Дневникът на Георги Грънчаров

Снежна разходка из нощна София

2012-01-27T16:33:00.002+02:00

Първата вечер след обилния снеговалеж е най-подходяща за разходка из пременената в бяло столица. После идва времето на жълтия сняг и пейзажът леко се модифицира.

Пред блока обстановката е като на Източния фронт в някое от затишията...

В центъра обаче е приказка!

Красотата е и в детайлите:

Моята 2011 в рок албуми

2011-12-23T17:15:00.000+02:00

Идва края на годината, тинтири-минтири, равносметки, бла-бла... С какво ще я запомним в музикално отношение? С уникалния концерт на Таря Турунен с Пловдивската филхармония? Със сигурност... С поредната порция яки концерти на отдавна чакани групи у нас? Може би...

Ако говорим за албуми обаче, 2011 лично според мен не беше особено силна година. Липсваха знакови произведения от обичайните заподозрени, затова пък видяхме интересни завръщания. И то какви! Ето моята лична класация на най-доброто, минало през ушния ми филтър тази година:

FOO FIGHTERS - "Wasting Light"

Албумът на годината! Разбиващ и всепомитащ като ураган! Дейв Грол и компания се завърнаха с най-силната колекция от песни в кариерата си до този момент. От откриващия хит "Bridges Burning" до тоталния ми фаворит, оставен като за последно в тавата - "Walk" (видеото към която е просто жестоко!). Седмият студиен албум на американците не спря да звучи в колата ми вече половин година, като успях да зарибя и Девора по повечето песни. Здрав рокаджийски саунд, страхотни припеви, а гласът на Дейв е все така въздействащ, яростен и откровен. Като бижу в колекцията проблясва и почти баладичната "I Should Have Known", в която на баса свири самият Крис Новоселич! Липсва само Кърт... Уникален, уникален албум, който няма да ми омръзне никога. Номер 1 категорично и безспорно!

GUANO APES - "Bel Air"

Когато разбрах за албума, от излизането му вече бяха минали няколко месеца. Пфффф, да се... в тъпака, казах си! Бързо го пуснах, изслушах две-три песни и си казах: WTF?!?! Погледнах пак - да, пишеше си Guano Apes, гласът е на Сандра, определено. Но музиката... Всичко друго, но не и онези Guano Apes, които познаваме от ерата на Don't Give Me Names и Walking On a Thin Line. Омекотен саунд, мелодии, мелодии и грам агресия - толкова нетипично и странно... Прослушвайки албума обаче, останах впечатлен. На второто или третото прослушване вече бях влюбен! След като приех, че групата просто е сменила звученето си, с ръка на сърцето мога да кажа, че са сътворили страхотна тава! Началото със "Sunday Lover" е бързо и надъхващо, а по средата са заковали тоталния ми фаворит "When The Ships Arrive" - великолепна песен, която можеш да слушаш на repeat до пръсване. До края на албума, където "Fire In Your Eyes" издухва всичко останало, композициите са просто страхотни. Малко ще ми липсва младежката агресия на Guano Apes от предишните албуми и имиджът на Сандра като яката бунтарка (в последните си клипове мацката прилича натрапчиво на Риана като визия О.о), но някак ще го преживея в името на хубавата музика.

ANATHEMA - "Falling Deeper"

След като ги видях на живо в България, мисля, че изпълних една от най-големите си мечти. Дългоочакваният и простичко озаглавен We're Here Because We're Here от миналата година, който ни издуха главите в зала "България", бе последван от истинска перла в короната като подарък за феновете на групата - стари и нови. "Falling Deeper" всъщност е компилация от нови аранжименти на някои знакови песни от ранните години на англичаните, когато свирят тежък, мрачен и злокобен дуум метъл. Новите аранжименти са във вече добре известния атмосферичен стил на Anathema, който докосва сърцето с божественото си звучене. Доказателство за това е версията на "Crestfallen", с която започва албумът. Може би най-тъжната песен на всички времена, изпълнена на пиано по такъв прочувствен начин, че просто разтапя...Парчетата се нижат едно след друго, без да усещаш преливането им и изслушването на целия албум оставя усещане за истинско емоционално преживяване. За ценители!

RED HOT CHILI PEPPERS - "I'm With you"

Годината ще запомним и с новината за предстоящото гостуване на "чушките" у нас - новина, която разбуни духовете и почти създаде истерия сред млади и не толкова млади. Междувременно групата пусна и първия си албум без знаковия басист Флий, който веднага раздели общественото мнение на "ЗА" и "ПРОТИВ". Феновете може да харесват или не албума, но тавичката си я бива! Сред фаворитите ми безспорно са "Brendan's Death Song" и "Did I Let You Know", които преливат от стилово многообразие и енергия, въпреки че "чушките" вече са почти динозаври в рока с близо 30-годишната си история. Остава да се надяваме да не ни мине котка път и да ги видим живи и здрави в София след ..ъъъъ... десетина месеца...

PETTER CARLSEN - "Clocks Don't Count"

Никога не бях чувал името на младия норвежец до миналата година, когато дойде у нас като подгряващ музикант за концерта на Anathema. Без въобще да знае какво да очаква от непознатата публика, пичът изсвири няколко парчета с толкова емоция и такъв красив глас, че плени тотално претенциозната иначе публика. Акустична, чувствена и емоционална музика, която рисува картини в съзнанието. "Clocks Don't Count" e наследникът на "You Go Bird" от 2009-а, едноименната песен от който припявахме всички по време на концерта. Тук са прекрасните "Spirit In Need" и "One Of Those Days", които само потвърждават факта, че Петер Карлсен се превърна в едно от откритията ми в музиката далеч отвъд границите на рока.

Социалната аномия и хората-боклуци

2011-12-08T16:49:00.001+02:00

Един от най-ярките ми спомени от първи курс във Факултета по журналистика и масова комуникация са лекциите по социология при д-р Светлозар Кирилов. Малко бяха преподавателите, които с желание и хъс се опитваха да налеят нещо в безкрайно зелените ни глави. Кирилов беше човекът, който ни открехна за социалната аномия. По Дюркем. Явление, характерно за обществата в преход - избледняване на старите, традиционни нравствени и морални норми; подронване устоите на обществото, без да се създават адекватни техни алтернативи. Дори напротив, издигат се деформирани такива. Нарушен е балансът на ценностите и няколко хиляди години цивилизационна еволюция отиват по дяволите, за да се върне принципа "Око за око, зъб за зъб" и човекът да се прибере обратно в пещерата. Насилие, безнравственост, отчаяние, гротескни картини и тъмни герои изплуват и стават част от пейзажа.

Напомня ли ви на нещо това безрадостно описание? Българската действителност, разбира се. Каквото и да си говорим, симптомите на социална аномия са налице у нас и то от години. При такава ситуация, казваше д-р Кирилов, се увеличава броят на хората, които напускат страната и в мнозинството си това са интелигентните, перспективните, търсещите нормален живот и себереализация. В резултат нараства броя на хората-боклуци, които остават в държавата. Толкова се смяхме тогава, някои дори се засегнаха. Хора-боклуци? Какво ли си мисли този преподавател?

Последните няколко дни като с камшичен удар ми напомниха за онези лекции и за тъжната констатация на д-р Кирилов. От пещерата изпълзя индивид, разпознаван от мнозинството българи като журналист. Бившият сервитвор и певец в пловдивско заведение Бареков излезе на екран, за да оглави някакво социално недоволство срещу "селяните", да им среже гумите на тракторите и да ги натика обратно при нивите им да режат сланина. Квалифицирайки една огромна част от собствения си народ като "боклук", новоизпеченият "софиянец" в повече за пореден път доказа публично, че самият той е такъв. Индивид с тежки умствени дефицити, ползващ се с определени симпатии от управляващите и решил да им направи...хмм...как беше прякорът му... по телевизията. Ужасното в случая е, че не е само Бареков с подобно поведение. Съществува една огромна маса граждани на столицата, много от които съвсем отскоро такива, които искрено ненавиждат живеещите във всички останали градове и села из страната и мислят себе си за класи над тях. Сред тях е безспорна ценност да си софиянец, да говориш на "копеле", да пазаруваш само в мола, да си пиеш кафето на "Шишман" и разни други подобни ритуали. За страна като България, където София е столица от има-няма 130 години, а градове като Варна и Пловдив имат хилядолетна история, такова разделение е фрапантно нелепо. И това ако не е аномия...

По същото време представител на църквата във Варна скандализира миряните, които вероятно силно вярват в бог, но определено не повярваха на очите си, когато го видяха да слиза от чисто нов автомобил "Линкълн". Свещеникът се оправда, че возилото въобще не било луксозно, струвало само 37 хил. долара! Спомних си за Ботев и неговата омраза към типчетата в черни раса... Нищо ли не се е променило за 130 години?! Може би просто хората-боклуци стават все повече... И по-нагли...

Музей на българското безхаберие

2011-10-25T16:04:00.000+03:00

Напук на всички, които тези дни говорят, пишат и мислят само за избори, в слънчевия уикенд на изминалата седмица аз си направих кратка "разходка" до Бургас. В единия край на летището, разположено в кв. Сарафово по пътя за Слънчев бряг, една любопитна гледка посреща туристите и им напомня в коя държава се намират.

Обявен като бъдещ "Музей на българската авиация", задният двор на летището на практика представлява последен пристан за дузина пенсионирани представители на гражданската и военна авиация. В двора се влиза безпроблемно, никой не иска вход, невръстни и пораснали любопитковци се катерят по експонатите... Ръждата е разяла корпусите, ветеранът хеликоптер Ми-2 е с опустошено приборно табло, счупени прозрачни части, изтърбушени седалки. В салона на Aн-24 мирише на урина и се въргалят боклуци. Бойните легенди МиГ-15 и МиГ-21 с олющени корпуси бавно загиват в двора на летището.

Това е съдбата на българската авиация. И би било поне малко простимо, ако в Музея на авиацията в Крумово не беше същата, че и по-страшна гледка. Ако в двора на НВИМ не гниеха уникални машини, някои от които запазени с единици в цял свят. Ще направя една отпратка към музейната експозиция в Калемегдан, Белград, съседна Сърбия (която дори не е в ЕС). Не е тъжно, а гротескно! Това е България - страната, която иначе се бие в гърдите със своето минало... Нямам какво да добавя, поне снимките се получиха добре.

"Островът" на Камен Калев разбива клишета

2011-10-11T13:04:00.000+03:00

Новият филм на Камен Калев "Островът" беше излъчен снощи за пръв път пред българска публика в непривичния за подобни събития Народен театър. Зрителите, очакващи с нетърпение премиерата, посрещнаха с аплодисменти режисьора и голяма част от актьорския състав още преди началото на филма. След което залата утихна за два часа... Два часа, през които българското кино стана свидетел на нещо невиждано у нас до този момент.

Необходимо ми беше доста време да осмисля видяното. Признавам си, че бях неподготвен. И трябва да ви кажа, не вярвайте на очите и ушите си, когато го гледате. Обърнете внимание на начина, по който ще се почувствате! Защо ли? Защото очите ми търсеха през цялото време сюжетната линия, обичайното, очакваното. Те намериха за странна сцената със затварянето на буркани, липсата на развръзка на самия остров, "полудяването" на главния герой. Ушите ми пък негодуваха от дразнещия смях на Михаил Мутафов, от призрачния саундтрак, от силния шум на риалити шоуто, от дърдоренето на Любен Дилов-син. Но начина, по който се почувствах след финалните надписи, след един час, след два часа, на сутринта... ме убедиха, че ушите и очите не са в най-изгодна позиция. Почувствах се така, сякаш някой ми е казал някаква голяма тайна. На втория час вече подозирах, че разбирам дори каква е тайната. На сутринта се събудих с голямото желание да направя нещо различно.

Филмът е разтърсващ, отрезвяващ, един много личен и много ефектен катарзис... Българското кино определено за пръв път вижда подобно нещо. Не знам дали обаче българският зрител е готов за подобно изживяване.

"Островът" не е "Мисия Лондон", не е за масовия зрител, не е за лесна консумация. Много хора няма да го харесат, обичайните "критици" ще се упражнят с поредната доза плюене и словоблудства. Други ще видят нов етап от развитието на българското кино, макар да се съмнявам в подбно твърдение.

Аз лично радвам, че се появи подобно нещо и поздравления на Камен Калев за смелостта във време на свръх-конформизъм да издигне образа на човека, който се освобождава от черупката на обществените очаквания! Или както казва самият той: "Едно е да излезеш гол на улицата по собствено желание, а друго е да излезеш гол, защото някой друг ти казва да го направиш".

Филмът е за избора да управляваш живота си или да го оставиш направляван от другите. Да управляваш живота си с резки движения на волана, със залитане в най-неочаквана посока, с плъзгане по ръба на лудостта, с препускане по неравен терен...

Прекрасна главна роля на Туре Линдхарт. Човекът предпочете да пийне навън с режисьора по време на премиерата, но се върна за нестихващите в продължение на минути аплодисменти в края. Прекрасен избор на Летисия Каста за негова партньорка - естествена и непринудена, далеч от "барби"-стила на безброй други набедени красавици... Любен Дилов-син ми дойде в повече, но той поне играе себе си - вечно преследващ рейтинга типаж. И Милен Цветков предизвика леки спазми, но...

Няма да разкривам повече... Независимо какво сте чули и какво очаквате, филмът трябва да се гледа. Но имайте предвид това с очите и ушите - преди да се доверите на тях, заслушайте се в нарастващото желание за дълбоко вдишване и може би за ново начало... на каквото и да е.

Nirvana - Live at the Paramount

2011-09-27T12:52:00.001+03:00

Годишнината от издаването на NEVERMIND определено бе наситена с множество събития в Щатите и най-вече в Сиатъл, където отзвукът от всички тези инициативи е и най-силен. След като списание "SPIN" пусна в августовския си брой безплатен трибют с кавъри на всички песни от албума под името "NEWERMIND" (сред групите, участвали със свои изпълнения, са любимците на Кърт Meat Puppets и The Vaselines), дни преди самата годишнина на пазара (съответно в пиратските торент сайтове) се появи истинско бижу - лентата, заснета на концерта в Paramount Theater в Сиатъл, който NIRVANA изнасят навръх Хелоуийн, месец след издаването на безсмъртния албум.

И докато трибюта с кавърите предизвика смесени чувства у повечето фенове (лично аз - dislike, с изключение на силната версия на Polly, изпълнена от Аманда Палмър), то самородното злато в записа на концерта от Paramount блести ослепително! Live at the Paramount представлява единственият концерт на NIRVANA, заснет на 16-милиметрова филмова лента, който вижда бял свят за пръв път. Излишно е да споменавам какво безценно съкровище представлява той за милионите заклети фенове на сиатълското трио.

Отвът комерсиалния успех и колекционерската стойност на записа обаче, можем да видим забележителен материал от ключов момент в развитието на групата. 31 октомври 1991 г., Хелоуийн. Минал е малко повече от месец от издаването на NEVERMIND. Кърт все още спи при приятели и групата пътува с буса си. Залата в Paramount е пълна с хора, но те още не са онази дива, екзалтирана тълпа, която ще посреща тримата музиканти навсякъде в следващите две години и половина. Славата е на една ръка разстояние, колелото вече се е завъртяло, но точно този концерт сякаш представлява стоп-кадър на вододела между ъндърграунда и оглушителния шум от комерсиалния успех. Безценно!

Групата излиза в сумрака на сцената и захваща кавър на "Jesus Don't Want Me For A Sunbeam". Кърт е в провисналия си сив пуловер с дупки от молци, лицето му е скрито от кичури коса през целия концерт. Крис традиционно подскача с босите си крака по сцената, а в Дейв сякаш се е превъплътил Тасманийският дявол и зад барабаните се вижда вихрушка от палки, дълги коси и пръски пот. Навсякъде щъкат оператори с камери, които заснемат всеки детайл.

Следва яростно изпълнение на "Aneurysm", преди групата да напомни за новия си албум с "Drain You". Смразяващото соло в средата на песента и светлинните ефекти нагнетяват с напрежение атмосферата. На сцената ненадейно излизат двама хомосексуални младежи с рейвърски очила и бели тениски с надпис "BOY" и "GIRL", които заповат да подскачат като на курс по аеробика - присъствието им ще се набива на очи почти до края на концерта. Разбираемо, с оглед на често демонстрираната подкрепа на Кърт към хомосексуалните.

"School" и "Floyd The Barber" препращат към суровата агресия на "BLEACH", преди тълпата да избухне с първите акорди на новия хит "Smells Like Teen Spirit". Редуването на песни от двата албума е прекъсвано от време на време с неиздавани дотогава парчета като "Been A Son" и "Sliver", които ще намерят място на следващата година в сборния "INCESTISIDE". Гласът на Кърт вече звучи все по-продрано, камерата фокусира пънкарския надпис върху китарата му "Vandalism: beautiful as a rock in cop's face". Фронтменът изстрелва едно кратко "Лека вечер!" и групата завършва с "Blew".

