Новият P.I.F. 5 - визуални експлозии между Огъня и Луната

Ето го и него - дългоочакваният нов албум на P.I.F. Не си спомням откога не съм се радвал толкова на излизането на нов албум! P.I.F. са едно от малкото неща в твърде сивкавата родна действителност, за които просто си щастлив, че ги има. Че ги има и днес! Цветно, ярко петно сред цялата свинщина. И след като миналата година ги преоткрих за себе си на живо 10 години след последното посещение на техен концерт и се убедих, че те са си все така в страхотна форма, седнах и зачаках обещания нов албум. Изтърквайки от слушане предшественика му междувременно...

P.I.F. 5 успя да привлече внимание към себе си още преди излизането си. Освен обявеното представяне на албума в Sofia Live Club, Димо даде и няколко интервюта, в които повдигна завесата над любопитната история около записите. Оказа се, че по изпитания от много рок легенди прийом, в края на 2014 г. (!) групата е решила да се отдаде на отшелничество в изолирана хижа на брега на Дунава, където да се концентрира върху създаването на албума. Хижата е Ветрен, в близост до резервата Сребърна, а часовете на записи се редували с риболов и други дейности по осигуряване на прехраната. Доста по-дълго време е отнело миксирането, за което се е наложило момчетата да посетят Ирландия.

Резултатът от тези интригуващи усилия бе представен пред българска публика на страхотно лайв изпълнение на 13-и февруари т.г. Групата, очевидно добре подготвена, изпълни последователно всички песни от албума, след което попиля присъстващите с добрите стари класики и песни от предишния P.I.F. 4. На място успяхме да се сдобием и с диска, който сам по себе си представлява доста концептуално решение - идва в сложна хартиена разгъвка, към която е прикрепена и миниатюрна "тетрадка" с текстовете от албума. Дизайнът е така изпълнен, че отваряйки обложката, дискът почти "изскача" върху своеобразен постамент, създавайки впечатление за изгряващо слънце. Усещането се допълва и от художественото оформление на самия диск - то пресъздава дърворезба на слънце, заснета в хижа Ветрен по време на записите на албума. Яката работа...

И така, нека видим какво ни чака вътре песен по песен.

"Супернова" е лека, неангажираща, носи онази позната замечтаност, която сме свикнали да свързваме с P.I.F. Любимият мотив в текстовете на групата - "камбаните", го има и тук. Същата мелодичност и поезия откриваме и в следващото парче - "Дихание". Тук импресиите на Димо са съвсем в духа на собствените му признания, че се будил по нощите по време на записите, нахвърлял набързо нещо и сутринта го представял на останалите, превръщайки го в парче. "Юг" вкарва първите нотки на дълбочина и размисъл - накъсана, с различен ритъм, което променя и замечтаното настроение с по-мрачни нюанси. По-бързият припев тук обаче ми действа разсейващо и ми пречи да се потопя напълно в обстановката.

Неусетно достигаме до странен експеримент в "Дуел". Една от песните, които P.I.F. изпълняваха по концерти дълго преди излизането на албума. Мога силно да подозирам, че личен мотив е накарал Димо да вплете текст със социална насоченост в иначе импресионистичните и поетични лирики на групата. Във всеки случай парчето, което той неизменно посвещава на банкерите по време на живи изпълнения, придружено от среден пръст, е непонятно решение. В музикално отношение е чудесно рок парче, в текстово - определено не мога да го възприема като P.I.F. и не ме грабва.

За сметка на това природните импресии и цветовите експлозии се завръщат с пълна сила в разкошната "Балерина". Есенни мотиви, страхотна китара и магнетичен припев възвръщат онова усещане за визуализирана поезия, заради което всички обичаме тази група. Безкрайно нежно, с хипнотизиращ терамин, който просто гали сетивата.

От транса излизаме с по-ниска настройка на китарите и поредната доза драматизъм и мрак.  Отново се рисуват слънца и луни, отново падат звезди в "Чуй ме". Един от фаворитите ми в този албум с емоционалния си припев-изповед и с абсолютно разкошното включване на Петър Димитров с тромпет. Поезия от брега на Дунава в невероятно музикално изпълнение. 

Оттук нататък става епично. "Сребърна" е парче, чието начало дори не предполага в какъв епос ще прерасне всичко. Постепенната градация, великолепното китарно соло и успокоителните вокали на Димо кулминират с драматизъм във втората част на песента. Това е крайъгълният камък на албума, истински химн, който предполага умопомрачителни импровизации по време на концерти.  "Огън" продължава в същия дух. Вероятно ще слушаме много пъти Димо да разказва как е написал текста, взирайки се във фара по Южното Черноморие и ще се кефим на страхотното посвещение, което идва чак в края на песента. А бихме могли да се досетим и по-рано, ако се заслушаме в звуците като от музикална кутия, вплетени невинно в парчето. 

"Луна" е лиричен музикален експеримент - електро поп елементи, съчетани с епични припеви, които заглъхват сред шума на щурци и шамански песнопения в началото на закриващото парче - "Утопия". Тук изолацията в хижата явно си казва думата, защото се е получила дооста налудничава, дива и първична картина. Ниско настроени китари създават дуум обстановка с елемент на обреченост, докато всичко заглъхва в огъня и песента на щурците.

Разбираемо е решението на групата да оставят "Юли" и "Този ден" като бонус парчета. Уточнявам, те са страхотни. Ама наистина страхотни! Обаче нямат никаква концептуална връзка с албума и трудно биха застанали до "Сребърна" или "Чуй ме" например. "Юли" е ултимативното лятно парче, с дъх на Walk Off The Earth, с потенциал да си го припяваш цяло лято на плажа или в колата, на път за морето. "Този ден" носи пънкарско настроение, "сюжет познат", кратка любовна история в няколко действия. Скачане и лудница!

И така... след внимателния разбор е време на оценката. Трудно ми е да я направя на базата на две-три изслушвания, адски е трудно. Едно е сигурно - в P.I.F. 5 има за всекиго по нещо. Групата определено е във форма, в музикално отношение показва изключителен професионализъм и неизменно желание за експерименти. Някои от тях са истински вълшебства ("Чуй ме"), други - малко смущаващи ("Дуел"). Може би албумът няма да заеме в сърцето ми онова място, което има неговият предшественик, но причината по-скоро е в наистина, ама наистина високата летва на P.I.F. 4. Нещо, което ми липсва тук - няма гняв. Има много поезия, но няма онзи гняв, онова почти молитвено заричане ("всички стени съм изписал с молба / сила да имам да продължа"),  няма го онова "мълчание, а после смях" - кулминационни моменти на истински драматизъм от предишния албум. Може би момчетата са надраснали този момент, може би просто са по-доволни от живота. Да, в новия си албум P.I.F. са по-позитивни от всякога! И все пак тъгата и гнева ще ми липсват. 

Без съмнение албумът ще допадне на феновете - толкова чакан, толкова желан. Тепърва ще си го отслушам и аз, за да се запечатат в съзнанието ми поетичните импресии, нарисуваните луни и слънца, камбаненият звън, огньовете... Не е лесно да направиш отличен албум след шедьовър като P.I.F. 4, затова всички аплодисменти са за момчетата, които го направиха.