещо, което ми липсва тук - няма гняв. Има много поезия, но няма онзи гняв, онова почти молитвено заричане ("всички стени съм изписал с молба / сила да имам да продължа"),  няма го онова "мълчание, а после смях" - кулминационни моменти на истински драматизъм от предишния албум. Може би момчетата са надраснали този момент, може би просто са по-доволни от живота. Да, в новия си албум P.I.F. са по-позитивни от всякога! И все пак тъгата и гнева ще ми липсват. 

Без съмнение албумът ще допадне на феновете - толкова чакан, толкова желан. Тепърва ще си го отслушам и аз, за да се запечатат в съзнанието ми поетичните импресии, нарисуваните луни и слънца, камбаненият звън, огньовете... Не е лесно да направиш отличен албум след шедьовър като P.I.F. 4, затова всички аплодисменти са за момчетата, които го направиха.

ОСТАВА помитат с новия си "Океан"

Не знам какво се случи тази година, но ще ви кажа едно - можете да подчертаете 2015 с дебел фулмастер като годината, в която знакови легенди в алтернативната българска музика се завърнаха адски силно. Вече ви разказах за първата си среща на живо с P.I.F. десет години след като като ги слушах за последно из клубовете на Студентски град (не че хората не са свирили през това време, просто аз някак ги пропусках досега).

И ето че тези дни ме застигна новината и за новия албум на друга култова група -  от онези, които все още пишат текстове, правят музика, свирят на едни китари и не вярват, че музикант се "произвежда" в конвейрите на поредното ТВ риалити. Групата е Остава, а излизането на албума им "Океан" ме развълнува дълбоко! Толкова, че поисках да си взема диска - нещо, което, признавам си чистосърдечно, не съм правил от много, много години. Докато се наканя, прелестната ми жена вече го беше купила и ми го връчи, прилежно опакован. И ето ме мен, държа в ръката си легално CD с новия албум на Остава... човече...!!! Върнах се в тийнейджърските си години, когато дългоочакваните нови албуми на любими групи се изслушваха специално, съсредоточено, а не като сега - на път за работа. Пуснах си "Океан" и го изслушах от край до край, излежавайки се в леглото в най-мързеливата събота сутрин, когато небе и земя се бяха слели в един безбрежен облачен океан. После си го пуснах пак, после го слушах в колата - и пак, и пак...

Откриващото едноименно парче не е непознато на феновете, върти се по медиите от година, а миналата Коледа групата пусна и видео към него, в което главен герой е страшно артистичният сладур Свилен Ноев-младши. Песента е безспорният хит в албума, директно се впива в съзнанието ти и остава там. Стопроцентови Остава и заявка за изключително присъствие, което само усилва нетърпението от следващите песни.

"Бесен", ако не се лъжа, е първият сингъл от албума, и излезе още през 2013 г. Да им се чуди човек колко време им трябва, за да затворят формата "първи сингъл - втори сингъл - албум"! Тя е доста по-експериментална, а ритмичните моменти се редуват с тежък и адреналинен припев, съвсем в тон с текста. "Внимание" продължава тази линия, но и много напомня на класическите Остава. "Дали си ти?" започва подвеждащо, сваляйки градуса на напрежението с усещането за бавно парче. Само че изненадващо се появяват симфонични елементи и един енергичен припев, който искаш или не, започваш спонтанно да си припяваш. "Criminal"  и "Rock&Roll Perfume" са много любопитни експерименти с вокали на английски език, страшно мелодични, бързи и заредени с енергия.

В средата на албума групата е решила да заложи на едно много специално парче. "Самолет" е шедьовър! Невероятен текст, невероятна енергия, чиста емоция - за мен лично абсолютният фаворит в този албум.

Бъди само за мен, само за мен, когато

Блести само за мен, само за мен, когато няма вече нищо свято,

Със самолет, самолет ще летим когато

Мислите са пълни със сълзи

А думите изгубват смисъла си

"Един момент" е ми създава усещането за мюзикъл - сложно, много майсторско парче, което оставя рефрена "комбинирай ме със теб" да отеква в съзнанието и след края. Долавям нотки на Manic Street Preachers, докато си припявам. И изведнъж... първите акорди на следващото парче ме карат да наостря уши. Прозвучава гласът на Георги Георгиев (китара и вокали), докато наоколо се разлива една неприкрита тъга, дълбоко усещане за нещо адски, адски добро. "Супермен" е истинско бижу. "Бъни мен, какво се случва тук? / Опитваш се отново да станеш, да се вдигнеш. Фъни мен, изглеждаш уморен..". Очарователно с мрака, който носи и с безнадеждността, с приближаващата опасност.