...Само за да се завърне след минута на сцената за изключително агресивен бис. "Rape Me" изстисква последните сили от публиката, а градусът на яростта удря границата с безумно изпълнение на "Territorial Pissings". Мацки, облечени в неопренови костюми и маски, се въртят около музикантите, насочвайки към тях електрически прожектори. С "Endless, Nameless" сцената е буквално пометена, Кърт разбива китарата си и тримата изчезват в мрака.

Оттук насетне нищо няма да е същото. Славата нахлува с помитаща сила, продажбите на NEVERMIND чупят всички рекорди, а светът лудва по "Smells Like Teen Spirit". В тъмната половина изплуват призраците на наркотиците, отчуждението и самоизолацията на Кърт и бавното приплъзване към бездната. В Paramount обаче всичко още е толкова истинско! Гранично и истинско...

20 години NEVERMIND. О, да - има значение!

2011-09-26T13:43:00.002+03:00

Спомням си как ме прикова към екрана клипът на "Smells like teen spirit", който даваха по MTV тогава... Спомням си и касетката, която си презаписах от Боро, понеже той я имаше оригинална... Било е 98-а, 99-а сигурно... По същото време открих, че Кърт Кобейн - мрачният тип с кичурите сплъстена коса пред лицето, е мъртъв и групата, която тъкмо започваше да ми става любима, практически вече не съществуваше.

После започна манията. Бунтът. Не знам дори срещу какво съм се бунтувал, но по дяволите, NIRVANA означаваше бунт и все срещу нещо съм намерил да се изправя в тийнейджърския си порив. Тениските с лика на Кърт и годините на раждането и смъртта му. 1967 - 1994. Не ми пукаше, че всички ги оприличаваха на некролог.

А после компютрите, магическият формат mp3, който направи достъпни дори редките и неиздавани песни на любимата група... И прекрасната идея на "Махалото" да издадат страхотната биография на Кърт Кобейн, която разкри неподозирани подробности от живота на този неповторим музикант...

И днес NEVERMIND продължава да означава за мен страшно много. Любим албум, без нито една слаба песен! Клишетата са много - крайъгълен камък, пънкът среща попа, ала бала...

Минаха точно 20 години от издаването на албума. На 24 септември 1991 г. NEVERMIND излиза на пазара, за да помете статуквото и да изстреля тримата опърпани музиканти в облаците. Само след по-малко от 3 години Кърт ще изстреля куршум в главата си, слагайки край на една от най-магнетичните и кратки кариери в рока.

20 години. Представяте ли си? Албумът със скромно и нихилистично име всъщност се превърна в един от най-значимите в музиката въобще. Така и не ми омръзна. Слушам го и днес, без да е изгубил и грам от своето очарование. Хаосът и гневните вокали, които подлудиха цяло едно поколение!

ЧЕСТИТ NEVERMIND НА ВСИЧКИ!

Музей на безусловната капитулация*

2011-09-19T08:00:00.000+03:00

или защо музеят на социалистическото изкуство не е музей на комунизма

Снимка: "Дневник"

Тази година септември се оказа доста плътен откъм носталгични събития. Мащабното честване на 100-годишнината от рождението на Тодор Живков в Правец, поредният девети септември с несекващата полемика около него и подновеният дебат за бъдещето на чинията, разпадаща се на Бузлуджа, създадоха небивал шум в публичното пространство.

В понеделник предстои друго знаково събитие, за което министърът на културата ни подготвя повече от година. Първоначално обявен като музей на комунизма, трансформирал се в музей на тоталитаризма, а по-късно на тоталитарното изкуство, в София все пак отваря врати Музей на социалистическото изкуство.

Тази трансформация в името е показателна за буксуващия процес на осмисляне на комунистическата епоха в българското общество. След цяла година разяснения и прессъобщения на културното министерство се оказа, че няма да имаме музей на комунизма, а още една художествена галерия.

„Това правителство ще вкара социализма в музей”.

Думите на Вежди Рашидов може да звучат решително, но това е само привидно. Министърът даде пример с други европейски страни, в които отдавна имало музеи на комунизма. Идеята у нас да има подобна институция е доста закъсняла. Още в началото на 90-те доста европейски държави наистина вкараха социализма в музей, което говори много за темповете, с които гражданите на тези държави теглят чертата на миналото и обръщат поглед към бъдещето. По-добре късно, отколкото никога, помислихме си ние. Когато обаче камиони с овехтели скулптури и картини тръгнаха към „Дървеница”, стана ясно, че пак нещо не сме разбрали. Нямало да е на комунизма, а на изкуството, създавано по времето на социализма – сърдити работници и работливи труженички от гранит и маслени бои. Романтика в червено. В самата идея за подобна галерия, разбира се, няма нищо лошо. Напротив, пред перспективата тези предмети да събират прах в подземията, тяхното експониране е похвална инициатива. Къде обаче остава музеят на комунизма и нали щяхме да сме като другите държави?

Снимка: авторът

Комунизъм – мечтата, реалността, кошмарът

Ако хвърлим поглед към европейската практика, ще излезе, че министърът отново се е изказал неподготвен. Музей на комунизма има в Прага и той е доста популярен. Създаден е под надслов “Комунизъм – мечтата, реалността, кошмарът”. Наред с картините на социалистическия бит и предмети на изкуството има възстановка на стая за разпити, имитация на фабрика, на кабинет по история с всичките му пропагандни атрибути. Внушителен в Будапеща е т.нар. “Мементо парк”, построен на открито в унгарската столица още в далечната 1993 г. В музея има и “българска следа” – бюст и внушителна статуя на Георги Димитров. През 2006 г. е издигнато и копие на постамента, върху който до 1956 г. се издига статуята на Сталин. В началото на Унгарското въстание екзалтираната тълпа отрязва бронзовия гигант и остават да стърчат само ботушите му, които могат да се видят и днес в музея. Едва ли би могло да има по-саркастично свидетелство за отношението на унгарците към съветските “освободители”.

Снимка: Wikipedia

Отделно от него в Будапеща съществува и “Къщата на терора” – музейна експозиция на нацизма и комунизма, двете диктатури, които оставят своя белег в новата история на Унгария. Външната стена на сградата е облепена със снимки на жертвите. Посетителят може да слезе в мазето, където ще види килиите, в които тайната полиция на Комунистическата партия е измъчвала задържаните.

Малко по на запад, в Източен Берлин, бившата сграда на ЩАЗИ е превърната в музей на страховитата тайна полиция. Акцентът е върху жертвите и съпротивата срещу режима, а училищата организират посещения с образователна цел, за да видят подрастващите какво представлява това непознато за тях минало.

Така е в Европа. У нас ще бъде друго. Нищо подобно на изброените неща няма да видим в българския музей и това е големият проблем. Образователната цел отстъпва пред откровената носталгия и своеобразната реставрация на т. нар. социалистически реализъм. Липсата на контрапункт в това експониране на пропагандни материали от близкото минало е пукнатина в цялата идея за музея, която означава вторична виктимизация за пострадалите от тоталитарния режим и продължаващо буксуване в опитите да се отърсим от неговата сянка. В музея ще виждаме отново само онази страна на комунизма, която някогашните политагитатори са искали да бъде видима. От очите на Ленин ще струи доброта, а нищо няма да напомня за Ловеч, Белене и Скравена. Няма да има снимки на жертвите, нито на празните витрини в магазините. Едва ли най-добрият начин да обясниш миналото на един подрастващ е да му покажеш картина на устремен в бъдещето партизанин.

У нас за кратко видяхме един своеобразен музей на комунизма напълно в стила, по който европейски артисти дадоха своята „оценка” на този период. Изрисуването с графити на Паметника на съветската армия напомни за розовия танк на Давид Черни в Прага. Само дето се оказа, че за разлика от чехите, нямаме чувство за хумор и го приехме много на сериозно.

Всъщност можем да се замислим дали въобще е необходим музей на комунизма в страна като България, която сама по себе си е такъв музей. Достатъчно е да се разходим из Правец, да се повозим в софийския автобус 76 или да се сблъскаме лице в лице с услужлив чиновник на държавна служба. Ефектът е мигновен и не предизвиква носталгия, но преживяването поне е истинско.

* Заглавието е заимствано от едноименната книга на хърватската писателка Дубравка Угрешич.

(Материалът беше публикуван първо на Dnevnik.bg)

Ретро София Фест

2011-09-17T11:23:00.008+03:00

Светльо Витков и заплашително вдигнатият среден пръст

2011-08-24T14:57:00.003+03:00

Ако погледнем малко встрани от обичайната рамка, с която сме свикнали да обрамчваме представите си, можем да си кажем "Защо не?".

Чрез псуване към прогрес
Българинът открай време псува много. Особено много псува политиците. А в най-плътен строй българинът псува политиците покрай избори - било то парламентарни, президентски, местни... Неминуемо беше в многоъгълната родна действителност да се появи антиподът - политик, който псува. Президент, който псува. Или поне кандидат за президент... Как ви се струва това? Скандално? Неприемливо? Не-европейско?

Кандидатурата за президент на Светльо Витков, бившият фронтмен на легендарната пънк рок шайка "Хиподил", има потенциала да се превърне в епохален експеримент, отзвука от който може дълго да плющи в ушите на статукво-любителите. Докато много от вас повдигат вежди и мърморят "Хайде бе, Светльо президент, как пък не?", официалната "политическа" Фейсбук страница на музиканта привлече 400 почитатели само 50 минути след създаването й. Хората не просто "харесваха" страницата, но заринаха стената с коментари и предложения.

Why so serious?
Светльо няма да стане президент, това е ясно на всички. Само че кандидатурата му въобще не е толкова скандална, колкото изглежда. Светльо е каратист, Бойко също. Защо Бойко може да бъде премиер, а Светльо не може да бъде президент? Имахме за премиер бивш цар. За цар - бивш свинар. За президент имаме агент-доносник и бракониер. Един от другите кандидати за най-високия пост в държавата има гола фотосесия. Или може би езикът на Волен е по-малко груб от този на Светльо? Кое ни кара да приемем за даденост недоразумението на псевдо-националиста, а да наричаме скандален един пънкар с пиперлив език?

Българинът вкара Бойко на „Дондуков” 1, защото му беше писнало от подлизурковци в костюми, които да говорят, без да казват нищо. Българинът избра Бойко, защото говореше като него. Простичко.
Колко хора говорят като Светльо? Колко хора ежедневно употребяват различни лексикални разновидности на „полов член”, „полов орган”, „сексуален акт” в най-различен контекст? И на колко от тях им е писнало от същите тия подлизурковци? Няма съмнение, цифрата е внушителна. Остава отворен въпросът какво би станало ако голям процент от тях отидат и пуснат протестната си бюлетина в полза на Светльо Витков. Пичове, това е демокрацията! Сори, един вид…

„Спрете ни тока, не искаме вода!”
Пънкарят има две големи преимущества, които обещават да освежат президентската кампания. Първо, казва това, което му е на езика – откровено, без да се замисля, при това нерядко говори съвсем интелигентно между цветистите изрази. Второ, харесват го адски много хора. Адски много! „Хиподил” е легенда, издигната в култ от цяло поколение млади хора, а сегашната му ска-групичка също се радва на добра популярност. Тези хора, които нямат проблем да пропътуват на стоп 400 км. За да посрещнат Джулая на морето, въобще няма да се поколебаят да зашият шамар на омразната политическа класа с по една бюлетина. Да не забравяме, че пънкът възниква като социално и политически ангажиран стил и си остава такъв и до днес!
В този смисъл, чакат ни интересни избори наесен. В България всичко е възможно – доказваме го избори след избори…

Три мига от Софийската пролет

2011-06-21T11:01:00.005+03:00

Снимка: Юлия Лазарова, "Дневник"

„Прочее, въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то взимаше нови размери и нова сила и заедно с него - приготовленията; старо и младо беше се заловило за работа. Селяните не доораваха нивите, за да леят куршуми, и гражданите зарязваха търговията. Тайни пощи сновяха денонощно между разните комитети и централния в Панагюрище, както тайните полиции следяха явните; младежите излазяха на военно обучение с пушки под команда на стотници и десетници; жените тъчаха навуща, плетяха върви за тях и увиваха фишеци, а бабите месеха и печеха сухари…”

Три дни продължи закъснялата с най-малко две поколения Софийска пролет. Три дни, в които Княжевската градина, чието официално название до съвсем скоро бе Парк на свободата, беше обхваната от пиянството на един народ. Стотици млади хора за пръв път възприеха паметника на Съветската армия като атракция, снимаха се с него, любуваха му се, показваха го на приятели. Три дни, които разделиха общественото мнение между вандализма и артистичния протест. Три дни, в които паркът отново стана Парк на свободата, макар диаметрално противоположен на символното значение, с което го натоварва тоталитарната епоха.

Вандализмът на „горещите” революции

Докато младежите се снимаха с паметника, властта беше заета да осъжда „вандалския акт”, а руските медии – да пишат за оскверняване на монумента, посветен на „загиналите за освобождението на България” съветски воини. По-възрастното поколение обвини младите, че нямат уважение към историята, но забрави собствената си роля в сътворяването на история. Всъщност, въобще не можа да се сети за такава. Онези, които осъдиха графитите сега, нямаха смелостта да осъдят потъпкването на свободата преди 20 или 30 години. Докато в Будапеща младежите режеха краката на паметника на Сталин, ознаменувайки по този начин непокорството си срещу потисничеството, техните връстници у нас поднасяха цветя под сянката на вдигнатия шмайзер. Формално погледнато, събарянето на паметника в Будапеща е акт на вандализъм. В историята обаче той влезе в съвсем друга окраска. Унгарската младеж изрязваше комунистическите гербове от националните трибагреници, размахвайки ги с дупки в средата. Абсолютно противозаконен акт на оскверняване на национален символ, нали? Само че фигурата на унгарския борец за свобода на фона на орязания трибагреник се появи на корицата на “Time” и обърна погледа на целия свят към случващото се в малката средноевропейска държава.
Брутален вандализъм ли показаха германците, разрушавайки скъпоструващия инфраструктурен проект Стената през 1989 г. А графитите върху нея? Загрозяване на фасадата? Ами наглото неподчинение на онзи анонимен китаец, изправил се с пазарска торба в ръка на пътя на настъпващите танкове? Или бунтът на хилядите по време на Пражката пролет, които затъкваха цветя в дулата на войнишките автомати? Какво неуважение към институцията, а?

Нашите майки и бащи не създаваха подобни проблеми на социалистическия строй. Те кротко си хапваха баничките по 4 стотинки и бозата по 2 стотинки. „Имаше работа за всички!” „Нямаше такава престъпност!”. Даже освобождаваха братския чешки народ от вредния бацил на капиталистическите провокации. Родната власт съзря някаква мнима проява на вандализъм в постъпката на един пиян – Тодор Дечев през 1986 г., който… образно казано, препикава гроба на Людмила Живкова. „Деянието е с изключително висока степен на обществена опасност”, решава властта. Човекът е набързо осъден на смърт и разстрелян.
Това е причината да говорим и за „нежна революция”. Нежна… Като майките с количките в Русе… И после „Времето е наше”. Хайде бе…
Със същото усърдие, с което днешните хулители на „вандализма” в парка на свободата се кланяха пред шмайзера, след 10 ноември стройно поеха масовата култура на Запада.

Альоша отстъпи мястото си на Рамбо.

Десетки хиляди заразвяваха американски знаменца пред ухиления фейс на Бил Клинтън. Наследникът му Джордж Буш пък си позволи да свали щиковете от пушките на гвардейците. От съображения за сигурност, нищо лично…
И понеже няколко поколения българи така и не донесоха очаквания „вятър на промяната”, нито пък се случи Софийската пролет, едни анонимни хлапета символично им удариха шамар. Показаха им как изглежда т. нар. „преход” в техните очи. В очите на онези, които дори не си спомнят комунизма. И съвсем естествено техният акт, това „углавно престъпление” прикова вниманието на цялата общественост и на световните медии със своята дързост. Софийската пролет трябваше да се случи, макар закъсняла, макар толкова символична и същевременно толкова оригинална…

„Тая метаморфоза не схващаха турците. Те не можеха да вървят заедно с времето си и да виждат конаците, които взима прогресът на идеите. Та впрочем и да видеха, беше вече късно: те нямаха нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея, невидим Крали Марко, който местеше планини”.

За Унгарското въстание бяха необходими над 6000 танка и 200 хил. съветски войници, за да потушат последиците от „вандализма”. Пражката пролет стана отново зима под веригите на танкове от целия Източен блок, включително български. Софийската пролет беше измита за една нощ с помощта на водоструйка и няколко туби препарат. Колкото и да е неприятен този факт за статуквото, артистичният жест на анонимните графитъри ще влезе в историята. Нашата малка, закъсняла Софийска пролет. Пиянството на един народ.

