[Зад Стената]: "Къщата на терора"

Трябва да си там.

Трябва да се хванете за ръце, трябва да се вкопчите, да се спогледате, трябва да спрете и да вярвате във всичко, и в невъзможното, поотделно в погледа, дланите, усмивките, безмълвието на всеки. Тази вяра прогонва изкрещялия страх на инстинкта и тази вяра прави - макар и за минутки - един народ свободен...

И това никога вече не може да се забрави.

Народ, който забравя всеизпълващата тишина на своята революция, не заслужава свободата.

Жолт Байер

Намира се на един от централните булеварди в Будапеща, сред луксозни магазини и будки за фаст фууд. Погледът на минаващите оттам веднага е уловен от черно-белите снимки на стари и млади хора, в униформи и без, наредени по фасадата, като по надгробен паметник. Ако вдигне очи, минувачът ще забележи необичайната козирка на сивкавата сграда, в която от двете страни са изрязани две еднакви думи - "TERROR". Първото впечатление е стряскащо, но не може да се сравни с онова, което очаква всеки, прекрачил прага на това страховито място.

"Къщата на терора" е най-зловещият музей на потисническите режими от ХХ век, в който можете да попаднете! По време на Втората световна война същата тази сграда е била щаб-квартирата на унгарските нацисти. Когато комунистите идват на власт, те превръщат мястото в централа на тайната полиция. Ако се престрашите да влезете там, ви очаква една разходка из дебрите на фашисткото и комунистическо минало на Унгария, която не може да се сравни с нищо, прочетено в интернет или в дебелите книги.

Всичко започва още от входа на внушителната сграда - в центъра на приземния етаж те посреща цял-целеничък руски танк с насочено към влизащите дуло. Зад танка, издигаща се няколко етажа нагорде, стои стена от снимки на хиляди жертви, загинали в Къщата на терора. Нищо неподозиращият посетител не знае, че го очаква една спираловидна разходка по етажите и подземията, станали свидетели на толкова много човешки нещастия.

Коридор с имената на палачите

Първата зала е посветена на двукратната окупация на Унгария. В полутъмно помещение е издигната стена с монитори - едната й страна е в черно и символизира германската окупация от 1944 г., а другата е червена, напомняща съветската окупация от 1945 г. На фона на зловещ индъстриъл метъл от двете страни вървят видео кадри на стрелящи оръдия, разрушавани сгради и нахлуващи германски и съветски войници. Пътешествието продължава отново в полумрак, за да ни въведе в залата, посветена на унгарския фашистки режим, наложен от Партията на кръстосаните стрели на Ференц Салаши. Едно след друго следват помещения, в които се показват сцени от концентрационните лагери ГУЛАГ, униформи на мъчителите, снимки и видео клипове с лицата на жертвите... Една от залите е превърната в лабиринт, посветен на репресиите срещу земеделските производители и т. нар. "кулаци", въпреки че в унгарския няма еквивалент на тази дума... Ужасяващ, тесен лабиринт от пластмасови тухлички, който те кара да се почувстваш смазан, притиснат, в безизходица - препратка към усещането на репресираните селяни през 50-ге години. Същият коридор излиза в стая, изпълнена с огромно количество досиета. Безкрайни редици папки напомнят за баналността на злото, превърнато в бездушна бюрократична машина.

Една от най-въздействащите зали се намира на същия етаж. Представлява напълно празно помещение, в средата на което има полупрозрачна черна завеса, която очевидно покрива голяма черна съветска лимузина. В следващия момент светлините угасват, а вътрешността на купето грейва, за да покаже кървавочервената плюшена тапицерия на лимузината и безвкусния, макар и луксозен кич на обзавеждането й. Страховито и гротескно едновременно!