"Стига" е другото парче с автор на текста Георги Георгиев.  И тук, както в "Супермен", а дори и по-силно, се улавя нещо от българския уейв от края на 80-те. Изведнъж в съзнанието ми изплува "Госпожа Емилия" на група Клас. Разбира се, далечен отглас, но е факт - в албума се прокрадват влияния от пост-пънк епохата и златните й години. 

"Океан" завършва с елегантното парче "Лека нощ" - фин и вдъхновяващ завършек, след последните акорди на който ушите ти продължават да искат още и още. В албума са включени и две бонус парчета - "Работно време", което спокойно би могло да бъде и неразделна част от "Океан", и "Пънкарски дни" - леко безидейна песен, която така и не успя да ме грабне.

След няколко изслушвания, категорично мога да кажа, че Остава са сътворили страхотен, страхотен албум, на който ще се наслаждавам дълго време. Албум, в който на практика няма твърде слаба песен, и в който, освен няколкото истински хита, има и невероятно ценни изненади. Разнообразен, изключително музикален - албум, който ми връща слабата надеждица, че у нас може да съществува и качествена авторска музика насред цялата тази плява. 

А сега чакам с нетърпение новия албум на P.I.F. и се оглеждам за концертни дати и на двете групи (а защо не и на двете заедно). Защото тази музика трябва да се изживява!

По улиците на Забравената война

Каймакчалан, Кота 1050, Завоят на Черна, Червената стена, Добро поле, Кала тепе, Кубадин, Яребична, Чеган... Какво ли говорят тези имена на средностатистическия българин? Имена на улици. Вероятно само това. В Плевен ул. "Кала Тепе" е успоредна на "Дойран". Друго име на улица, украсяващо безмълвно поредната табелка.

През 1919 г. тези имена ги е знае всяко хлапе в България. Хиляди хора ги произнасят с болка, горчивина, но и възхищение. Както в други части на света произнасят Сома, Вердюн, Пашандел, Галиполи, Таненберг, Марна. 

Сто години по-късно у нас само уличните табелки носят спомена за най-големите сражения на българския войник през Първата световна война. И докато миналата година целият свят честваше с най-различни прояви стогодишнината от началото на Голямата война, в България днес това е тема извън дневния ред, в навечерието на 1 октомври - деня, в който през 1915 г. цар Фердинанд обявява с манифест война на Сърбия и страната влиза в световния конфликт.

Настъплението на 7-ма пехотна Рилска дивизия за Демир-Хисар - Серес, 1916 г. Източник: Изгубената България

Всички знаем как завършва това. Знаем за Ньой, 1919 г. Поредното унижение на България и фактическият крах на националния идеал. Това, което остава непонятно днес, е забравата. Защо изброените по-горе имена звучат в ушите ни като имена на улици, а не ги свързваме с най-значимите сражения, в които се бият и загиват дедите ни? Защо помним Ньой с унизителните каузи на мирния договор, но не помним Дойран, където Девета пехотна дивизия на ген. Вазов смайва англичаните с безпределната си храброст? Или конницата на ген. Колев, освободителят на Добруджа?

Истината е, че забравата не идва току-така. Ако погледнем по-назад през годините, ще видим, че до 1944 г. участието на страната в Европейската война е винаги във фокуса на вниманието на общественици, историци, политици. Особено през 30-те г. излизат редица пространни анализи и изследвания, посветени на войната. Много непосредствени участници в сраженията издават мемоарите си, които бързо набират популярност. Сред най-значимите са "Дойранската епопея 1915 - 1918" на ген. Никола Недев (1921 г.), "Победени, без да бъдем бити" на полковник Стефан Тошев (1924 г.), "Под разветия щандарт" на полк. Подгоров (1935 г.), както и легендарната книга "Един от първа дивизия" на Георги Ст. Георгиев. Излизат биографични издания за големите ни пълководци, разнообразна периодика, специални поредици, посветени на един или друг ключов момент от войната. Изграждането на паметници за отдаване на почит към загиналите за обединението на България също процъфтява - почти всяко населено място, град или село, има поне малък монумент или плоча, напомняща за саможертвата на местните мъже, оставили костите си по бойните полета на Сърбия, Македония, Румъния и Гърция. 