„Ще се удивлява потомството - що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха - отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя, с велики още военни сили? Да се готви, и то с надежда, че ще я събори, с такива нищожни до смешност средства? Да дели с нея мегдана в самото й сърце, в "чревото адово", както бе казал някога Марко Иванов, без да си е оздравил за съюзници, освен ентусиазма - плява, която пламва и гасне, и илюзията - призрак, който става нищо. Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...”

* Курсивът е на Иван Вазов.

Искаме да видим тя-ло-то! ТЯ-ЛО-ТО!

2011-05-02T15:10:00.009+03:00

"Събудихме се в по-безопасен свят", коментира председателят на Европейския парламент Йежи Бузек новината на деня, а вероятно и на годината - че са убили Осама бен Ладен. Е, сега, някой ще каже, че в Брюксел, където се е събудил Бузек, така или иначе си е един по-безопасен свят, но това ще е сарказъм... Сарказъм. Аз например съм съгласен - откакто научих от премиера, че живеем по-добре от хърватите, и аз се събуждам някак по-добре, едно чудесно чувство на безопасност и напредък ме изпълва.

Новината за смъртта на Враг номер 1 обаче ме развълнува из основи. Пак убиха Осама! За първи път тази година, при това вече не САМО по кината! Операцията била проследена наживо в Twitter - малък отряд спец части нахлули в защитената като крепост база на разбойника (в този епизод версията "пещера" е ъпгрейдната с няколко левела) и избили всички. Така де - излишни свидетели не са необходими, могат да прецакат финала. Не знам дали американските барети са се снимали с телефоните на диванчето на Осама, но милиардите хора по кълбото вече видяха и разпознаха първите кадри на жертвата - размазаното лице на брадат мъж с доста демидж около очите.

На разни места в САЩ възникнали спонтанни прояви на контролирана радост - мирно и сравнително тихо хората ликували за смъртта на човека. Събуждайки се вече в един по-безопасен свят, Обама прави и първото важно уточнение - Осама е убит, тялото е в нас!

Don't worry, folks, we've got the body, един вид...

Изключително важно е, че имаме тялото, се оказа. Така де, не можем да си позволим да повторим security fail-a отпреди 2000 години, когато Тялото изчезна, после взе, че възкръсна и оттам се почна една... Крайно неловко би било да излъчим още един бог от тези географски ширини...

Лидерите на държавите реагираха по сценарий. Великобритания първа - ъф корс, нашият най-верен партньор. Следват Франция и Германия - всичко си има йерархия. Реакцията на Израел гъделичка самочувствието - "кънтящ триумф" е перфектното заглавие за утрешната преса. И както подобава на един класически трилър, след като убихме Най-Големия-Лош, от сенките на мрака тънко изпълзя силуетчето на неговия наследник. Нужната съставка за подобаващ Vol.2 я има. Да тръгва по кината!

Та така... Няколко неща са особено любопитни в цялата ситуация:

- Земното кълбо ликува от смъртта на човешко същество. Убийствата без съд и присъда са нещо, което винаги е било заклеймявано от демократичните страни, в частност САЩ. В случая не само че няма недоволство, а реакцията навсякъде на официално ниво е повече от положителна. WTF?!

- "Имаме тялото!", беше първата новина, която излезе покрай събитието. Всеки иска да го види, всеки иска тялото, тълпите искат своето, искат, искат... Медиите, които по принцип се пазят от кадри на насилие, се надпреварваха да показват размазания фейс на Осама. Всички искат тялото - като в някакъв древен религиозен ритуал. Ще му изядат сърцето, може би?

После "Но Йорк Таймс" пусна новината, че хвърлили тялото в морето. Егати разочарованието... Почувствах се като хърватин, на когото са му казали, че е много по-назад от българите. Като с Хитлер стана, баси - така и не дадоха тялото му на тълпата, та да го тъпче, тъпче, тъпче и да има своето отмъщение. До появата на следващия враг.

* Изображение: toonpool.com

Илчев, мармотче такова....

2011-04-01T13:32:00.003+03:00

Не ми се искаше да се спирам на темата за Софийския университет и поредната доза прах в очите, която се пръсна тези дни из общественото пространство, но медиите го направиха неизбежно. Защо медиите? Защото от болестта "медиен популизъм" у нас се зарази и университетската институция. Жалко. Много жалко... Г-н Ректорът на СУ, който иначе толкова обича да хули държавата, се е заразил със същата болест, от която успешно страда и нашият многоуважаван премиер - медийния популизъм. Разпространи нелепо прессъобщение, като обяви, че "затваря университета", а послушните и винаги жадни за сензация медии "изквакаха" на няколкостотин гласа въпросното съобщение. В общи линии за какво иде реч - тъкмо утихналото мрънкане на Алма Матер за пари беше продължено с претопляне на темичката за Ботаническата градина в Балчик. Два дни новината гърмеше по всички медии, а студенти ронеха сълзи, докато днес не стана ясно, че СУ затваря "символично" - в смисъл, физически затваря вратата на главния вход.

Толкова съм потресен, че не знам откъде да започна. Ще внеса само следните уточнения:

1. Вратата на Ректората ВИНАГИ е затворена, г-н Ректор! Поне от пет години се отваря само за университетски празници и кандидат-студентски изпити (т.е. когато снимат камерите).

2. Аз като студент държа да получавам образованието, за което плащам семестриална такса и въобще не се вълнувам от драмичката Ви със ботаническата градина. Решете си я в съда, оспорвайте си там делата и не намесвайте студентите в евтин популизъм!

3. Вместо да измествате общественото внимание от проблемите на университетската институция и да мрънкате за пари, обяснете публично къде отиват тези пари и си оправете пропадналата кочина - административния хаос, който цари на всички нива в СУ; безотговорните преподаватели, които не посещават лекции и дори не благоволяват да нанесат оценки (!!!), но за сметка на това получават лекторски; пълната абдикация от социално-битовото обслужване на студентите (за справка се разходете из бардаците на Студентски град) и още куп други неща!

Жал ми е за цялата тази ситуация и за беззъбата позиция на българските журналисти, които предпочетоха да препечатват прессъобщения, вместо да попитат (е)Ректора някои неудобни въпросчета. И утре, когато прочета във вестниците, че СУ затварял "само входната врата", написано от същите тези журналисти, ще знам, че въобще не са ходили на лекции, щом им е убегнал фактът, че въпросната врата си е заключена по принцип...

You may say I'm a dreamer, but I'm not.

2011-04-01T11:46:00.004+03:00

Добър ден!

И няма как да не е добър, след като започна с изгрева на слънцето над китния квартал, в който кофите за боклук са подредени под конец, а на паркинга пред блока никой не е паркирал като селянин. На път за работа се качих в новичкия трамвай (вече не толкова новичък, все пак е на има няма 2-3 години), с който за по-малко от 15 минути бях в офиса. Но и колегите, които пътуват с коли, са щастливи да шофират по хубавите пътища, по които дупките са само блед спомен от войната. Щастлив съм да прочета във вестника, че цената на горивата се определя от пазара, а не от нечие "споразумение", че съдът е дал максимална присъда за обвиняемите във всички акции с цветисти имена от последните няколко месеца... че цената на хляба не се вдига заради напрежението в Сирия...

Всъщност, щастлив съм и заради самите вестници - в тях има новини, репортажи, разследвания, а не клюки и сензации, от които ти идва да се самоубиеш...

И защо да се самоубиваш - получаваш адекватна заплата за труда си, можеш да си позволиш почивка в чужбина, екскурзии през уикендите (със собствен транспорт? защо не?)

Щастлив си, че не е необходимо да садиш картофите, които похапваш, защото можеш да си ги купиш от магазина...

Усмихваш се - живеем в готина държава, егати! По улиците не те засичат келеши с черни джипове, които не знаят думата "предимство" и "червено". Не си ремонтираш окачването на колата всеки месец заради лоши пътища... Отиваш на лекции, а преподавателите - представи си!! - са там! - и преподават! А университетът полага грижи за теб, а ректорът му не хленчи като премазан помиар, разигравайки всички... Навън не си заобиколен от хора, гледащи злобно, зомбирани и навъсени като бандити, защото и те са щастливи и доволни...

Уви, както казва Джон Ленън: "You may say I'm a dreamer, but I'm not."

Честит първи април!!!

TILT ни е държавата!

2011-02-23T09:18:00.005+02:00

TILT е оказа добро попадение. Доволен съм, оправда очакванията ми напълно. Добра актьорска игра, режисура; заснемането изглежда много професионално, музикалното оформление, от - до. Няма да се заяждам за дребните подробности, че суитчърите на тези момчета няма как да са от края на 89-та, а по-скоро приличат на модерни дрешки, пък кутията с бисквити "Златна есен" е сегашната (преди изглеждаше по друг начин, но няма как да намериш кутия от бисквити на 20 години все пак!).

Като усещане и послание филмът е много силен. Всяка малка подробност - гнусните лимонадени шишета, бодро носещите се по улиците москвичи, сивите униформи и соц. надписите "кафе" и "сладкарница" се забиват в съзнанието, отваряйки една по една вратичките на неотдавнашното, но вече позабравено минало. Пред мен в киното седяха десетина дечурлига, за които това време със сигурност не говори нищо. Самият аз в началото на 90-те съм бил достатъчно малък, за да потуля в дълбокия архив на съзнанието откъслечните спомени за това време. И този филм сякаш дръпна рязко завесата на архива...

Гадната действителност, тоталната безпътица, огромната пропаст между изчерпалото се минало и нищо не предлагащото бъдеще - всичко е пречупено през очите на младежите и провокира размисъл. Създаването на новите герои на т.нар. "преход", които купуват мерцедесите на старо от Германия и заемат у нас опразнените ниши на някакъв сюрреалистичен авторитет... Сигурно така е било и на други места, сигурно го има и в десетки американски филми (там водещо е гангстерското, тук му викаме "мутренско"). Но фактът, че днес не сме се оттласнали от това мъгливо недалечно минало, а все още не можем да изплуваме над блатистите му води, е потресаващ и отчайващ... TILT отвсякъде!

Не стига тоя сняг, ами прибраха слънцето!

2011-01-04T15:40:00.002+02:00

Нали се сещате за оня виц за двамата дисиденти, които си вървели по улицата по комунистическо време и изведнъж завалял дъжд.

-Гледай, дъжд заваля! - казал единият.

- Остави ги бе, да правят каквото искат! - отговорил другият.

Е, днес скриха слънцето. За всичко са виновни военните или най-малкото поне Бойко, биха казали някои...

Пожелание за Коледа

2010-12-02T23:36:00.002+02:00

Винаги когато по някаква причина не съм много в час с новините за ден или два, у нас става пореден пиперлив скандал и аз, естествено, не съм запознат със случая. После някой ми изпраща линк към статия или репортаж и всичко си идва на мястото.

Тази вечер изгледах няколко клипчета и останах със смесени чувства. В крайна сметка, наближават празници, навън вече украсяват с гирлянди, витае коледна атмосфера... Подаряват се едни луксозни телефончета "Vertu"... Имаме минимум две хубави новини:

1. Тъпаците научиха кой е Клаус Барби, което за обща култура не е излишно.
2. Силни аплодисменти за смелия журналистически порив, който успя да блесне със страшна сила... Имайки предвид последната ми статия в блога, наистина го оценявам на този фон!

За заключение вече съм изкристализирал празничното си желание:

За Коледните и новогодишни празници си пожелавам само едно: в спешен порядък да ни окупира някоя от западните демокрации (която и да е, дори Люксембург)! Дядо Коледа, ако те има... please! Bitte!

Вместо капки за очи, ето и две готини клипчета:

http://vbox7.com/play:c8e2f6df
http://vbox7.com/play:a341326a

Услуга "Медиен комфорт" на промоция!

2010-11-24T14:44:00.004+02:00

"Не виждате ли другите вестници? Пишете там: Ваше Царско Височество, народа ликува коленопреклонно и едногласно моли Всевишния... и прочее; наблъскайте там, каквото ви дойде на ума. Кажете там: Българският народ е дал хиляди доказателства, че когато се коснат до правата му, всички до един стават на крак... и... таквозинака... със сълзи на очите... и тъй нататък. Най-сетне какво ще ми дращете много-много; напсувайте опозицията, па вер селям. Ами! Какво ще седнем сега да се лигавим с разни философии. И кой ще те разбере! Нали е работата да замажем очи - карай колата. Не е ли тъй ?"

из "Бай Ганьо журналист" на Алеко Константинов

Като човек, който следи състоянието на българските медии с едно почти научно обосновано любопитство, няма как да не направя паралел с "тогава" и "днес". С 2-3 известни на всички примера-изключение, огромното мнозинство медии у нас продължават да следват заветите на "Ганьовската" журналистика. Близането на задни части е повече от откровено, а умишленото мълчание по скандални теми направо вони. За какво иде реч...

Снимка: sodahead.com

Два примера. "Мтел" и "Алфа Банк"

В средата на август така любимият ни мобилен оператор с червена буквичка М (виж в тълковния речник: мародер, малоумник, мазни ментаджии) си разпраха системата и омазаха всичко. Тотален нокаут - бездействащи офиси, полудели клиенти, нагорещени до червено линии... Знаем как е. Всички го изпитахме на гърба си. Колко публикации в пресата видяхте по този случай, който представлява фрапиращ скандал? Колко разследвания? Колко репортажи бяха направени? Два месеца след началото на лудницата само в "Капитал" се появи обзорна статия за неуредиците с мобилния оператор. За сметка на това шефът на Мтел стана мениджър на годината - новина, отразена подобаващо силно в сервилните родни медийки. Защо е така ли? Разгърнете един вестник, отворете един сайт, пуснете една родна телевизия. Пребройте рекламите - колко от тях са платени от Мтел? ПОВЕЧЕТО! Ааааа тъй! При това положение и ритуално самоубийство да стане в сградата на Мтел, никой няма дори да го СПОМЕНЕ!!!

Алфа Банк - лични данни in the wind

Преди месец в Индия обвиниха Хари Потър за намаляването на популацията сови. Очилаткото бил виновен, че бедните животинки се били превърнали в желан подарък за малчуганите. По подобен начин една банка у нас обвини... вятъра за най-голямата издънка във финансовия бранш, позната у нас до този момент. Може и да не знаете за случая. Защо ли? Защото само БНТ съобщи фрапиращата новина - чували с документи, съдържащи лични данни - ЕГН-та, договори, кредити и т.н. - са били разпилени от контейнерите за смет по време на силните ветрове у нас преди две-три седмици. Няколко какички с очилца от Алфа Банк сигурно са получили микроинфаркт при новината, а клиентите на банката са се поизпотили, но освен това нищо по-съществено не последва. Някой вестник да съобщи за това? Да сте видели друга телевизия с репортаж за скандалното събитие? Не.... Всъщност, само вестник "Банкер" писа, при положение, че всички родни ежедневници имат специални страници "Банки и финанси". Gimme the moneе', baby!

Ето така медиите диктуват дневният ред на обществото. Ето така се прикриват най-големите скандали и народът се валцува в овче сирене. Затова пък заглавия като "Свиня-майка блъсна ТИР, смля го!" и "Австралийско племе се пречиства с пърдене" определено си заслужават огромните заглавия. Дай на народа хляб и зрелище... и си трай за нередностите. Ако можеш да си купиш медийния комфорт де!

Mtel са лъжци и рекетьори!

2010-11-24T13:08:00.005+02:00

* Всичко, написано по-долу е лично мнение

Сигурен съм, че всеки втори абонат на Мтел има от какво да се оплаче през последните три месеца. Освен забавените фактури, разбира се. Моята история също едва ли е прецедент. Тя е просто поредният пример, че в безправова държава като нашата големите риби могат да си правят каквото си искат - на гърба на обикновените хора. Разбира се, без последици.

Всичко започна по обичайния ред - фактурата ми за септември закъсня; ок, преживях го. С изумление обаче получих известие, че е готова и е на стойност два пъти по-голяма от предходния месец...при почти идентично потребление от моя страна (на мое име има две карти с обща фактура). По-голяма и от фактурата за юли, когато са водени разговори и са пращани смс-и с роуминг. Разгледах електронната си фактура в интернет. Оказа се, безплатните минути към група "Семейство и приятели" въобще не са таксувани като безплатни. Подадох в офис на Мтел молба за преразглеждане на фактурата - отговориха ми, че в 30-дневен срок ще преразгледат фактурата и ако има грешка, ще я преизчислят. Странно защо, повярвах. През следващите седмици неколкократно звънях на *88 и ходих в офиса да питам има ли развитие по въпроса. Без резултат. Минаха 30 дни. Свързах се с оператор и ядосано обясних, че това е прекалено и държа да получа отговор. Междувременно беше дошла нова фактура за следващия месец, също завишена. Служителката ми заяви, че понеже съм подал молба в офиса, срокът не бил 30 дни, а неизвестно какъв. Хайде обратно в офиса с въпроса "Кой по дяволите ме лъже?". Момичетата се споглеждаха тъпо и...никакъв ефект. Онези явно се бяха активизирали, защото след няколко часа ми се обади м-телка от друг отдел, която учтиво ми обясни, че няма никакви нередности с фактурите и аз съм си бил изговорил всичко. Другата карта била изговорила почти всички безплатни минути - нещо, което няма как да е истина, тъй като от моята карта аз също ги ползвам активно. Заявих на жената, че не вярвам на цифрите им и ще си прекратя договора.