Разглеждайки, не мога да не отбележа колко концептуално е замислено и реализирано всичко в "Къщата на терора". Не можеш да предадеш усещането за кошмара на диктатурата с най-обикновени витрини и музейни експонати. Тук всичко е създадено с цел не само да информира, да свали завесата над миналото - създадено е, за да те сграбчи за гърлото с цялостното аудио-визуално изживяване, което предлага. Дори музиката, която се променя изцяло в синхрон с настроението на посетителя - от брутален и тежък индъстриъл в началото на обиколката, през истерични диктаторски речи, до минорни и тихи мелодии по стълбището, водещо към параклиса в памет на жертвите. Тъмнината, която доминира в повечето помещения, също е с голямо символно значение. Осветлението, когато го има, е изключително въздействащо - подчертава и засилва усещането за страх, за ужас, а обагрените в червена светлина коридори напомнят за кървавите издевателства, извършвани между стените на същата тази сграда.

Когато си завършил обиколката на двата етажа музейно пространство, главата ти вече пулсира от безброй емоции. Дизайнерите на музея са се погрижили за това да се почувстваш възможно най-угнетен и да съпреживееш поне за час ужаса на диктатурата. И най-естественото нещо тогава е бързо да потърсиш коридора, по който отново да излезеш на дневна светлина и да се зарадваш, че всичко това е в миналото и че живееш в свят на относителна демокрация. Ето, зад онзи ъгъл виждаш коридор и тръгваш натам с надеждата да води към изхода. Вместо това обаче попадаш в призрачно стълбище, където, облени от кървавочервена светлина, се извисяват скулптори в стил социалистически реализъм. Мъжествени работници са застинали пред наковалня. Храбри селянки напрягат мишци над сноп жито. Устремени към нищото войници размахват пушки в ръце.

Стълбището е празно - потокът на посетителите е останал встрани. Усещането за мистичност се допълва от почти надгробната музика, която се носи от невидима аудио система. Продължавам надолу покрай войниците, спускам се край наковалнята и достигам подземитето, където ужасът придобива нови измерения.

Тук, в мазето от червени тухли, е залата, посветена на Унгарската революция от 1956 г. Надпис на унгарски на стената предупреждава: "Руснаци, вървете си вкъщи!". Там е и едно от знамената с изрязан комунистически герб, който става символ на обречената революция. Следват безкрайни лабиринти от мрачни, тесни килии. В килиите са наредени снимки на някои от хората, загинали там. До тези лабиринти са достигнали съвсем малко от престрашилите се посетители и в ушите започва да бучи пулсиращ ужас и желание по-скоро да излезеш, да вдишаш въздух, да се събудиш от кошмара. Ускорявам крачка и хвърлям съвсем бързо по един поглед на всяка килия. И там, в самото дъно на подземието, погледът ми е прикован от светлини. В изцяло мрачната зала е израснала истинска гора от кръстове, сред които стърчат прътове с мъждукащи фенерчета върху тях. Тук обиколката приключва. Това е своеобразният параклис в памет на хилядите хора, загубили живота си под знака на петолъчката и кръстосаните стрели. Тук усещаш в най-пълна степен жестокото лице на диктатурата. Сред мрака и тишината на тухлените стени почти можеш да съзреш контурите на всички онези лица, на всички онези изгубени мечти, надежди, планове...

Обръщам се и бързо търся изхода. Отново минавам покрай зловещия танк, който посреща поредната група посетители. Още една крачка и съм навън, където слънцето грее и кръвта се връща обратно във вените. "Къщата на терора" обаче вече е оставила незаличим отпечатък в съзнанието ми.

Публикуваните в този разказ снимки са правени в нарушение на правилата в музея. Там е забранено да се снима. Не изпитвам никакво чувство за вина нито заради снимките, нито заради факта, че ви разказах толкова подробности. Причината е, че нито снимките, нито думите могат да пресъздадат дори бегло усещането, което човек изпитва в "Къщата на терора". Това е нещо, което трябва да се изживее. Посещавал съм доста музеи, посветени на историята, но никога до този момент не бях виждал нещо подобно. Дори няма да започвам темата с неминуемите сравнения за това как е у нас... У нас... имаме музей на социалистическото изкуство. Толкоз. Изводите може да прави всеки за себе си.