Коренната промяна идва с преломната дата 9 септември 1944 г. Първата световна война е обявена от официалните историци за "шовинистична" и на практика е изхвърлена на бунището. Някои особени епизоди от нея въобще не се споменават. Ако попитате родителите си дали знаят нещо за боевете на българската войска с руската казашка артилерия в Добруджа или обстрела на Варна от руски бойни кораби и хидроплани, едва ли ще си припомнят да са учили нещо подобно в училище. Тези епизоди са умишлено скрити и заличени от колективната памет, защото за комунистическия режим изглежда неловко - българи и руснаци се бият едни срещу други. Някак не импонира на концепцията за вечната дружба между двата "братски" народа. А за тези твърде интересни моменти от войната разказва по много любопитен начин Георги Георгиев в "Един от Първа дивизия":

Пред Комана Букурещ офицери от първи полк обясняват на войниците, че вместо румъни срещу тях има вече руси. Желаейки да провери настроението – дали нашите ще се бият – един офицер им припомня, че русите са славяни, наши братя, освободители.

– Я – обаждат се неколцина, – оти да се не биеме? Що тражи русино туа? Я одил ли съм у Русия?“

45 години комунистическа диктатура в България са достатъчни, за да избледнее споменът за Голямата война. Отиват си и последните участници в сраженията - и ако през 30-те години на техните спомени се дава гласност в печата, то след 45-а трибуната е иззета от партизаните и активните борци. Част от паметниците на героите са унищожени като "фашистки", други са "преработени" и до имената на загиналите през войните 1912 - 1918 г. се появяват и жертвите на "Отечествената" война. София пък губи мемориала на Желязната дивизия, изравнен със земята от булдозери, за да освободи място на твърде съмнителния като художествена стойност паметник "1300 години България".

Източник: Изгубената България

И ето ни днес, близо 100 години след края на Голямата война. Българинът вече е друг. Водил е и е изгубил три войни за национално обединение, а четвъртата - когато за кратко е постигнал същото това обединение - завършва с окупация на страната и тотална смяна на "чипа", както би се изразил един бивш премиер. Каймакчалан и Дойран са имена на улици, които не значат нищо за съвременниците. В центъра на столицата ръждясват тъжните останки от монумента на Старчев и само едни картонени табели, поставени от родолюбиви ентусиасти, припомнят, че на това място е имало един друг паметник, от една друга България.

Навръх знаковия 1 октомври - точно век от влизането на страната в Първата световна война, България не може да се справи с наследството от забравената война. Не може да изведе уроците, нито да превъзмогне травмата. Незарасналата рана просто е затрупана с пластове забрава. Тук няма официални церемонии, нито богата културна програма, посветена на годишнината. Тук не е Лондон, където стотици хиляди керамични макове обагриха Лондонската кула като символ на загиналите през войната поданици на Короната. Тук, в София, дори си нямаме монумент, където ние, обикновените граждани, да оставим цвете. Но ако за нещо трябва да съжаляваме насред цялата тази забрава, то е там, под шинела на премръзналия от студ в окопите на Дойран и в голите полета на Добруджа български войник - онзи дух, който нашите прадеди са имали тогава; куражът, смелостта и идеалите; коравият инат, безкрайното любопитство и съзнанието за някаква по-голяма цел от простичкото саможиво съществуване. За нас остава удивлението, когато разберем от овехтелите мемоари, че те са носили тези ценности не с патетиката на холивудски герои, а като най-естественото нещо на света. Или както казва скромничкият войник, запитан от офицера си насред боевете в Румъния(ще използвам отново цитат от "Един от Първа дивизия"):

– За какво живееш бе, момче?
– Сакам да видим какво че стане!

5 плажа на остров Лефкада, които не трябва да пропускате

Когато лятото е в разгара си, а от родното Черноморие долитат все по-обезкуражаващи новини, най-удачният вариант за спонтанна почивка с хубави и чисти плажове си остава съседна Гърция. И ако вече познавате Халкидики като петте си пръста, а остров Тасос ви е твърде близо, че да се почувствате в чужбина, можете да обърнете поглед на запад, където са най-красивите плажове в южната съседка. Корфу, Лефкада, Кефалония, Закинтос - тези острови са се превърнали в символ на средиземноморска екзотика, тюркоазени води и спиращи дъха пейзажи. Именно натам се насочихме и ние тази година, като опряхме показалец в най-близкия за пътуване с личен автомобил от тях - Лефкада. Девора е сътворила чудесен пътепис за острова, който можете да прочетете тук. Аз обаче ще ви разкажа за плажовете.

Преди това, малко уточнение. Островът се намира на около 750 км. от София - удобно за пътуване с автомобил. Личният транспорт ще ви е необходим и през цялото време на острова, тъй като най-популярните локации са разпръснати и трудно достъпни по друг начин. Пътищата са с много завои, доста планински релеф, но пък предлагат изумителни гледки. По източното крайбрежие плажовете не са от най-впечатляващите, но на запад положението е много различно.