ДА, АМА НЕ...

О-о-о-баче! Отивайки в офис на Мтел разбирам, че не мога да си прекратя договора, тъй като той изтича на 30 ноември и е трябвало месец преди това да изпратя предизвестие. Шок! Никой не ме е предупредил, че договорът ми изтича, не съм получил смс, никой не ми е предлагал да си го преподпиша. Автоматично, разбираш ли... Опцията е да платя 12 месечни такси неустойка, да преподпиша с нов тарифен план или... да си стоя с този... Освен това ако избера нов план той трябва да е и за двете карти, защото иначе плащам неустойки за едната.... Супер яко, а?

МТЕЛ, ВИЕ СТЕ ПЪЛНИ НЕЩАСТНИЦИ!

Ако един мобилен оператор се е на**ал до ушите и е виновен за неразбории с ВСИЧКИТЕ си клиенти повече от два месеца, логично е мениджмънтът да помисли за някаква компенсация. Било то някакви безплатни минути, преференциални условия или нещо...все нещо, егати! Не само че не го правят, но и се опитват да звучат убедително в лъжите си, че няма никаква грешка и че са по-безгрешни от ангели! WTF?!?

МЕНИДЖЪР НА ГОДИНАТА - АБСУРД НА ГОДИНАТА

На фона на този безпрецедентен фарс, който наблюдаваме с мобилния оператор, шефът на Мтел бе избран за мениджър на годината у нас. Ето това е нещо, което не може да се опише с думи - измислени асоциациики си правят полюцийки с измислени наградки, а измислени медийки тиражират измислените им новини на така или иначе шашардисаните зрители на спектакъла. Мазен среден пръст и за теб, Андреас Майерхофер!

Anathema... обраха точките!

2010-11-21T13:29:00.005+02:00

След толкова години лелеяно очакване да дойдат и у нас, след невероятно разочароващата издънка с проваления им от "Нова музикална агенция" концерт (за което последните ще горят в Ада за вечни времена, измъчвани от зловоние и зарази) и след куп други перипетии, свързани с паднали тавани и всякакви съмнения, ANATHEMA все пак дойдоха!

Никога не съм бил по-щастлив от падането на един таван! Щастливата случайност - предварително обявеното място за провеждане на концерта, клуб "BlueBox", пострада деструктивно, което наложи промяна на залата. Чест прави на организаторите от Тангра Мега Рок, че избраха най-доброто и подходящо за такъв тип концерт - зала "България". Доста се чудих как ли ще изглежда една рок група в зала за класическа музика, но случилото се просто ме остави speechless. Пък и Anathema имат стил, който предполага страхотно представяне точно в такава обстановка.

Винсент в момент на емоционално изпълнение

Е, нещата се случиха, определено! По десетобалната скала всички показатели надминават 11! Публиката се държа невероятно интелигентно и допринесе за уникалната атмосфера. Залата изглеждаше великолепно, а групата стоеше в нея наистина на място. Точността, с която протече всичко, ми направи прекрасно впечатление. Когато отвориха вратите, сигурен съм, през цялата история на зала "България" никоя публика не е влизала по такъв начин - буквално тичайки, почти отнасяйки втрещените лелки, се втурнахме към първите редове. За щастие си намерих топ локация на третия ред, на няма и два метра от музикантите.

Срамежливата Лий с невероятен глас

Точно навреме пред почти пълната зала излезе Петер Карлсен. И тук започна да ми пада ченето - никога не съм виждал член на групата хедлайнер да излиза и съвсем приятелски да обявява...подгряващия музикант! Точно това се случи! Самият Петер се справи повече от добре с нежната си ефирна музика и остана поразен от топлото посрещане. Едва ли е очаквал, че напълно неизвестен норвежки музикант може да отнесе подобни аплодисменти и не спираше да повтаря колко добре се чувства. Докато слушах, си мислех, че на това момче му трябват двама-трима добри инструменталисти и ще направи жестока група, защото има завиден глас и определено има стил. И тъкмо си го помислих, когато на сцената излязоха повечето музиканти от "Anathema" и под ураган от емоции, идващи от публиката, изсвириха заедно с Петер последната песен от краткия му сет. Получи се магия! Истинска магия! Невероятно изпълнение, невероятно присъствие, невероятен контакт с публиката. Хората изтрещяха тотално! Само кратката пауза позволи на емоциите да утихнат. В това време самият Петер излезе на сцената и си събра оборудването като обикновен "роуди", което ме порази за пореден път. Цялата тази приятелска, направо семейна обстановка, се допълваше и от постоянните появявания на членове на "Анатема", които снимаха изпълненията му, ръкопляскаха му и се усмихваха. Страашно!

Началото на самостоятелния сет на Anathema даде край на съмненията как точно ще гледаме концерта с тези седалки в залата. Просто всички станахме на крака и така до самия край! А изпълнението на англичаните беше нещо невиждано! Почти три часа свириха без почивка, раздавайки се до последната минута. И то пред публика, каквато, убедиха се и те, не са виждали почти никъде по света! За благодарност изсвириха сетлист, доста различен от последните им изпълнения. Представиха неща от първите си албуми, които, както те признаха, не са свирили от години!

Няма смисъл да описвам самия концерт на Аnathema с подробности. Той беше дълбоко лично преживяване, както дълбоко лична е и тяхната красива, чувствена музика. Толкова дълго чакани, толкова перфектни и толкова добре посрещнати - просто нямаше как да е по-добре!

21 години обикновен локум!

2010-11-10T09:00:00.006+02:00

Снимка: Desertpeace

21 години... Българската демокрация стана пълнолетна дори по американски стандарт...

... По нищо не личи, уви. Повече от две десетилетия ние лепим парченца от Желязната завеса, която нормалните народи разкъсаха, и въздишаме по миналото, виждайки го във все по-романтична светлина.

Ако не вярвате, питайте премиера на РъБъ.

Това не е моята България!

2010-10-25T19:17:00.007+03:00

Напоследък все по-често се срамувам от държавата си. Причините за този срам до такава степен са навсякъде около мен, че е излишно да ги споменавам. Вчера се почувствах направо омерзен при посещението си в Музея на авиацията в Крумово, филиал на Националния военноисторически музей. Думата "музей" в случая е прекалено силна за това, което видях там. Крещящо безхаберие! Пълна абдикация на институции, кретенско нехайство за историческата памет... Една трагедия, която за всеки европеец, посетил поне един музей през живота си, би изглеждала шокираща.

Този самолет е Arado-196A, единственият запазен наш самолет немско производство от Втората световна война. В света има два такива. Единият от тях днес представлява това, което виждате на снимката. По думите на жената от музея, налагало се да се реставрира през 3 години, тъй като много бързо се разпадал от атмосферните условия. Питам се, колко ли пари са нужни за един НАВЕС?! Просто един навес, който да предпазва тази уникална реликва от унищожението, на което е подложена в момента. И кое е по-изгодно - един навес еднократно или реставрация през три години? Заболя ме сърцето при тази гледка. Така България пази своите исторически реликви. Това е отношението към историята на нашата мила родина. Но иначе обичаме да се бием в гърдите, че сме патриоти със славно минало. Да бе, да...

Разходката из двора на музея представлява тъжно преживяване, напомнящо на разходка в гробищен парк. Единствените добре изглеждащи експонати са реставрирани наскоро от доброволци със собствени средства и труд - по форумите дълго време следих усилията им и гледах през какви трудности минаха, докато безвъзмездно приведат експонатите в приличен вид. Питам се... това ли е начинът? Доброволци да отделят от залъка си, понеже институциите са абдикирали?

Ето какви други жалки картинки могат да се видят в Музея на авиацията в Крумово. Оставам без коментар. Просто ми е болно...

Учебна година под въпрос

2010-09-29T12:23:00.004+03:00

Започва новата учебна година в Софийския университет. За мен - шеста поредна. Спомням си огромното желание, с което влязох да уча там преди години. Приемните изпити бяха по време на онези чутовни проливни дъждове, които наводниха България през 2005 г. Тичах към изпита по журналистика, газейки с официалния си панталон в половин метър вода. Когато се качих в автобуса за София, излях обувките си навън и потеглихме. През цялото време се чудех дали ще успея да стигна. Въпросът беше на живот и смърт, толкова присърце възприемах стремежа си да попадна в Софийския университет.

"Дим над водата"

Пет години по-късно учебната година започва "като по вода". В продължение на почти два месеца в част от общежитията на СУ нямаше топла вода. Опитайте да си представите август месец с 40-градусовите жеги без нормален душ. А сега си представете септември и есенния хлад без топла вода. Отчайващо. Изобретателността на изпадналите в беда студенти стигна до използване на електрически кани за вода, с които да стоплят по един леген за що-годе приемливо къпане. Целият този кошмар благодарение на тоталния административен хаос и безсилието на ръководството на университета да се справи с чисто мениджърски задачи. На този фон ректорът току се появяваше по медиите, за да се оплаче колко онеправдан бил университетът, как нямало пари, как от някъде трябвало да има пари, иначе... край. Воплите му бяха разнообразявани от време на време с епични изцепки, че СУ бил винаги първенец във всичко, че той е най-добрият, най-величавият университет и прочее. Когато напрежението ескалира и студентите започнаха да се организират за протестни действия, дори се бяха наговорили да отидат на първия учебен ден с хавлия и сапун, с магическа пръчка топлата вода бе пусната два дни преди 1 октомври. Действие, с което може би се обезсмисли протестът, но което в никакъв случай не измива срама за тези два месеца хигиенен геноцид в общежитията.

Пет години по-късно започвам учебната година, натоварен с толкова много разочарования, че всяко прекрачване на прага в Алма Матер предизвиква главоболие у мен, а думите на ректора звучат като някакъв циркаджийски номер. Софийският университет не само че не е никакъв първенец, но и не е мръднал и крачка в развитието си сигурно повече от 20 години. Погледнете опашките, които се образуват на касите за плащане на семестриалните такси (две работещи при осем налични), лелките на 60+ години, които едва успяват с два пръста да въведат данните в това чудо компютъра. Погледнете преподавателите, които идват на лекции от дъжд на вятър или си общуват със студентите чрез бележки по вратата на кабинета... Погледнете безнадеждно остарелите учебни програми и пълната липса на съдействие от страна на администрацията... Софийският университет днес не е нищо повече от една останка от някогашни времена, която продължава да се гизди с изветрели понятия като "традиции" и "първенство". А липсата на мотивация и разочарованието попиват в неговите студенти - онези, които трябва да потръгнат в живота именно от Алма Матер.

В СУ - реформа, ама...проформа

След всичко, което се случи това лято/есен, необходимостта от реформи на тази гнила колиба са повече от очебийни. Само че ние тези приказки ги слушаме отдавна. Какви реформи? Какво ще се промени? Ще съкратят неграмотните лелки в администрацията и ще наемат квалифицирани млади хора ли? Ще обновят програмите и ще мотивират преподавателите да...преподават? Ще "добавят стойност" към предлаганото образование чрез международни програми, сътрудничество с бизнеса и т.н.? Грънци... Аз не вярвам, че има воля това да се случи! И ми е криво, защото наистина тичах с желание в дъжда някога към изпитите.

Anathema идват...май...

2010-09-21T15:59:00.003+03:00

Не смее да се зарадва човек! След ужасяващия провал на НМА през пролетта и драмата с билетите, за която писах, този път друг промоутър - "Tangra Mega Rock" се е заел да докара у нас една от най-талантливите съвременни рок групи - Anathema. Като казвам съвременни рок групи, ми звучи странно. Първите им албуми са дуум/дет метъл, преминават към готик от типа на Paradise Lost, след което омекотяват и рафинират музиката си в блестящите албуми "Alternative 4" и "Judgement". Днес Anathema създават музика, която се влива директно във вените с невероятни мелодии и виртуозни изпълнения на англичаните, повлияни изключително много от Pink Floyd и може би Radiohead. Лично за мен това е една от най-добрите групи днес в чисто музикално отношение (Rammstein са ми фаворити като енергия и шоу).

Е, вече имам два билета. Пак. Предишните два ми създадоха такива главоболия, накараха ме да пиша на КЗП и Господари на ефира, а много хора така и не успяха да си върнат парите. На 20 ноември очакваме Anathema...ама наистина! Българската публика заслужава да види това явление!

Конкурс: Спечели биографията на Кен Хенсли от "Юрая Хийп" с автограф!

2010-09-02T11:31:00.002+03:00

В блога за книги "Библиотеката" организираме интересен конкурс съвсместно с Издателство "Махалото" по повод излизането на български език на биографичната книга "Blood On The Highway" за живота на Кен Хенсли от Юрая Хийп".

Драснете ни своята Джулая-историйка или ни пратете снимки и имате шанса да спечелите книгата с автограф от легендарния музикант! Повече подробности в блога "БИБЛИОТЕКАТА".

Успех!

Обява за работа от МВР

2010-08-24T10:20:00.003+03:00

*Снимка: Actualno.com

Обява за работа от МВР:

Търси се копирайтър с богато въображение за писане на имена на специализирани операции.

Изисквания:

- Да умее да пише четливо кратки и лесно запомнящи се имена с негативна конотация и температура, внушаваща възмездие.

- Имената да са такива, че да завършват на "-чите" (Пример: пиячите, биячите, тъпкачите...)

Допълнителни умения:

- работа с видеокамера (да знае къде е бутончето "Rec" и да се оправя бързо, за да няма после: "Аре стани и пак на колене, че не стана видеото!")

Дяволският град за осмо чудо?! Да бе, да!

2010-08-23T14:18:00.009+03:00

В събота направихме приятна разходка до Сърбия. Приятна, защото Балканите са ми слабост и тази година имах възможност да обиколя редица чудесни местенца из бивша Югославия. Иначе Сърбия не е кой знае каква екзотика - може би най-близката на външен вид до България балканска страна. Този път не поехме към Белград за рок концерт. Дестинацията беше Дяволският град - прехваленият природен феномен, който се състезаваше с Белоградчишките скали за осмо чудо на света. И в крайна сметка ги надмина и победи в категорията си.

Пътят до Дяволския град е всъщност пътят към Косово. Вероятно затова от Прокуплйе надолу асфалтът беше един малък кошмар. Тесни криволичещи пътища с много дупки и неравности, по който трудно се разминаваха две коли. Самият природен феномен е сред гората, до него се стига след около 1-км пешеходен преход, по време на който могат да се видят интересни прищевки на природата - извор с червеникава вода с огромно съдържание на желязо, червени и жълти поточета, обагрящи в странни и дори зловещи цветове скалите и почвата, дървета с чудновати форми...

Изостреното любопитство обаче се изпарява при достигане на самите скали, които представляват може би някакъв блед намек за Стобските пирамиди, но за сравнение с Белоградчишките въобще не можем да говорим. Много по-красиво изглеждаха пъстрите скали над тях, които съчетаваха по невъобразим начин всички тонове на жълтото и червеното. А самите конуси на практика са доста тленен феномен - имат по една каменна шапка на върха, която ги предпазва от ерозията на дъждовете. Падне ли шапката, отиде "кюнеца"... Хиляда пъти по-внушителни са камните край Белоградчик.

Но там държавата е нялала пари в една мащабна рекламна кампания и посредственият природен феномен е превърнат в доста добра атракция. Сувенири, добре уреден туристически парк, заведенийца, това-онова... Че и плескавици даже! Тъй че... има какво да учим и от сърбите!

Спрете ни тока, не искаме вода!

2010-08-16T12:03:00.004+03:00

Докато цялата ни държава е в отпуска и летовниците се развличат с репликата на Божо "шибан народ", вече седми ден в студентските общежития на Софийския университет няма топла вода, макар отзвукът от това събитие да е далеч по-скромен. Шибано, нали?

Врътнаха кранчето още на 10-ти август - в деня, в който се прибрах от почивка и платих на касата двойно по-висок наем от обикновено. За справка, през летните месеци студентите, които ползват общежитие, освен текущите такси, заплащат и по 1.15 лв на ден, което прави общо към 70 лв. на месец, тъй като държавата не плаща за този период. Шибано, а?