Порто Кацики ( Porto Katsiki)

Най-популярният плаж на Лефкада. Започвам с него, защото не можете да не го посетите. Всички говорят за него, самите гърци се тръшкат, че е сред най-добрите в света. Представлява едно неголямо заливче, хлътнало в стръмна скала. Пригответе си 3 евро за паркинг, след което ви чакат около 100 стъпала надолу, водещи към самия плаж. Гледката на слизане наистина е впечатляваща - водата е тюркоазено синя и толкова примамлива, че човек неволно иска да скочи направо от скалата. Самият плаж е малък, без чадъри, с дребни камъчета, в които краката потъват до глезените. Надвисналата отгоре скала е малко плашеща, защото от време на време падат дребни камъчета и клони. По тази причина задната част на плажа е преградена с тел и има предупредителни знаци. Въпреки това огромният наплив от плажуващи принуждава много от тях да пренебрегват предупрежденията на своя отговорност. 

Заради своето разположение, плажът остава в сянка до обяд, когато слънцето се издига над скалите и огрява очарователните води на заливчето. В горещите дни няколко часа след пладне са достатъчни, за да превърнат каменистата плажна ивица в пламтяща пещ. И тогава водата е единственото спасение. И студените напитки. Тях можете да си поръчате от любезни служители на местното заведение, които обикалят с меню в ръка наоколо и предлагат доставка до самия ви чадър съвсем безплатно (повярвайте ми, това е манна небесна на фона на стоте стъпала, които иначе трябва да изкачите до горе). 

Егремни (Egremni)

Точно до Порто Кацики е и пленителният плаж Егремни. До него ви делят обаче над 300 стъпала. Отново в подножието на висока скала, но може би не чак толкова пренаселен, колкото именития си съсед. Без чадъри и каквито и да било други удобства, но пък с наистина прекрасна вода, в която плуването е невероятна наслада.

Катизма (Kathisma)

Един от личните ми фаворити на острова. Ако пътувате от град Лефкада на запад, няма как да не се отбиете там. Огромна плажна ивица, изпълнена с чадъри и шезлонги. Зад плажа има няколко заведения, кръчма, както и доста хитов бар с музика, която оглася наоколо. Чадърите пред бара са и най-скъпи - 6 евро с два шезлонга. Само метри по-надолу на същия плаж цената е 4 евро за същото. Плажът е наистина прекрасен. Ако искате да му се насладите в най-добрия момент, елате рано сутринта. Всичко е пусто, място за паркиране има навсякъде (към 10 обаче вече се извива колона от автомобили, слизаща към плажа), а водната повърхност е гладка и спокойна като езеро. Но има и друго - плажът е на запад и можете да наблюдавате залез над морето. Перфектно място за целодневно мързелуване!

Пефкулия (Pefkoulia)

Ако сте се запътили към Катизма, първата гледка на безкрайно синя водна повърхност, която се изпречи на пътя ви, ще ви остави без думи. Можете да спрете и да отбиете от пътя на удобно място, за да погледате. Точно под вас е плажът Pefkoulia. Широка плажна ивица, заобиколена от скали, а морето е... както навсякъде по западното крайбрежие - изумително. 

Агиофили (Agiofili)

Онези от вас, които се отправят на юг, също няма да сбъркат. Там, сгушено в живописен залив, е селището с едно от основните пристанища на острова - Василики. Самото селище не може да се похвали с кой зна колко впечатляващ плаж, но за сметка на това на всеки час 4-5 лодки возят туристи към едно от най-красивите местенца на Лефкада - плажа Агиофили. 

Е, мисля че това беше достатъчно, за да планирате пътуването си, без да се колебаете. И не забравяйте да се екипирате добре с очила за подводно виждане, плавници, шнорхел, а най-добре и с фотоапарат за подводни снимки - потопите ли за миг глава в кристалните води, ви очаква един невероятен свят на пъстри риби и изумителни морски създания. Истински рай.

А някой все още кара колело - P.I.F. десетина години по-късно

Едни от най-хубавите спомени от студентските години съм запазил за съботните вечери в някогашния Mega Bowling в Студентски град, когато в едно ъгълче можеше да видиш и послушаш на живо някои от най-готините български групи - Остава, Мастило, P.I.F. О, да, P.I.F. Няма да крия, че още оттогава лично за мен това е най-добрата (все още съществуваща) група... във всяко едно музикално отношение. А за онези малки концерти се замислих тези дни отново и реших да проверя какво е усещането... близо 10 години по-късно. 

На 16 януари P.I.F. имаха участие в клуб MAZE в София. Нямах никаква представа какво да очаквам. За толкова време хората се променят, та какво остава за нещата, които почти си идеализирал в спомените си! Първото нещо, което ми направи впечатление, беше истинското нетърпение, с което хората очакваха групата да излезе на сцената. Ето ги и тях - с променен донякъде състав, облечени еклектично, с неизменните чаши алкохол подръка. И само няколко акорда по-късно лумва същата онази искра, която мислех, че е останала в историята. Публиката полудява, една вибрация преминава през всички. 

Групата редува стари и по-нови парчета. Припявам с удоволствие познатите текстове и осъзнавам, че хлапетата наоколо знаят наизуст и новите. Някъде по пътя съм изпуснал няколко години от историята на тая невероятна група - време, в което са се появили нови фенове, нови песни и още магия. 

Установявам как всички подозрения са ме напуснали, докато групата буквално помита присъстващите в клуб MAZE с чудовищната си енергия. За пореден път си давам сметка за страхотния професионализъм, който притежават тези пичове. Далеч не са само запомнящите се текстове, нито мелодиите, нито ритъмът, който кара кръвта ти да кипне. Жестоко сценично присъствие, жестоко самонавиване от контакта с публиката, влудяващи импровизации... Димо подскача, прекъсва песните, за да подхване някой монолог, вдига наздравици... Песни като "Приказка", "Невидимо дете" и "Колело" се превръщат в дълги импровизации, по време на които публиката е като хипнотизирана. А новите парчета като "Седем", "Молещи очи",  "Не спя" са просто прекрасни. Наистина не се сещам за други български музиканти, които могат да сътворят подобен екстаз!

Десетина години са се разтворили във времето, боулингът с малката си ъглова сцена се е материализирал отново, същата младежка публика със същия ентусиазъм подскача пред един малко променен състав в истински триумф на магията, наречена P.I.F. Дявол да го вземе, още по-добри са днес! И новите им песни са страхотни! И на следващия ден обикалях цяла София да им търся албума, но не го открих и накрая почти с яд си го свалих от Zamunda. Сега слушам и се кефя в очакване на следващата подобна среща с най-добрата българска група.

Реклама на търговска верига пресъздава емоционален момент от Първата световна война

Бъдни вечер. В притихналите окопи на Западния фронт войниците посрещат светлия празник с коледни дажби. От двете страни на фронтовата линия се разнася "Silent night", съответно "Stille Nacht". На следващата сутрин войниците напускат окопите си и невъоръжени се поздравяват един друг насред ничията земя. Правят си снимки, разменят цигари. В един момент някой хвърля топка и се заформя футболен мач между англичани и германци, които престават да бъдат войници и за миг са просто едни голобради момчета на по 18 години. Коледа, 1914 година...

Освен вълнуваща действителна история, току-що ви разказах сюжета на една от най-впечатляващите реклами, която прикова вниманието ми в самия край на годината. Публикуван в YouTube на 12 ноември, коледният  клип на британската търговска верига Sainsbury's вече има над 12 милиона гледания. Депутатът от Острова Бен Брадшоу написа в туитър "Никога не бих туитнал линк към реклама, но ако не сте гледали все още коледната на Sainsbury's, направете го, великолепна е!". 

Заснета с партньорството на Британския кралски легион, рекламата действително пресъздава изключителен момент от Първата световна война, когато оръжията замлъкват и войниците от двете страни на фронта си стискат ръцете като приятели. В края на видеото немският войник намира в джоба си подарък от англичанин - блокче белгийски шоколад. Sainsbury's пускат в продажба същия този шоколад, а печалбата смятат да дарят на Кралския легион, който ще подкрепи семействата на военнослужещи и ветерани. 

Самото видео е заснето с изключителен професионализъм. Достоверността в униформите, изпипани до последния детайл; тягостната обстановка на окопите и затрогващият музикален фон създават наистина впечатляващ ефект. Доста добре е подбран и моментът, в който се появява рекламата - през цялата 2014 година Великобритания отбелязва с поредица от инициативи вековната годишнина от началото на войната, която оставя незаличими травми в колективното съзнание на Острова. Да уловиш емоционален момент от национално значение и да го използваш за маркетинговите си цели без съмнение е доста смел ход от страна на търговската верига. И рискован, както се оказва в последствие...

Само дни след пускането на видеото, Комисията по рекламни стандарти е засипана с над 200 оплаквания. Докато в социалните мрежи се сипят суперлативи за трогателните сцени, много критици обвиняват компанията, че използва крайно неуважителни прийоми, рекламира бранда си на фона на военен сюжет и че не е морално да се използва смъртта на хиляди мъже за повишаване на продажбите предпразнично. Колумнистът на "Гардиън" Чарли Бруукс е дори саркастичен: "Доста е трогателно, ако мислено се опиташ да изтриеш онзи момент, в който логото на супермаркет се появява над бойното поле - нещо, което не можеш да направиш". 