Излиза, че макар и студенти, практически ние не сме такива през лятото и плащаме двойно. Добре, приемам го, макар и с мъка. Но освен че не сме студенти, за академичния стожер СУ очевидно не сме и хора. Иначе не мога да си обясня тази лудост, която се случва в последната седмица. Седем дни без топла вода в месеца на рекордните жеги! И това е само началото - на входа на блока пише, че топла вода няма да има до 19-ти. Журналисти вече проучиха, че има вероятност това да остане и за по-дълго. Шибано, я!

Цинизъм лъха от съобщението на входа, което гласи, че причината е "Профилактика". От медиите вече разбрахме, че университетът просто не е плащал. Шибано е - АЗ си плащам, НИЕ си плащаме, а той - не. Защо няма пари въобще не ме интересува, това е мениджърско умение - нещо, което очевидно липсва на ръководството. Важното е, че аз си плащам, а не получавам елементарни условия за живот! Боря се с ТЕХНИТЕ хлебарки, поддържам доколкото мога клаустрофобичната студентска стая, преглъщам унижение след унижение и най-важното - плащам си редовно. Явно корупцията и административната агония в СУ е монументална като патиниралата му слава. Нито грам съчуствие за жалките им протести против бюджета и т.н. СУ смърди и в августовската жега смърди буквално!

На този фон посланието от снимката е повече от актуално!

Rammstein & Alice In Chains в София? Somebody check my brain!

2010-06-25T11:18:00.012+03:00

Какъв ден е 25 юни? Ден втори след Sonisphere! Това без съмнение си казват днес мнозина от онези над 45 хил. души, които в сряда присъстваха на едно нереално зрелище в самия център на София. Двата дни на историческия фестивал разделиха настоящето на "преди и след Металика, Слейър, Антракс, Мегадет, Рамщайн, Менъуор и Алис ин чейнс".

Точно толкова ми трябваше и на мен, за да се съвзема след участието си на втория ден, в който лично за мен се случиха две невероятни събития. И двете винаги са били извън обсега и на най-смелите ми "пожелания". Първо, видях Рамщайн за ВТОРИ път... Леле, преди година не съм вярвал, че ще ги видя ИЗОБЩО, а днес вече имам два използвани билета от спектаклите им (не казвам концерти, защото те са много повече спектакли). Второ, никога...ама никога не съм предполагал, че едни от гигантите на сиатълския гръндж ще дойдат у нас! Alice in chains, макар без Лейн, свириха в... София. Човече! Вече нищо не може да ме изненада, честна дума...

Кантрел е виновникът за това групата все още да я има

Ето го и Дювал в целия си блясък

На самия ден, зареден с билети за front of stage (по щастлива случайност на съдбата и благодарение на Илия), успях тихомълком да преоблека деловото облекло с разпрани дънки и шизофренична блуза с лика на Кобейн и надпис "I HATE MYSELF" и в такъв вид да се изнижа от Банката без да привлека недоумяващи погледи от колегите. На стадиона ме очакваше все още рехава публика, достатъчно рядка, че да се промъкна на 7-8 метра от сцената и там да пусна котва като ледоразбивача от обложката на "Rosenrot". Изслушах Stone Sour с апатия - групата никак не е лоша, но признавам си, чух ги за пръв път няколко дни преди концерта и така и не успях да се разходя добре из творчеството им. Справиха се пичовете, а и определено се изкефиха максимално на публиката, която още се мотаеше с бири в ръце. Когато излязоха Alice in Chains, започна обратното броене за мен. Експлозивна група с перфектен сетлист за почитателите на сиатълската сцена - изтръпнах до последните конци на разпраните си дънки... Удивително е, че групата успя да преживее смъртта на магнетичния Лейн с още по-магнетичен глас, но Кантрел е намерил перфектния заместник! Дювал е нечовек, убедих се и наживо. Страхотна енергия, сценично поведение, непрестанен контакт с публиката (може би това е за предпочитане пред маниера на Лейн почти да заспива на сцената). Излишно е да споменавам, че цяла вечер в ума ми се блъскаше припева на "Dam that river", енергията преливаше отвсякъде. Липсваха ми "Acid Bubble" и "Down in a hole", но "Would" и "Check my brain" ме разпалиха изцяло.

Comeeee oooon, what's next? Следващи са Manowar, една от най-обичаните и ненавиждани банди в метъла. Нищо общо с Алис, нито с Рамщайн, но явно така са решили организаторите. Нямам против Manowar, като ученик ги слушах много, дори бях на първия им концерт в Каварна. Въпреки че ги харесвам, не мога да остана сляп за голямата позьорщина, която лъха на талази от тях. Накъде с тия кожени дрешки, бре, аркадашлар? 80-те отдавна минаха! На всичкото отгоре докато ги чакахме, на екраните пуснаха клип на Мейдън и потръпнах при жалкия вид на Брус Дикинсън и компания. Тия групи или не се усещат, или няма кой да им каже. Както и да е, можем да пренебрегнем ретро-визията на американските "метъл крале" с оглед на факта, че наистина дават всичко от себе си и разпалват публиката по неповторим начин. Пък и кой може да се похвали с глас като на Ерик Адамс? Човекът е нечовек! Макар облечен като костенурка-нинджа! Вярно, Джоуи спретна една реч на български с такъв "мъжкарски" тон, сякаш обявява началото на Второто българско царство, пък и направиха хубав реверанс към техен починал фен. Тъй че респект за "кралете" и не ги плюйте толкова - имат внушителна публика, сплотена от рефрена "brothers of metal".

Металните братя

Дойде ред за основното меню. Приготвяха го близо час зад черни завеси. Час, в който публиката подивя от нетърпение и вълнение. в 21:15 ч. тевтонският трибагреник падна, за да открие шоуто на истинските подпалвачи на Райхстага, героите от Ориент 33, новите идоли на Азис, но и на цяло поколение младежи из цял свят, скандалните германски машини Рамщайн. Този момент чакахме толкова време! Най-после! Рамщайн в България! Feuer Frei!

Огньове и взривове на килограм

Като човек, който вече е присъствал на техен концерт, мога да направя някакво сравнение. Шоуто беше с няколко ноти по-семпло от спектакъла в Белград, но това е обяснимо - в сръбската столица немците имаха самостоятелна изява, а тук бяха част от фестивал. Липсваше театралното им излизане на сцената, взривяващите се кукли, провесени от сцената, липсваха "Liebe ist fur alle da", "Asche zu Asche", но най-болезнено липсваше "Engel". И все пак спектакълът беше най-добрият, който някога се е случвал в България. И не само това - нашата мила родина допринесе за обогатяването на музикалния вкус на шестимата, а и научиха и няколко нецензурни думи на български. Аз лично се изкефих много! Значи си заслужаваше, нали?

Без коментар

RAMMSTEIN загряха за концерта с... чака-рака!

2010-06-22T15:30:00.007+03:00

Тази новина повече би прилягала за култовия сайт "Неновините", но уви...изглежда е истина. Днес интернет пространството беше залято от снимки на снощия гуляй във фолк клуб "Ориент 33", където посетителите, тези иначе толкова симпатични чакараци фолк-маниаци са имали уникалната възможност да се позабавляват с...кой?...не-е-е-е, не с Преслава!... с Рамщайн! Да, и аз така реагирах, спокойно! Бегъл поглед на снимките създава впечатлението, че пичовете сякаш купонясват на афтър-парти след заснемане на клипа към "Pussy" - разголени танцьорки, алкохол се лее, селски бекове правят "дяволския знак" пред лицето на доволно подпийналите немци... Въобще, източноевропейска идилия. Казвам източноевропейска, тъй като и те, и ние, сме си един дол оси-та (за справка, Рамщайн са ГеДеРе-йци). Та момчетата си ни знаят още от соцлагера, когато са идвали на море по Варна и сега радушно навлизат отново в родния манталитет. Предизвикателно, в техен стил, сигурно е имало и Blitzkrieg mit dem Fleischgewehr, като гледам снимките. Макар и късно, откриха поне, че у нас е идеалният декор за клипове, които целят да бъдат цензурирани. Очакваме следващата им припев "Orient 33 und Autobann, aleine in Bulgarien fahren..."

Каквото и да си говорим, България е синоним на чалга! Дойдоха Рамщайн и го показаха на всички.

Sonisphere - реанимиране на траша

2010-06-22T09:57:00.002+03:00

Снимка: Harvesterofsofia.com

Помните ли как през 1983 г. Металика пееха „Motorbreath is how I live my life, I can’t take it any other way”? Моторчета, ластични дънки, шумен рокенрол, тежки рифове, дълги коси и яко хедбенгинг бяха запазена марка на групата. И не само на нея – цялото онова съзвездие от младежи със сърдити погледи, които се стремят да свирят възможно по-бърза и тежка музика и събират пари от закуски, за да си купят китара или усилвател – минали са 30 години от тогава. За тези 30 години се случиха страшно много неща. Утихнаха яростта и бунтарския дух, прашните мотори бяха заменени с луксозни лимузини, подстригаха се косите, а Клиф Бъртън, този виртуозен басист с магически пръсти беше затиснат от автобус.

Заедно с тези външни промени се промени и музиката. Изчезна „моторният дъх”, който властваше в сърцата на цяло едно поколение, израстващо в началото на 80-те. На негово място дойдоха по-рафинираните звуци, по-гладкият саунд, с повече мелодия, но и с липса на онази оригиналност и онзи протест, който събра над един милион души на Червения площад в Москва например през 1991 г. Трашът беше заключен в гардероба, а Джеймс предпочиташе да обръща бутилки „Джак” и да свири кънтри с приятелчетата си. Светът видя песни като „Mama said”и “Hero Of The Day”, които, макар и хитови, не бяха… Металика! И феновете бяха тези, които казха: „WTF, пичове, що за лайна правите?”. Само че пичовете вече бяха променени и в стремежа си все пак да са оригинални записваха кавъри, преиздаваха стари песни, свириха със симфоничен оркестър, но пропастта все повече зейваше между вече обособените групи фенове – онези, за които Металика е “Master Of Puppets” и другите, огромната маса младежи, които си представят бандата като „ония с баладата”. Нещо не беше наред и всички го виждаха, нещо трябваше да се предприеме. Какво правим, след като Slayer блъскат едни и същи жици толкова години, Sodom не са мръднали и на милиметър от твърдия си звук, а дори старите пушки АC/DC и Motorhead продължават да свирят същия задушлив и нагорещен рокенрол вече десетилетия? Явно трябва нов завой, са си казали и пичовете от Металика. И след един откровено неуспешен опит за завой и връщане на гнева, т. нар. „St.Anger”, който показа, че тежка музика не е да блъскаш върху тенекия от сирене, на някой все пак му хрумна добра идея. Спомниха си за 80-те и за наричаната от фенове и музикални журналисти „Голяма четворка на траша”. Стана ясно, че хората обичат легендите, имат нужда от тях, имат нужда от нещо голямо. Обичат реюниъни, обичат Ози Озбърн да издава нови албуми, обичат дори Ричи Блекмор да се прави на трубадур с жена си. Разбраха го и Металика. Едва ли има друга група, която в актуалните си сетлисти да прескача цяло десетилетие и четири-пет албума, свирейки почти изцяло стари песни и тук там една-две от последния албум. Но Металика го правят! Видяха, че хората изригват на „Creeping death” много повече, отколкото на “The memory remains”. И напишаха верния тон.

Така се реанимира и легендата на траша – „Голямата четворка”. Пичовете си казаха: „Кво се правим на деца, тука става въпрос за пари!” и в името на това (най-вероятно) Джеймс Хетфийлд вече няма нищо против да се снима с Дейв Мъстейн, който пък вече не е толкова обиден на бившите си другарчета както преди 30 години. Е, Клиф Бъртън няма да се върне, нито Дейв ще поеме китарата в Металика, но поне едно е ясно – шоуто ще е пълно.

Та това е в общи линии идеята зад целия този спектакъл Sonisphere”. Аз лично чакам утрешния ден, когато ще видя за втори път Рамщайн, а нещо немислимо досега – да видя Alice in Chains, е на път да се случи.

Това не може да е истина!!!

2010-06-09T23:29:00.002+03:00

Не мога да повярвам на очите си... Това НЕ МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧВА В СОФИЯ ПРЕД "АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ"!!!!!!!!!

Отговорните за това нелепо събитие би трябвало вече да са подали оставка... ако живеехме в що-годе сносна държава...

"Pacific" e попадение!

2010-05-21T11:22:00.002+03:00

За американските филми на военна тематика често се говори с насмешка. Знаете – гордо крачещият янки с вдъхновено лице, недостижим за куршумите, които свистят около него, изтребва с оръжието си десетки врагове (без презареждане) на фона на величествена музика, а после застава гордо на върха, докато американското знаме плющи над главата му. Примерите за безвкусен патос и драматизъм са десетки.

За „Pacific” – най-новия мини сериал на HBO, не може да се каже същото. Филмът поразява с качествената си продукция и напълно оправдава огромните разходи за реклама, благодарение на които гледаме билбордовете със стилизирания образ на омазания морски пехотинец Юджийн на всеки ъгъл.

Едва ли причината за създаването му е запълването на някакъв вакуум във филмирането на исторически момент. Участието на Америка на тихоокеанските бойни сцени е отразено в редица ленти. Само си припомнете „Пърл Харбър” и „Знамето на бащите ни”. В „Pacific” обаче акцентът не е върху конкретен момент, конкретна битка или знаменита бомбардировка. И на Иво Джима, и на Палулу, и на Гуадалканал ударението пада върху човешката драма и безсмислието на войната като цяло.

Изненадващо за мен режисьорът не е спестил някои тежки моменти от воденето на война, за които често се премълчава, но които са били обичайно явление – да застреляш погрешка свой, да станеш причина за смъртта на другар, да причиниш загуби на частта си защото си метнал съдран дъждобран върху сандъците със снаряди и те са се намокрили… Няма и нагласени сцени на измислен хуманизъм – примерно някой командир великодушно да пусне пленен японец да ходи при семейството си. Напротив, войниците са показани в доста суров и неподправен вид: гадни крещящи копелета, когато адреналинът от битката изпълни вените и скимтящи от ужас хлапета, когато смъртта идва сред оглушителни гърмежи и фонтани от пръст и вътрешности. Показано е и тоталното дехуманизиране на враждуващите страни – за американските войници японците са просто едни хлебарки, които трябва да се изтребват методично. Наистина се радвам, че не съм японски зрител на този филм, унижението е потресаващо, но войната е такава…потресаваща, независимо дали гориш японец с огнехвъргачка или мяташ камъчета в разполовената му от снаряд глава…

Първоначално сметнах последната серия – завръщането у дома, за напълно безсмислена. 50 минути никакви битки, радост от мира, иху-аху. Но смисълът от нея прави чест на създателите, защото показва душевното опустошение, настъпило у момчетата след края на войната. Довчерашните унищожители на хора са свалили униформите, вече са обикновени млади хора, но не момчета, а вече мъже. Мъже, които не знаят по кой път да поемат, какво могат да правят, освен да лежат в калта и да стрелят по живо месо. Невидимите белези от преживения ужас остават неизличими и войната продължава в душите на участниците.

“Pacific”ме впечатли много. И нямаше как отново да не се замисля за нашата родна киноиндустрия. Филмите, които сме направили за войната и за нашето участие в нея се броят на пръстите на едната ръка. А най-популярният от тях – „Тримата от запаса”, е откровено хумористичен. След падането на комунизма пък вече никой не се и връща на темата. Нима в Америка спряха да правят филми за войната, въпреки че имат вече стотици? Нима в Русия рухването на Съветския съюз спря кинаджиите да разказват за войната на езика на киното? А може би нямаме какво да разкажем, а? Споделял съм мислите си за тази моя болка. Нямаме филм за легендарния Списаревски и георите-летци, нямаме филм за сраженията из Югославия и Македония, в които загиват хиляди българи, изтласквайки германците от Балканите… Нямаме и намерения да създадем такива, било то от комплекс, от незнание или просто от незаинтересованост. При положение, че има „Перла” и „Листопад”, купени от комшиите наготово, за какво са ни филми за войната… Аз обаче продължавам да тая надежда, че някой ден моите деца ще видят Списаревски и неговия „Месершмит” в кината, вместо поредния „Терминатор”. Кой знае…

Краят на блоговете каквито ги познаваме

2010-05-13T13:32:00.002+03:00

Докато „прелиствах” блога на Templar, попаднах на любопитна публикация, озаглавена „Ето, пиша”. Въпросната статия съдържа размислите на един от най-добрите за мен блогъри в България относно смисъла и съдбата на блоговете въобще. Темплар споделя, че самият той все по-рядко пише и наблюдава подобна тенденция и при много от останалите „братя по клавиш”. За разлика от други (като мен), той не търси причината в пролетна умора, ремонт на вилата или друг проблем от личностно-битов характер, а поглежда от друг ъгъл нещата. Неговото мнение ме накара да се замисля над нещо, макар и може би с голямо закъснение: АМИ АКО БЛОГОВЕТЕ НАИСТИНА СА ДЕМОДЕ?