Допълнителен удар нанасят и обвиненията срещу Sainsbury's в лицемерие - докато маркетинговата им кампания използва емоциите около Първата световна, търговската верига прави опити да строи магазин върху терена на военен мемориал в Бристол, Rovers’ Memorial Stadium, който е построен в памет на местните ръгби играчи, загинали във войната. 

И макар разделението на почитатели и критици да е неизбежно, не можем да пренебрегнем факта, че рекламата повдига завесата над един невероятен и сравнително малко известен момент от Голямата война, вписвайки се по удивителен начин в цялостното отбелязване на трагичната годишнина. 12 милиона зрители в YouTube, за които тази започнала преди 100 години война вероятно е далечна абстракция... Един изключително човешки момент, излизащ извън границите на написаното в учебниците; материализиращ в ярки образи невинността, отрицанието на омразата, отказа от насилие, каквото представлява онова своеобразно "Коледно примирие". В действителност онези войници са жестоко смъмрени в последствие, снимките са иззети от цензурата, дадени са инструкции подобни "произшествия" да не се повтарят. Защото това не е момент на героизъм, подходящ за пропаганда, а триумф на човешкото. И както гласи слогънът на рекламата: "Коледа е за споделяне". Наистина...

Ако рекламата ви е впечатлила, вижте още мейкинг на клипа и видео за зараждането на идеята.

"Къщата на терора" - за да остане следа

Трябва да си там.

Трябва да се хванете за ръце, трябва да се вкопчите, да се спогледате, трябва да спрете и да вярвате във всичко, и в невъзможното, поотделно в погледа, дланите, усмивките, безмълвието на всеки. Тази вяра прогонва изкрещялия страх на инстинкта и тази вяра прави - макар и за минутки - един народ свободен...

И това никога вече не може да се забрави.

Народ, който забравя всеизпълващата тишина на своята революция, не заслужава свободата.

Жолт Байер

Намира се на един от централните булеварди в Будапеща, сред луксозни магазини и будки за фаст фууд. Погледът на минаващите оттам веднага е уловен от черно-белите снимки на стари и млади хора, в униформи и без, наредени по фасадата, като по надгробен паметник. Ако вдигне очи, минувачът ще забележи необичайната козирка на сивкавата сграда, в която от двете страни са изрязани две еднакви думи - "TERROR". Първото впечатление е стряскащо, но не може да се сравни с онова, което очаква всеки, прекрачил прага на това страховито място.

"Къщата на терора" е най-зловещият музей на потисническите режими от ХХ век, в който можете да попаднете! По време на Втората световна война същата тази сграда е била щаб-квартирата на унгарските нацисти. Когато комунистите идват на власт, те превръщат мястото в централа на тайната полиция.  Ако се престрашите да влезете там, ви очаква една разходка из дебрите на фашисткото и комунистическо минало на Унгария, която не може да се сравни с нищо, прочетено в интернет или в дебелите книги.

Всичко започва още от входа на внушителната сграда - в центъра на приземния етаж те посреща цял-целеничък руски танк с насочено към влизащите дуло. Зад танка, издигаща се няколко етажа нагорде, стои стена от снимки на хиляди жертви, загинали в Къщата на терора. Нищо неподозиращият посетител не знае, че го очаква една спираловидна разходка по етажите и подземията, станали свидетели на толкова много човешки нещастия.

Коридор с имената на палачите

Първата зала е посветена на двукратната окупация на Унгария. В полутъмно помещение е издигната стена с монитори - едната й страна е в черно и символизира германската окупация от 1944 г., а другата е червена, напомняща съветската окупация от 1945 г. На фона на зловещ индъстриъл метъл от двете страни вървят видео кадри на стрелящи оръдия, разрушавани сгради и нахлуващи германски и съветски войници. Пътешествието продължава отново в полумрак, за да ни въведе в залата, посветена на унгарския фашистки режим, наложен от Партията на кръстосаните стрели на Ференц Салаши. Едно след друго следват помещения, в които се показват сцени от концентрационните лагери ГУЛАГ, униформи на мъчителите, снимки и видео клипове с лицата на жертвите... Една от залите е превърната в лабиринт, посветен на репресиите срещу земеделските производители и т. нар. "кулаци", въпреки че в унгарския няма еквивалент на тази дума... Ужасяващ, тесен лабиринт от пластмасови тухлички, който те кара да се почувстваш смазан, притиснат, в безизходица - препратка към усещането на  репресираните селяни през 50-ге години. Същият коридор излиза в стая, изпълнена с огромно количество досиета. Безкрайни редици папки напомнят за баналността на злото, превърнато в бездушна бюрократична машина.