Източник: CUarts.wordpress.com

Аз самият поддържам блог от 2006 г. За пръв път чух това понятие няколко месеца по-рано. Знаменитата доц. Нели Огнянова го спомена по време на лекции и около 90% от аудиторията , подозирам, тайничко нададе беззвучен възглас ( „Ъ?!?”). Оттогава са и наблюденията ми над явлението „блог”, май някъде тогава (или малко по-късно?) почна блого-манията. За нула време се появиха десетки, а после и стотици блогове на хора с някакви идеи, позиции или просто с желание да покажат на света подбрани трейлъри от живота си.

За мен това бяха активните млади хора, това беше средата на мислещия човек, който не се притеснява да огласи широко позиция. В блоговете се родиха чудесни политически анализи, нищиха се проблеми от различно естество, организираха се своеобразни акции – флаш моб протести, гугъл бомби… Около избори и други събития от общонационален характер пък ставаше една говорилня – експертни мнения, анализи и коментари, критики, изявления, засвидетелстване на подкрепа… В някакъв момент и медиите започнаха да пишат за блоговете, дори да публикуват извадки от тях по страниците. Самите блогове станаха нещо като „нови медии” с голям потенциал. Плюсовете няма да изброявам, очевидни са.

Днес нещата ми изглеждат много по-различни. Отварям блогосферата и със скрола на мишката минавам пред десетки публикации за сладки с канела, пудинг, домашни банички и други кулинарни деликатеси, онагледени с изкушаващи професионални снимки. Между тях още и още снимки на жени с гирички в различни пози, правещи коремни преси или други гимнастически упражнения. Още пет милиона статии с рецепти и тук-там някоя статия за вредата от пърженото или за достойнствата на соята. Други пет милиона статии на новоизлюпени „пиар специалисти”, в половината от които говорят за пиар, маркетинг и реклама, а в другата половина отбелязват с колко места са се изкачили в класацията на TopBlog.

В същото време, както сподели и Templar, някогашните „герои” на блогосферата сякаш се изпариха. За първи път констатирах това, когато видях как „умря” блога на Наблюдателя. Един от най-популярните навремето блогъри просто престана да пише. Последваха го много други и по едно време трябваше да махам неактивни блогове от блогрола си. Някои пък изгубиха остротата, оригиналността си; трети се изгубиха в морето от блого-слово, пъплещо иззад всеки ъгъл на мрежата. От това в известен смисъл изгубихме и ние, хората, които четем блогове.

Оказа се също, че е трудно да говорим за активно гражданско общество в блоговете. Както и в България като цяло. Блогосферата си е едно „Ганково кафене”, откъдето и да го погледнеш. Каквото впрочем е и „Фейсбук”, посочван от Templar като наследника на блого-манията. Там мащабите наистина са големи, а възможността за интерактивност е впечатляваща. В същото време степента на безсмислие надвишава в пъти блоговете – десетки хиляди хора се присъединяват към някакви каузи, групи и прочее само за гимнастика на мишката. В действителност повечето забравят на момента в коя група са се включили, а после и бройката на групите им изобщо. Но пък полето за нетрадиционен пиар и реклама е доста плодородно.

Днес по всичко личи, че „Фейсбук” е „погълнал” блоговете. Утре може да е друго. Но както и да се развият нещата, за мен налице е тенденцията към обезличаване на този жанр и отрезвяване от внушението, че, видиш ли, блогърът е съвестта на обществото, новият журналист и т.н. Вероятно тясното специализиране на блоговете е посоката, която ще следват блогърите занапред – блогове за книги, за готварство, за технологии, корпоративни, по интереси и т.н. Но едно е ясно – еуфорията премина. Ред е на следващото голямо предизвикателството.

Концертната сага - Vol.2

2010-05-05T09:35:00.002+03:00

В предишната си публикация не можах да скрия гнева и огорчението си от пропадналия концерт на една от любимите ми групи по вина на смешниците от „Нова музикална агенция”. След като мечтата за Anathema отлетя през комина, за мен остана утехата, че ще намеря пристан на нараненото си сърце-музикална кутия в края на април на концерта на небезизвестния Tom Angelripper (Sodom) и неговия бирен метъл проект Onkel Tom. Още преди месеци си бях взел билети за шоуто от Office 1, където продължително време трябваше да спелувам името на бандата на любезната служителка. Тя не беше чувала, естествено, за Чичко Том и след кратко търсене в Гугъл успя да се убеди, че не я будалкам. Издаде ми билет и дори ме попита какъв стил е музиката. Е, затрудни ме. Избълвах нещо от рода на „ъ-ъ-ъ-ъ, траш метъл варианти на немски пиянски песни”, при което тя направи физиономия на нещо средно между сурикат, хванат на тясно, и човек, натровен с гъби.

Дотук всичко добре. Разбрах и подгряващите групи на шоуто – Черно Фередже и Обратен Ефект и всичко предвещаваше голяяяям купон. НО! Броени дни след като погребах в калта надеждата си да видя Anathema, излезе новината, че и шоуто на Чичко Том пропада. Кой е човекът сега,а? Човекът с три билета за два несъстояли се концерта… Почувствах се омерзен… Изплюх омразата си в имейл до промоутъра, някакви си „Маск мюзик”, чиято „маска” падна още с първия опит да организират нещо сносно. Припомних му и случая с „НМА”. Оттам пък ми върнаха отговор, да не повярваш. Шоуто не било отменено, а само отложено, който искал, можел да си върне парите от билетите. Не казаха нито къде, нито кога… Очарователно.

Минаха 10-ина дни, в които живеех в истерията около провалените концерти. Писах им втори още по-гневен мейл, когато изведнъ-ъ-ъ-ъж…ми хрумна да отида с билетчето в Офис 1. Все пак беше купено през Eventim, които не се славят с пирамидална форма. Там ме посрещна същото момиче, позна ме и каза на колежките си: „Това е единственият човек, който си купи билет за този концерт на …Ънкъл Том ..от нашия офис”. Тъй. Почувствах се като 12-годишно хлапе от защитниците на Берлин, на когото току що са казали, че фюрерът е мъртъв… Момичето обаче се оказа много дружелюбно и прие присърце страданията ми. Докато звънеше по телефона да разпита Евентим какво да прави с билетите, й обясних и казуса с НМА. Съчувства ми, каза, че и тя ходила по концерти и не трябва да позволяваме да ни пързалят така. След което ми бутна 20-те лева в ръцете, взе билета и крилете на щастието отново израснаха върху изтерзаните ми рамене.

Поука 1: Билети за концерт се купуват, ако се предлагат в мрежата на Евентим. Хората са коректни, връщат парите, ако нещо се оплеска.

Поука 2: Никога повече билети за концерт, организиран от съмнителни промоутърски субекти.

А междувременно има развитие по казуса с НМА. Писах жалба до Комисията за защита на потребителите. Още 20-ина човека са направили същото. Някои вече са получили отговор от Комисията, който гласи, че търговецът наистина не е намерен на посочения адрес и са се свързали с полицията за предприемане на действия. Имейлите до „Господари на ефира” също са дали ефект. От предаването са снимали репортаж с човек от промоутърската агенция и излъганите фенове. На сайта на НМА има нова, поредна дата за връщане на пари – след 10-ти май. Ще отидем, ще видим… А онзи ден с мен се свърза журналистка от „Труд”, с която поговорихме и на другия ден излезе унищожителен материал във вестника със заглавие „Фараони мамят фенове”. Натискът продължава. To be continued…

А междувременно: НЕ КУПУВАЙТЕ БИЛЕТИ ЗА СЪБИТИЯ НА НМА!

PS: Пък вие с билетите за Sonisphere к'во се кефите, ей го ДИО няма да дойде! :Р

Внимание! Промоутър-измамник!

2010-04-26T12:06:00.004+03:00

Какво може да направи един гражданин, когато са потъпкани правата му?
Как може да се попречи на промоутър-фантом?
Как излъганите фенове могат да си върнат парите от неосъществен концерт?
Как реагират институциите на подобни случаи?

Задавам тези въпроси без да знам техния отговор. Може би някой знае. Ако знае, ще се радвам да сподели. Ето какъв е и случаят.

Преди два месеца по някои медии се появи информация за предстоящ концерт на британската алтернатив/експериментален рок група Anathema. Концертът е обявен за 6 май в зала „Христо Ботев”, а организатор е „Нова музикална агенция” (НМА). За тези, които не знаят, въпросният промоутър стана печално известен с проваления концерт на Motorhead преди 10 години. През февруари той организира и концерт на Paradise Lost и Samael, като след много перипетии се оказва, че Samael изобщо няма да дойдат.

Имах лоши предчувствия от самото начало, но си взех билети за концерта, защото Anathema са една от най-любимите ми групи, а и исках да заведа Девора на концерт. Промоутърът беше обявил и гостуване на друга група в средата на април – Katatonia. Малко преди концерта им излиза съобщение, че концертът е отменен по вина на НМА. Обявено е, че парите от продадените билети ще се връщат. „Офиса” на компанията представлява едно мъгляво барче без никакви обозначителни знаци, където барманът вади една каса и продава от нея билетите. В първите дни някои хора успяват да си върнат парите. После обаче барчето затваря и на сайта излиза съобщение, че пари ще се връщат след 15 април.

Междувременно лошото предчувствие се потвърждава – след няколко дни неизвестност Anathema публикуват съобщение, че отменят концерта си по вина на НМА – не са изпълнили договора си. С недоумение от групата споделят, че многократно са опитвали да се свържат с тях, но без успех. Чак след два-три дни пишман-промоутърът пуска на сайта си новината – Anathema няма да дойдат. Извиняват се за неудобството, билетите ще се връщат след 19 април. На 19 април за трети пореден път е сменено съобщението – този път е уточнено, че парите ще се връщат САМО в офиса на агенцията на ул. „Дунав” 22, откога ще е възможно това предстои да стане ясно. Посочени са телефони за контакт. Излишно е да казвам, че не работят.
Отидох до „Дунав” 22. Стара сграда, нито следа от НМА, никой не е чувал за тях. Във „Фейсбук” излъганите фенове споделят мъката си – всеки ходил, проверявал, пускали оплакване в Комисията за защита на потребителите… Пуснах и аз. Никой не ми се обади.

Преживях някак факта, че няма да видя любимците си наживо. Но не мога да преживея двата билета и парите, които съм дал за тях, а най-малкото пък грозната история покрай този концерт. Ще се опитам да разшумя за случая сред приятели и познати журналисти, ще потърся отново КЗП. Не знам дали е достатъчно, не знам какво друго да направя… Измамниците от НМА трябва да бъдат наказани, да им се потърси някаква отговорност, да върнат парите на хората.. Освен че ме е яд на себе си, че се изпързалях толкова непредпазливо, ме е яд, че подобно нещо се случва съвсем спокойно в днешни дни и сякаш няма никаква реакция, нито сила, която да му се противопостави.

Споделете, ако имате подобен опит и дайте някакъв съвет какво бих могъл да предприема!

Великденско пътуване до Западните Балкани

2010-04-14T10:53:00.010+03:00

Крайбрежието на Хърватска. Гледка, преливаща от красота и съвършенство.

Дубровник. Старият град.

Остров Локрум. Екзотика на един хвърлей от Дубровник.

Остров Св. Стефан. Черна гора

Средновековния град Будва. Черна гора

Бока Которският залив на Черна гора.

Мостар с османските си сгради. Босна и Херцеговина

Река Неретва - едно от чудесата на Босна

Пътеписът от нашата разходка до всички тези райски кътчета може да прочетете при Стойчо на patepis.com. Реших, че именно там е мястото за подобен разказ - в един от най-добрите български сайтове.

Професия "протестиращ" - десет заповеди

2010-03-25T15:18:00.003+02:00

Тези дни покрай прозореца ми преминават някакви мимолетни форми на протести, шествия и манифестации, които, освен че смущават обичайното тихо пърпорене на софийския шум, действат изнервящо и на десетки шофьори на централния софийски булевард. Помислих си какво ли може да накара един нормален човек да излезе на такъв протест. Дори ми се прииска отново да работя в медия, за да тикна диктофона пред някой от тях и да го разпитам – за какво е там, за какво се бори, знае ли кой стои зад протеста, какво се надява да постигне, смята ли, че ще го постигне. И други нЕкои въпросчета. Та днес от прозореца погледът ми прошари по тълпата от 50-ина митингуващи, които се точеха славно по „Дондуков” в обедно време и затърси поне някаква демо версия на подобен нормален човек. Ядец! Нищо подобно, ни следа, ни белег от „златната среда” или „средностатистическото”.
Какво наблюдавах днес? Малобройна, но за сметка на това шумна тълпа, която за известно време блокира булеварда. Свирки, дюдюкания, възгласи: „У-у-у-у!”. Няколко човека развяват гордо знамена на ВМРО сякаш сам Яне Сандански ги води, а взвод от десетина човека държат разпънат огромен български трибагреник с блеснал поглед и месианска осанка. Най-отпред го е подхванала повехнала протестираща, позната от всички протести в последните години у нас. Малко чалната, малко си говори сама несвързано от време на време, но е вярна на каузата: „Протест до дупка!”.
Наоколо звънтят юношески немутирали гласове, а над обръснатите главици плющят знаменца с емблемата на БНС. Това е и единственият по-младежки колорит в тълпата – останалото е един човешки материал със средна възраст 80 години – баби и дядовци за които времето между днешните протести и онези около Десети, е минало като миг. Същите вероятно са шествали и подир славната Червена армия по жълтите павета по Девети септември…
Възстар дядо, който може да бъде видян на всеки Панаир на книгата да продава пожълтели брошурки за Тангра, носи опърпан от употреба плакат, изписан саморъчно с някакви послания. Отново ветеран от не един протест…

Въпросната „тълпа” от 50 човека бе пазена от умерено количество полицаи и две патрулки, както си е по закон. Вчера беше нещо подобно, само че „тълпата” беше оцветена в лилаво и с шапки на КНСБ – слушаха революционни песни, драха се на мегафон и към края друснаха чалга.

Изведнъж се почувствах много недемократично. Кви са тия? Защо на една шепа изветрели пенсионери или на пет автобуса с купени мангали им се позволява да смущават обществения ред? Защо в България се появи сякаш от нищото тая измислена професия „протестиращ”? Факт е, че я има. Факт е, че стана и модерна. Някои хора дори покрай тази професия се издигнаха и на партийни позиции, и на други места… Вече е модно да вееш байрака по подобни мероприятия. А дали не е грозно?

На вашето внимание един кратък наръчник за подготовка на кадри в бранша.

Десетте божи заповеди на професията „Протестиращ”:

1. Винаги има за какво.
2. ТИ винаги си прав, а ТЕ винаги са виновни.
3. Твоят пророк е Яне Янев/Волен Сидеров/Красимир Каракачанов/Боян Расате/друг виден български патриот (задраскай излишното).
4. Пази плаката си, каквото и да пише на него – ще го използваш на следващия протест.
5. Наизусти началните строфи на поне три възрожденски песни и запомни поне пет класически протестантски рефрена: „Боклуци! Боклуци!”, „Оставка! Оставка!”, „Долу БКП/БСП/ДПС!” (забележи, че не всяка партия се връзва специално с тоя рефрен – ГЕРБ примерно не пасва на ритъма), „Турци! Излезте!” (винаги ще има ДСП, макар и да не са във властта), „Спрете ни тока, не искаме вода!” (опа, това беше по друг повод).
6. Ако видиш камера/фотоапарат, покажи се във възможно най-едър план, покажи ясно плаката, развей знамето с патос (Ако фотографът иска да те снима в компрометиращ кадър, напсувай го и го удари).
7. Запомни: Никой не ти е давал пари, за да дойдеш на протеста – кебапчетата и бирата си ги носиш от вкъщи, плакатите си ги правил сам (в случай че питат тия гадове журналистите).
8. Бъди различен – облепи се хубаво със стикери, независимо от каузата, която защитават. За камерите си по-интересен, когато си декориран със надписи „Путин вън!”, „На студентите – Студентски град!”, „ГМО вън!”, „Ne damo Kosovo”, „SerGo Home” и каквото друго имаш.
9. Носи си свирка/руло тоалетна хартия за мятане по парламента/лист от маруля. Все ще потрябват.
10. Знай, че дори да ви разгонят протеста днес, винаги има утре!