Една от най-въздействащите зали се намира на същия етаж. Представлява напълно празно помещение, в средата на което има полупрозрачна черна завеса, която очевидно покрива голяма черна съветска лимузина. В следващия момент светлините угасват, а вътрешността на купето грейва, за да покаже кървавочервената плюшена тапицерия на лимузината и безвкусния, макар и луксозен кич на обзавеждането й. Страховито и гротескно едновременно!

Разглеждайки, не мога да не отбележа колко концептуално е замислено и реализирано всичко в "Къщата на терора". Не можеш да предадеш усещането за кошмара на диктатурата с най-обикновени витрини и музейни експонати. Тук всичко е създадено с цел не само да информира, да свали завесата над миналото - създадено е, за да те сграбчи за гърлото с цялостното аудио-визуално изживяване, което предлага. Дори музиката, която се променя изцяло в синхрон с настроението на посетителя - от брутален и тежък индъстриъл в началото на обиколката, през истерични диктаторски речи, до минорни и тихи мелодии по стълбището, водещо към параклиса в памет на жертвите. Тъмнината, която доминира в повечето помещения, също е с голямо символно значение. Осветлението, когато го има, е изключително въздействащо - подчертава и засилва усещането за страх, за ужас, а обагрените в червена светлина коридори напомнят за кървавите издевателства, извършвани между стените на същата тази сграда.

Когато си завършил обиколката на двата етажа музейно пространство, главата ти вече пулсира от безброй емоции. Дизайнерите на музея са се погрижили за това да се почувстваш възможно най-угнетен и да съпреживееш поне за час ужаса на диктатурата. И най-естественото нещо тогава е бързо да потърсиш коридора, по който отново да излезеш на дневна светлина и да се зарадваш, че всичко това е в миналото и че живееш в свят на относителна демокрация. Ето, зад онзи ъгъл виждаш коридор и тръгваш натам с надеждата да води към изхода. Вместо това обаче попадаш в призрачно стълбище, където, облени от кървавочервена светлина, се извисяват скулптори в стил социалистически реализъм. Мъжествени работници са застинали пред наковалня. Храбри селянки напрягат мишци над сноп жито. Устремени към нищото войници размахват пушки в ръце.

Стълбището е празно - потокът на посетителите е останал встрани. Усещането за мистичност се допълва от почти надгробната музика, която се носи от невидима аудио система. Продължавам надолу покрай войниците, спускам се край наковалнята и достигам подземитето, където ужасът придобива нови измерения.

Тук, в мазето от червени тухли, е залата, посветена на Унгарската революция от 1956 г. Надпис на унгарски на стената предупреждава: "Руснаци, вървете си вкъщи!". Там е и едно от знамената с изрязан комунистически герб, който става символ на обречената революция. Следват безкрайни лабиринти от мрачни, тесни килии. В килиите са наредени снимки на някои от хората, загинали там. До тези лабиринти са достигнали съвсем малко от престрашилите се посетители и в ушите започва да бучи пулсиращ ужас и желание по-скоро да излезеш, да вдишаш въздух, да се събудиш от кошмара. Ускорявам крачка и хвърлям съвсем бързо по един поглед на всяка килия. И там, в самото дъно на подземието, погледът ми е прикован от светлини. В изцяло мрачната зала е израснала истинска гора от кръстове, сред които стърчат прътове с мъждукащи фенерчета върху тях. Тук обиколката приключва. Това е своеобразният параклис в памет на хилядите хора, загубили живота си под знака на петолъчката и кръстосаните стрели. Тук усещаш в най-пълна степен жестокото лице на диктатурата. Сред мрака и тишината на тухлените стени почти можеш да съзреш контурите на всички онези лица, на всички онези изгубени мечти, надежди, планове...

Обръщам се и бързо търся изхода. Отново минавам покрай зловещия танк, който посреща поредната група посетители. Още една крачка и съм навън, където слънцето грее и кръвта се връща обратно във вените. "Къщата на терора" обаче вече е оставила незаличим отпечатък в съзнанието ми.

Публикуваните в този разказ снимки са правени в нарушение на правилата в музея. Там е забранено да се снима. Не изпитвам никакво чувство за вина нито заради снимките, нито заради факта, че ви разказах толкова подробности. Причината е, че нито снимките, нито думите могат да пресъздадат дори бегло усещането, което човек изпитва в "Къщата на терора". Това е нещо, което трябва да се изживее. Посещавал съм доста музеи, посветени на историята, но никога до този момент не бях виждал нещо подобно. Дори няма да започвам темата с неминуемите сравнения за това как е у нас... У нас... имаме музей на социалистическото изкуство. Толкоз. Изводите може да прави всеки за себе си.