Репортаж от концерта на Рамщайн в Белград

2010-03-22T13:34:00.007+02:00

Галерия и видео в сайта на "Дневник"

“Чакането приключи. В ушите ви звучи една легенда”. Думите от песента “Rammlied”, откриваща последния албум на Рамщайн, прозвучават в препълнената “Арена Белград” точно в 9 ч. вечерта на 20-ти март. Само преди секунди момчетата от групата са пробили с чукове дупки в декора на сцената и са се подредили в мрачна редица под оглушителните аплодисменти на над 20 хил. фенове. Чакането наистина е свършило, колкото и нескромно да звучи тексът. А Рамщайн са легенди и го доказаха категорично в Белград – часове след концерта в сръбския новинарски сайт “Блиц Онлайн” се появява материал, лаконично озаглавен “Йедан е Рамщайн!”.

Автобусът с 50 български фенове тръгва от София в ранната сутрин по добре познатия на много от тях маршрут. Групата е разнородна – мъже с прошарени коси, младежи с еднакви тениски, изпъстрени с щампи от албумите на германската шесторка, жени в полувоенно облекло. Всеки показва билетите си, купени още преди официалното потвърждение, че Рамщайн ще свирят и у нас през юни в рамките на световния фестивал Sonisphere. Нашата малка група бързо нараства с разни странни птици от съседните седалки. До мен е Мартина, която целият автобус любезно изчака на тръгване, Зори, която има рожден ден и е спала само 3 часа, а до нея пък е Ива, която си има шина на ръката, но не я е страх от сръбските фенове-хулигани. Пред нас е Явор, зад нас е Гаро – ветеранът от един куп концерти, наоколо спят или четат мъжки списания още фенове. На границата минаваме сравнително бързо, а аз съм щастлив, че огромното ми желание за 20 градуса жега се сбъдна на 100%.

По бензиностанциите в посока Белград са се скупчили коли и мотори с българска регистрация – подобно на концерта на AC/DC в сръбската столица през май миналата година, българското присъствие и този път ще е внушително. Това отговаря на въпроса на Мартина: “Дали има шанс да видим познати в Белград?”. Отговорът е: „Има”. Тя самата видя. В съботния следобед трафикът в Белград прилича на София в делничните пикови часове. Колоните от превозни средства са километрични и практически са блокирали централната градска част. Все още почти нищо не предвещава гръмотевичното шоу, което ще последва топлия пролетен ден, освен суетнята на работници и тежки подемни машини около Арена Белград. Гледайки модерното спортно съоръжение на съседите, българските фенове въздишат: “Mетро си нямат, ама я гледай каква зала! В София скоро няма да доживеем подобно нещо”.

На свечеряване напрежението видимо нараства. Огромната зала е окупирана от автобуси с македонска, българска, хърватска регистрация, дошли са фенове от целия Балкански полуостров. Тълпата е внушителна, входовете на залата не могат да поберат такъв поток от хора. По-агресивните сръбски младежи влизат в спречквания с полицията, хвърлят се бутилки. Български фенове се виждат навсякъде. Разбирам го, след като се опитвам питам някакъв мъж накъде е Вход Запад, а той ме прекъсва: “Говори на български бе, човек!”.

Добираме се до предни позиции в залата тъкмо преди германците да излязат на сцената. Групата се разпръсна – Гаро пое съвсем напред с друга ценова категория, ние с Марти, Зори и Ива се каширахме между няколко огромни сръбски младежи. Тия сърби са некви ГМО-та, честно. Имаше страшно много хора по-високи от мен с цяла глава. Следователно и в погото си ги биваше. Лично мен ме затрудниха в усилията ми да опазя доколкото мога себе си, фотоапарата на Девора и девойките от компанията (някои от които успешно се отбраняваха и сами в интерес на истината).
Началото е ударно – първите песни са от последния албум “Liebe ist fur alle da” (“Любовта е за всички”), с който бандата скандализира цяла Германия. Заради шокиращата си обложка албумът е цензуриран, но това не пречи да оглави всички музикални класации в родината си. “Лошите момчета” на немската рок сцена провокират публиката с текстове, вдъхновени от истинските истории на брутални убийци, с привкус на откровено насилие и сексуални апели. Арена Белград придобива зловещ вид – на сцената тракат огромни метални челюсти, изригват фонтани от пламъци, сред които се разхождат музикантите, облечени като за кадри от филм на ужасите. Кошмарът придобива реални очертания, когато от сцената провисват пластмасови детски кукли, закачени на тел, които започат да избухват една след друга, заглушавайки рева на екзалтираната тълпа.

Освен песни от новия албум, групата изпълнява и по-стари хитове, всеки от които придружен от все по-мащабна аудио-визуална постановка. Музикантите изригват пламъци под звуците на “Feuer Frei”, а вокалистът Тил Линдеман пръска огън от бутафорна бензинова колонка към специално подготвен каскадьор, който лумва в пламъци и се мята по сцената няколко секунди, преди да бъде загасен от екипа. В същото време публиката крещи припева на популярната “Benzin”. Не липсват и редовните закачки на Тил с клавириста Флаке, който отново е “пребит” без съпротива, както и провокираща бутафория по време на песента “Pussy”, когато предните редици от публиката са засипани с пяна. Дори най-грабващия мотив, познат от десетки концерти, е представен и в Белград – един от китаристите е “изхвърлен” пред сцената и буквално се носи на ръцете на хората в надуваема гумена лодка.
След финала на стандартния сетлист групата се появява още два пъти на бис и завършекът на вечерта идва сред пламъци и пушек, когато по време на култовата “Engel” вокалистът изчезва в облаците от дим, оборудван с огромни ангелски крила, след като е изстрелял с тях доволно количество огън.

Не е лесно да се опише настроението на публиката след подобен концерт. Навсякъде цари някакво вцепенение. Възгласи: “Svaka im čast!” (“Браво!”), и “Какво да гледаш вече след такъв концерт!” се чуват около нас. Потегляме към София в ново задръстване, този път причинено изцяло от оттеглящата се тълпа. През юни ще дойдем да ги гледаме пък ние в София, обещават сърбите. Доволни сме - вече знаем какво да очакваме у нас след няколко месеца и си тръгваме, броейки седмиците до предстоящия концерт на родна земя.

Още от концерта при Марфи тук.
Друг интересен поглед над нещата при Книгоманката.

Jedan je Ramštajn - без думи след концерта в Белград

2010-03-21T20:30:00.008+02:00

Да се готви София! Аз пускам нова касичка "Рамщайн в София" и това е! Останах без дъх!

Из впечатленията на един случаен минувач

2010-03-10T21:52:00.003+02:00

Днес реших да хапна за обяд два хот-дога от павильончето на HEINZ при Ректората. Изгладнял се запътих през снега по наклона на „Раковска” към заветния обяд, когато ми направи впечатление необичайно големият брой ромска маса, щъкаща из центъра на София по това време. Тъкмо се запитах „Абе какво прави тая… ромска маса в центъра на София?” и почти се препънах в купчина плакати в градинката пред Св. София. Загледах се в странната находка. На плакатите бе изписано с големи букви „ГЕЙ ПАРАД”, а физиономиите на Станишев, Азис и Яне Янев грееха в усмивка на гланцираната хартия. Хм, казах си, материалът е скъп, държавна субсидия има тука, това ще да е работа на „Атака”. И в същия миг дочух Словото, долитащо от цяла грамада огромни тонколони, каширани пред Александър Невски. Митинг! Егати! Ето защо гъмжи и от полицаи, застанали на групички по всеки ъгъл и по един през двайсетина метра. За огромно мое съжаление пътят към HEINZ преминаваше точно през „скупщината” покрай храма и волю-неволю трябваше да заскачам натам, облъчван от Словото. А то какво било… РЗС правели митинг-шествие.

Снимка: "Дневник"

WTF?! Аз си мислех, че митингите на политически партии са явление, което би трябвало да си е отишло с края на 90-те години. Само Волен и комунистите и до ден днешен продължават да събират паплач по разни митинги и събори и да им изнасят високопарни речи. Ето ти сега и лудото Яне.
Каква гледка се разкри пред очите ми… На сцената в мразовития мартенски ден се беше възкачил въпросния индивид Яне Янев, а пред него се вееха знамена и мучаха около 500 души, предимно ромска маса. По-голямата част разбираемо беше се наредила пред инсталираните отстрани химически тоалетни, а други на групички обикаляха в района, разглеждайки софийските забележителности. Най-високо платените все пак вееха знамена в студа и слушаха напълно неразбираемото за тях Слово на Янев, който за случая врещеше още по-протяжно и високо от обикновено. Полицаите бяха по-многобройни от тълпата и това за пръв път ме зарадва. Помислих си, в присъствието на подобна сган е някак успокояващо да виждаш наоколо униформени, които също като теб си мислят нецензурни неща по адрес на организаторите на мероприятието. Взех си два хот-дога от HEINZ, изядох ги набързо и тръгнах да прекосявам за втори път митинга. Посрещнаха ме многобройни физиономии на зъбати „митингуващи” с ръце в джобовете, а от трибуната Яне с характерен жест на ръката (все едно поп ръси малки дечица със светена вода) и с мазен гласец благодареше и „падаше на колене” пред хората, дошли на митинга, защото те в момента пишели „собственоръчно” историята на новата българска държава. Мда, помислих си, повечето в момента си държат гениталиите през джоба на панталона, та да не замръзнат, но то и така се пише история.

Стъпките ми вече заглъхваха по паветата в посока „Раковска”, когато фалцетът проточи: „Аз имам една мечта...и ще ви я кажа, преди да забравя…”. Не изчаках Мартин Лутър да се доизкаже и се отдалечих от площада, но въпреки това ушите ми доловиха, че човечецът мечтаел, видиш ли, „България да възвърне славата си”. След хот-дога имах нужда от ободряваща напитка, та побързах напред и пропуснах да си взема плакат за „Гей парада”, пък и не исках отново да се видя във вестника, сниман до нещо, каквото и да е то, което да напомня Яне Янев…Но в главата ми се зародиха много въпроси и те продължават да ме вълнуват и сега: Що за палячовци могат да спретнат подобно идиотско мероприятие насред центъра на София посред работен ден? Откъде се финансира целият този митинг, защото организацията изглеждаше доста стабилна (работници разпъваха скъпа озвучителна техника още от ранни зори на площада)? Що за „симпатизанти” може да е тази сбирщина мангали, нямащи си грам представа какво е това конституция и очевидно дошли да мръзнат в студа срещу съответната сума?
После реших, че е обидно спрямо хот-дога да си развалям обяда с подобни мисли и се върнах на работа.

Аз съм само финансов експерт...

2010-03-05T20:18:00.003+02:00

Или за това как Големият лош ловец видя сметката на Малката пица с хитър маньовър

На футболен мач между “добрите” и “лошите” започна да прилича конфликтът Дянков-Първанов. Треньорът на “добрите”, набит мъжага с анцуг с надпис “Премиер” и вълнена шапка “Адидас” реши да изпрати в атака срещу вечния враг – лошия ловец на забранени видове с гравиран надпис на пушката “Президент” един от най-силните си играчи. Нещо като Бербатов, изпратен да рита за “Юнайтед”. Тоя мач се играе отдавна, даже “добрите” се бяха разбрали с “лошия”, ама за зла беда въпросният играч все го забравяше това и сгафи отново с непремерено изказване по адрес на противника. Тогава тренерът се принуди да го изпрати право при обидения ловец: “Върви да се разберете!”. Последвалият сблъсък на терена припомни на развълнуваната публика, че мачът се играе... в България.

“Просто моля, разберете, това не е нещо, което на мен нито ми трябва, нито аз се опитвам..., не съм част от това”, започна да се заоправдава играчът, който иначе на световната сцена е голям финансов играч.

“Не ви вярвам”, настъпи го ловецът. Разбира се, срещу финансовия играч бяха и още няколко ловци от шайката, които поднасяха на своя предводител добре подготвени крошета и той не пропускаше да ги стовари върху опонента си.

“Тук съм в ролята си и на финансов експерт, и на част от правителството, така че нямам опита, който Вие имате”, подмаза се експертът.

И сцената заприлича на криминален филм, в който “шефчето” натрива сол на провинилата се дребна риба.

- Абе ти на мен ли ще уронваш името бе? Абе аз съм президент!

- Да, да, моля Ви да ме разберете, аз не исках, аз не...ама те са ви подвели...

- Ти бре! Всичко разсипа, сега и това...Ами тия, ами ония? Аз глей къв съм добър, хората това го виждат...

Мачът, естествено, завърши с люта победа за човека с надпис “Президент”. И дотук сравненията с футбола и криминалните филми. Грозната сцена, която се разигра в последните 10 дни и която кулминира в срещата между Дянков и Първанов на “Дондуков” 2 е един ярък пример за политическо представление. Непремерената нападка на финансовия министър бе добре дошла за все по-оставащия в историята президент и той не пропусна да се възползва от нея по най-добрия начин. Дянков сгреши и то много. Не може да падаш от Марс, да си от шест месеца в България и да се чувстваш достатъчно в свои води, за да нанесеш удар на търкулващия втори мандат президент. Най-малкото в светлината на медийните прожектори, където Първанов се е появявал безброй пъти (той всъщност само това прави и го възприема като професия) и е отиграл не една или две деликатни ситуации. И сравнение не може да става между Дянковата голословност и бойния екип на Гоце, който беше подготвил доста усърдно целия сценарий на диалога, че и последвалото изпращане на стенограма до медиите като триумфален химн, възвестяващ победителя в оспорван двубой. Самите думи на финансовия министър говореха за това колко далече е той от момента, в който ще може да се изправи с аргументи и позиция срещу президента. Сега му липсваха и двете и това рефлектира в жалко подсмърчане и хленч покрай дъбовата маса на назидателния, сбърчил вежди Гоце.

Дянков обаче не е единственият виновен за конфузния момент. Вина носи лично и премиера Бойко Борисов, който е настоял да се състои такава среща. Дали е подценил силата на президента и неговия екип в инсценирането на публични екзекуции или е надценил мъжеството на своя министър, е спорен въпрос. Във всеки случай не е очаквал, че часове след срещата във всички медии ще лъснат срамотиите от разговора под формата на стенограма, грижливо пратена от президентския пресцентър. И все пак е грешка, която няма как да остане скрита.

Скандалът обаче е един вид отрезвяващ душ за правителството и неговите герои, които сякаш живеят с впечатлението, че са безгрешни и че оттук нататък само ще колят и бесят. Първанов им показа, че все още трябва да се потрудят доста, преди да му излязат насреща. За Бойко и неговата свита остава горчивия вкус, че позволиха по такъв смешен и нелеп начин Гоце да облече отново протрития медиен костюм на Капитан Планета и да поведе в резултата. Не само да поведе, но и да покаже жълт картон за един от най-важните министри в кабинета. Типично по български, с много медиен шум, държавните ни мъже, вместо да се занимават с реалните проблеми на страната, сътвориха мазен спектакъл за вечно жадния планетянин. Ако не друго, поне нарушиха монотонното блеене “ГееееМеееееОоооо”, което си е колорит, като се замислиш.

Ура! Rammstein на една ръка разстояние!

2010-02-24T22:51:00.003+02:00

Така, така. Вече спя доста по-спокойно. Билетите са в мен, мечтата е на една ръка разстояние. Белград, хайде, не остана! След миналогодишното разбиване на AC/DC е време за нещо...още по-яко! Е, стискаме палци да не се издънят нещата в последния момент. Пътеписи и плескавици - след месец :)

Недоумявам...

2010-01-15T16:15:00.004+02:00

Големия и Малкия Маргин, Братя Галеви, Клюна, Сако, Крокодила, Гейзо, Душманина, Банана, Камбарата, Върбан, Шашавия, Йожи, Кунгфуто, Сапата, Данчо Релето, Гребеца, Мирчо Циганина, Културиста, Хамстера Кубето и т.н. Не, не си изреждам кварталните приятелчета. Тези прякори, кой от кой по-цветист, ме заливат от всички медии в една безспирна кампания, ръководена от МВР и вероятно озаглавена "Вижте ни колко сме работливи!". Не ми пука колко акции е провела полицията, не искам да виждам снимки и видео клипове на полицаи, които геройски крещят "Легни!" на качулати или хванати по гащи типове. Не може ли МВР просто да си върши работата, вместо да се вживява като пресцентър или министерство на истината ?!

Културно наследство в риск! София - 2009

2010-01-08T21:30:00.002+02:00

Изключително интересен клип! Върху история ходим, покрай нея минаваме, а безхаберието ни е превишило всякакви граници! Бихме могли да сме втори Рим по антични паметници, но уви...съдбата ни е отредила да сме овчарите на Европа в днешни дни. Дано повече хоря видят клипа и да се поразшуми, пък току се пробудили "овчарите" на жълтите павета...