Ако имате път към Будапеща, адресът е бул. "Андраши" 60. Посетете... ако ви стиска.

Вършец - тиха реминисценция на Царска България

Тя си е отишла безвъзвратно. Останала в черно-белите снимки от епохата, в спомените на вече престарелите съвременници и тук-там в архитектурата на някои по-големи градове. Изгубената България отпреди Девети обаче все още може да се забележи, силно избледняла, но автентична, по улиците и площадите на Вършец. Едно пътуване до там ме накара да се пренеса макар и за миг, макар и въображаемо, в 30-те години на ХХ век. Изключително усещане, нека ви разкажа...

Алеята с чинарите

Малко хора знаят, че Вършец е първият български курорт. Отдалечен на малко повече от 30 км. от Враца, в сърцето на така екзотичния Северозапад, малкият град пази спомени за наистина добри времена. Обгърнат от зеленина, изключително тих и криещ безброй изненади за любопитния турист, Вършец е малко бижу за любителите на старата архитектура на Царска България. Улица, прикрита от огромни вековни чинари, разперили клони и образуващи тунел от зеленина, води към центъра на града. 

Вила "Незабравка"

По нея, както и в малките пресечки, са сгушени множество овехтели вили (някъде четох, че са били построени в стил "ар деко"), всяка от която носи някакво име, най-често на цвете (вила "Трендафил", вила "Незабравка"...). Разправят, че навремето всяка вила се гордеела именно с цветето, чието име носи, в градината си. Днес голяма част от кокетните постройки изглеждат изоставени, с избледнели фасади, заглъхнали мансарди, ръждясали огради с множество орнаменти. Някои не са издържали "проверката на времето" (ах, този шаблон) и на места стои само фасадата, прикриваща катастрофа от греди и мазилка. 

Павилионите

Малко в страни от по-оживената част на градския площад се набиват на очи два павилиона с познати силуети. Покривите им поразително приличат на някои софийски сгради от началото на ХХ век. Не успях да разбера какво е оригиналното им предназначение, но явно в последните си дни са служили като будки за продажба на билети за градската баня. Сега са застинали безмълвни като стражи, пазещи входа към цяла поредица от други любопитни изненади. 

Новата минерална баня

Новата минерална баня - фасада

Няколко крачки след тях е т. нар. Нова минерална баня. Построена през 1930 г., тя представлява внушителна масивна сграда, единствената добре реставрирана в архитектурния ансамбъл от царско време. Банята е активно функционираща и днес! 

Старата минерална баня

До нея е и първата, "старата" минерална баня, построена 20 години по-рано в стил късен сецесион. Фасадата е опасана с  декорация, наподобяваща маслинови клонки. За съжаление в момента е заключена и неизползваема. На едно ниво над двете минерални бани е най-призрачното и загадъчно място във Вършец. 

"Царското" казино

Само няколко стъпала ни делят от просторна площадка, в центъра на която е т. нар. "царско казино" - първото по рода си в България. Построено е през 1922 г. и в годините преди войната е било обичайно средище на изискани гости от софийския елит, както и на чуждестранни посетители. Сред честите гости бил и принц Кирил, братът на Цар Борис Трети. Днес призрачно мълчание е обгърнало изоставената и рушаща се постройка, привличала някога аристокрацията на царска България. Ако затвориш очи, излющената фасада може би ще се скрие и ще се покаже игралната зала, виенският салон, ресторантът със софийски оркестри... Лъскавият "Пакард" на принц Кирил ще изсвири с гуми пред оживената сграда, ще го наобиколят дечурлига, знаещи много добре кой е изисканият гост. Реминисценцията трае само миг - през широките френски прозорци навън нахлува буйна растителност, стъклата са счупени и разпиляни наоколо, овалните прозорчета по фасадата са ослепели. Казиното днес е собственик на Министерството на здравеопазването - като знаем колко проблемен е този сектор вече толкова години, едва ли има много надежда да се отдели някакъв ресурс за възстановяването на този изключителен архитектурен и исторически паметник.

Фотографите-любители на изоставени сгради и пейзажи обаче със сигурност ще останат очаровани. За романтиците с афинитет към изгубената България отпреди Девети Вършец пък е истинска находка. Вероятно местоположението му, встрани от обичайните туристически маршрути, в центъра на изостаналия Северозапад, го е запазило от безвкусицата и кича, които иначе загрозяват подобни места. Тук дори невъзстановени, архитектурните спомени за царска България будят истинско възхищение. А невероятното спокойствие, зеленина и вътрешното усещане за мир, което носи посещението на този град, го превръщат в място, където бих се връщал отново и отново. Като затворя очи, тя е там - изгубената България.