Stammtischpolitik

2010-01-07T14:38:00.003+02:00

Немците имат много хубав термин за този тип политиканстване, който в последните месеци се толерира особено много у нас – Stammtischpolitik (кръчмарска политика). Както хубаво обичат да си навързват думи и от тях да се получава нова, звучна такава, и в този случай са уцелили в десетката – ние можем да го разглеждаме и като обикновен български популизъм. Само че популизъм в най-негативната му форма, от този, дето носи черните оттенъци на понятието, доскоро познат само като „атакаджийски” популизъм, а днес вече като „официална българска позиция”.

Stammtischpolitik е проклятието, което управляващата партия ГЕРБ си навлече още в първите седмици след победата на изборите. С мотива „Божидар ми е приятел!” новоизбраният премиер Бойко Борисов направи една от първите си сериозни грешки като държавник – назначи агент Тервел за министър без портфейл. Щял да отговаря за българите в чужбина – един вид, нещо като шеф на НИМ и сътрудник на хонорар на в. „Стандарт”, ама на министерска заплата. Народът, нашият, българският този път, хубаво го е казал – „Пременил се Илия, погледнал се – пак в тия”. Още с назначаването си видният „македономразец” Божидар предвещаваше да се превърне в бомба със закъснител за новото правителство.

Другата грешка Борисов сякаш нямаше как да избегне – приятелството по неволя с „Атака”. Близка до много от неговите популистки идеи, „Атака” изглеждаше надеждният партньор в парламента – Костов е хитрец, Яне е „иди ми – дойди ми”, както и да го погледнеш, не става другояче. И Волен побърза да се изяви в новата си роля вече не на опозиционер, а на активен радетел за устойчиво управление на ГЕРБ. Само че това си имаше своите рискове и Борисов сигурно го е разбирал. Подкрепата си има своята цена. Аз те подкрепям за всичко, но и ти ще подкрепиш някои от нашите предложения, правеше си сметката Волен. И гръмна първата бомба на тази проста взаимозависимост – безумната идея за референдум за или против новините на турски език. Волен го изрече, Бойко го потвърди, после видя, че се е замотал здраво и се отрече. Но подобни издънки не се забравят лесно, а и представляват особен феномен, който сякаш говори: „Днес е това, утре ще е друго”. Очакваме да видим какво ще е следващото предложение на „Атака”, за което Волен ще си поиска подкрепа от мнозинството.

Колкото до другата издънка в лицето на народния историк и настоящ министър агент Тервел, неговият „удар по масата” дойде тези дни и отзвукът от него още шуми в ушите на цяла Европа, че и в Мала Азия. „Подведен от Европейския доклад за напредъка на Турция”, българският министър си позволи да определи като официална позиция на държавата искането Турция да плати 10-20-30 милиарда компенсации за изселените тракийски българи през 1913 г. – иначе ще види ЕС през крив макарон. Каза Божидар и тропна по масата. После се изсмя с гърлен мечешки глас – пай се, Еуропо, балканец е това, ти къ мислиш?! Туркия ке падне, България на три планети!

Да бяха приказки на някой нафталинен историк, ще се преглътнат. Но когато подобни нелепости дойдат от устата на министър, нещата изглеждат груби. От обикновен български популизъм случаят се разрасна едва ли не до дипломатически проблем. По същество въпросът с т. нар. компенсации е крайно относителна материя. Какви пари може да иска днешна България от Турция? За какви 10 милиарда става въпрос? И как така бленуваната сумичка изведнъж се превърна в такова плацебо – хеле да ни върне Турция веднъж тези 10 милиарда, хеле какво ще направим ние с тия 20 милиарда, как ще се възмогнем и ще си решим проблема с въпросните 30 милиарда… Никой май не си зададе въпроса дали ако, хипотетично, парите дойдат от турска страна, не трябва ли те да бъдат преведени на наследниците на въпросните тракийски българи – издирени и идентифицирани надлежно преди това? Или какво – българската държава гушва едни 10 милиарда на гърба на злочестите сънародници, изгубили къщи, имоти и семейства преди близо век?!

Такова просташко тропане по кръчмарската маса само Божо може да го свърши. И Волен, но на него му е простено – той е просто депутат, народен представител на същите като него, но безименни тропащи-по-масата-в-кръчмата-българи от градове и села. „Историкът” обаче е министър, представително лице, което може да навлече сериозни проблеми за държавата само с едно изказване.

Към днешна дата агент Тервел си е свил сърмите и за момента не тропа по масата. След като премиерът му „тропна” на него и директно му каза че при следващ гаф „се разделяме”, министърът веднага прибра платната и се заоправдава с доклада на Европейската комисия, който го бил заблудил. Нелепо, Божо, нелепо!

Ако „раздялата” не дойде скоро, министърът без портфейл, но с голяма уста, може да докара нови бедствия на главата на и без това угрижения напоследък премиер. И на имиджа на България, между другото.

*Snimka: Trud

Библиотеката

2009-12-17T10:35:00.004+02:00

От известно време с Девора умуваме върху идеята за един уютен блог, в който да ни заобикалят рафтове с книги и да напомня на...м-д-аа, на библиотека. Така и го кръстихме - "Библиотеката". Уви, напредъкът на информационните технологии не е стигнал чак дотам, че да симулираме мириса на Библиотека, но се надяваме, че поне ще пресъздадем в някаква степен духа.

Та в общи линии блогът е за усещанията, породени от книгите. "Библиотеката" е един блог, в който споделяме мисли и усещания за книги. Прелистваме ги, четем ги, купуваме си ги, взимаме ги от приятели, мечтаем за тях, гледаме ги по витрините на книжарниците или по кашоните на уличните търговци. И ви разказваме!

В "Библиотеката" залагаме и на визуалното като особено важна боичка от палитрата с усещания. По тази причина гледаме да се придържаме максимално към използването на авторски фотографии или на такива, които на пръв поглед нямат общо с конкретната книга. Важно е съзнанието да направи връзката.

Нашето малко кьошенце в интернет пространството е още в процес на допълване и обогатяване. Но вие заповядайте, посетете ни и може да откриете зрънце емоция, породена от споделената хубава книга.

Рамщайн-касичка

2009-11-30T21:28:00.001+02:00

В музикално отношение до този момент съм осъществил доста от ученическите си мечти – Metallica на живо, Paradise Lost на живо, Crematory, Manowar… AC/DC. Големи, много обичани и легендарни групи, за които едно време само четях по списанията без и да съм се надявал, че ще ги видя някога.
Въпреки всичко обаче има една група, която, ако видя на концерт, ще мога да кажа, че не искам нищо повече от живота... RAMMSTEIN!

Вестник “Труд” ни съобщи преди време, че можело да дойдат догодина, но то в нашата мила родина...я камилата, я камиларя. Новата “модерна” спортна зала, в която ще бъде възможно да се проведе подобен концерт е още на ниво чертежи. Затова единственото, което ни остава, е Белград! Без значение дали ще има Rock’n’roll Train тази пролет до сръбската столица, Rammstein са фиксирали 20 март за шоуто си при комшиите и стадион “Белградска арена” дори вече е разграфен според цената на билетите.

Тъй... Стартирам Rammstein-касичка с надеждата, че най-голямата ми мечта, свързана с музиката (така де, Кърт Кобейн няма да стане от гроба, я!), ще се осъществи...може би...плахо смея да помечтая...шшшт...пу...пу...

Идвате ли?

Български Месершмит 109Е

2009-11-17T22:07:00.002+02:00

Последното ми творение - Месершмит 109Е, машината на кап. Стоян Стоянов от Въздушните на Негово Величество войски. Мащаб 1:72. Липсва само номера - 4, който предстои да бъде добавен веднага щом намеря подходяща лепенка... Домашният музей се разраства :)

Десети какво?

2009-11-10T15:57:00.004+02:00

Дай боже революция, ама... нежно, pls!

Какъв ден е десети ноември?
Ден след девети. Ден преди единадесети. Нищо специално. А, сетих се - днес май е денят на българската дъвка. Ама разбира се! И добре че е той, защото кой знае какво щяха да пишат вестниците в седмицата преди него, на самия десети и в седмицата след него. Добре че е денят на българската дъвка, та да могат родните телевизии да издирват по градове и селца децата на демокрацията, да ги питат "Какво е за теб този ден?" и да очакват по-остроумни отговори от: "Ъ-ъ-ъ, ми имам рожден ден". Добре че е денят на българската дъвка, та да видим на екрана все по-остаряващата физиономия на Жельо Желев или да прочетем поредното интервю с Едвин Сугарев. Добре, че го има този ден, за да се осведомим какво е правил гражданинът Х на същия ден преди 20 години, колко време е клечал в тоалетната и как новината го била състигнала насред мазето, с буркан айвар в ръка, или на дивана в хола.

За незапознатите, да поясня: Денят на българската дъвка се празнува от 20 години в нашата страна. Първото лого на този нежен празник е разтворената паст на възрастния комунистически диктатор Тодор Живков, на когото тъкмо са съобщили, че е време да излезе в заслужен отпуск. После се появи онова прословуто лъвче, дето правеше с лапички "Peace!", появиха се спонтанни тълпи от хора, които да ознаменуват раждането на Деня. За справка - вижте снимките от края на 89-а и началото на 90-те. На снимка е внушително, прилича на Берлин или Будапеща сякаш.

Денят на българската дъвка лесно се утвърди като важна дата от най-новата ни история. Щото другите страни от източната част на вече съдраната желязна завеса имаха подобни. Не можеше да нямаме и ние. Ама те ги наричат революции. И с право. Поляците има какво да празнуват, защото дългогодишните им усилия за борба с натрапения "освободител" в крайна сметка родиха здраво отроче. До тях са и германците с пушливите трабанти, под натиска на които се пръсна на парчета омразната Стена. А, ей ги и унгарците - размазаха ги с танкове през 1956 г., защото им се бил загнездил вирус на гнилия капитализъм. Но вируса на гнилия социализъм успяха да го изметат и те 30 години по-късно (е, днес пак има едни гнили социалисти и там, дето ги лъгосват, ама те вече ядоха камъни). Чехите и те си завоюваха правото да празнуват промяната. Румънците пък стигнаха и до крайност в еуфорията - те пък рязаха глави.

Ми ние? Ние нищо не отвоювахме, така и не ядохме пердах. Имаше там едни майки с колички и едни еко-протести. Някой спомня ли си ги? Получихме си Промяната съвсем наготово. Друг е въпросът какво направихме с нея. Уви, нищо. Задъвкахме я. А можеше и ние да отрежем нещо - хайде, не глави, но някоя и друга привилегия на бившите първи, някоя и друга порочна практика - да ги отрежем, да ги оставим в миналото и после с лека ръка да си го задраскваме и плюем. Е, не се получи. Оставихме си и порочните практики, и привилегиите, а децата и внуците на някогашните първи и днес са си първи. Промяната я задъвкахме и започнахме да си правим балончета с нея всеки път, когато дойде Десети ноември. Нали и ние сме в Европа, ще правим като европейците.

Честит празник! Дъвчете здраво!

Стената

2009-11-08T21:05:00.001+02:00

Ето я – груба, внушителна, зла,
с перверзна усмивка бетонено сива.
Убива мечти и къса крила,
а после над мъката се надсмива.

Колко я драхме с нокти, с ръце,
колко тунели под нея дълбахме.
Напразно – зловещото й лице
да заличим така и не успяхме.

Накрая я разбихме със глави-
натрошихме я на хиляди парчета.
Мислехме, че малко ще кървим
и ще литнем пак, от устрем обзети.

Ала уви, такава ни е съдбата-
дълбоко в изтормозените си души
носим по едно парче от Стената,
което бавно, но сигурно ги руши.

21.08.2007

Пролетарии от всички страни, извинявайте!

2009-11-08T20:47:00.003+02:00

С баща ми рядко говорим за казармата. Той просто е щастлив, че мечтата му – неговите синове да не знаят що е казарма – се е сбъднала. Когато сме се отпускали на тази тема обаче, понякога слушах разказите му за двете “пропуснати” години в безсмислено будуване по нощите, наряди в снежните виелици, ученията за евентуално нападение над Турция и неразбираемата политпросвета. Най-ужасната част от разказите му обаче днес ми се струва вдигането по тревога някоя нощ на границата, когато въоръжени с автомати, наредени в редица през метър, са насъсквали войниците в търсене на беглец. Какво са знаели те за тия бегълци? Нищо. Просто им е казано – при най-малкото движение стреляйте, иначе те ще стрелят по вас. И войниците са стреляли. И са убивали. Осемнадесетгодишни, с калашници в ръце. Срещу други осемнадесетгодишни, спотаени в тъмното, опитващи се да избягат от “райския социализъм”. И са ги заравяли там, на самата граница. Без кръст, без плоча. А за награда са давали отпуск на тоя, който е успял да застреля беглец.

Днес вече знаем какви са били тези бегълци, какво ги е карало да тръгнат на подобна самоубийствена мисия, пресичайки Желязната завеса. Просто са търсели по-добър живот. Много от тях са били източногерманци, които са вярвали, че пътят през България е най-лесният начин да избягат на запад – към Турция, Гърция, а оттам – в цивилизацията. И там са оставали – заровени като кучета покрай границата. Където са и днес, докато роднините им в Германия напразно правят опити да се свържат с български институции, които да им съдействат в откриването поне на лобното място. Напразно.

Замислям се, че днес мога да отида където си поискам в Европейския съюз само с една мижава лична карта. Замислям се, че колкото по на запад отивам, толкова се губи изобщо понятието граница. Опитайте се да разберете кога навлизате от Австрия в Германия, а? Почти невъзможно. Вероятно по тази причина мнозина от нас не се замислят, не си дават сметка на значението, което има датата Девети ноември за европейската история. Не знаят какво е да те застрелят, докато прескачаш някаква стена. Да те застрелят в гръб, когато си толкова близо до мечтания свободен живот. Чудя се как ще го обясня един ден на децата си, откъде ще намеря думи, с които да им го опиша, след като за тях вече няма да има такова понятие – граница. “Деца, това е като да се събудите една сутрин, и да разберете, че не можете да отидете на училище, нито на гости на баба си – между училището и дома на баба ви работници издигат тухлена стена, а навъсени милиционери не дават никой да припари. От днес баба ви е враг, нямате право да я виждате, нито да я посещавате. Ще ви намерим друго училище, старото е лошо и там ви учат на лоши неща”. Представяте ли си това обяснение? Като кошмарен сън, нали? Само дето наистина се е случвало и хиляди хора наистина са го преживели.

Ето защо Девети ноември е един истински празник. Ама не някакъв фиктивен, абстрактен такъв, събирателен. От тия, дето ги празнуваме, но не знаем точно защо – като първи май, дето уж е празник на трудещите се, а лежим по цял ден. Или Коледа, когато уж някой се родил, а нямаме никакви доказателства за това. Девети ноември е празник на човешката воля и на човешката победа над робството. Девети ноември е празник на справедливостта, възтържествувала след толкова години на абсурдни перипетии. И не на последно място – Девети ноември е юмрук в лицето на най-дълго продължилата система на терор, позната в човешката история – червеният комунизъм на бащиците Ленин и Сталин.

За нас в България е някак непонятно това, което причиняват на Германия след войната. Тук си имаме наши си грижи, които ни занимават, имаме си наши петилетки, които трябва да се преизпълняват, язовири трябва да се градят. Германците, казваме, са си го заслужили – я гледай каква унищожителна война отпочнаха. А би изглеждало толкова космически невъзможно, толкова чудовищно, ако си представим следната ситуация: по билото на Стара планина прекарват телени мрежи и слагат въоръжени постове. Насред жълтите павета на София издигат бетонна стена – Народното събрание е от едната страна, от другата са Радисън и Софийският университет. Ако някой иска да премине, застрелват го като куче. В Южна Демократична България набиват в главите на хората какъв кошмар е в Северна България, как хората там са експлоатирани и как държавата им всеки момент ще рухне, в същото време по магазините рафтовете са празни, а зяпачите откъм Народното събрание всеки ден гледат как Радисън става все по-лъскав и луксозен и от прозорците му ги гледат хора с изискано облекло, а някои, представете си, пият кока кола!

Ето какъв кошмар бяха принудени да изживеят германците в продължение на десетилетия. И не само те – на изток от Стената, където властваха другарите, всички бяха равни, но някои бяха по-равни от другите. Почиващата върху костите на милиони хора система на комунизма, която леко се напука насред Будапеща през 1956 г., а парче от нея а-ха да се отрони в Прага през 1968 г., се сгромоляса с цялата си тежест именно на Девети ноември. В Берлин. В сърцето на Европа онези хора, дето сме виждали в документалните записи – със смешни прически, грозни мустаци и синкави якета, разбиха омразната стена с чукове. С чуковете си те доказаха, че

“Хората не съществуват само за да можем да тестваме марксизма върху тях”

(по думите на унгарския комунист Янош Кадар). Доказаха, че цялата система е сбъркана, че е напълно безсмислена и тотално грешна още от самото си начало. Няма такова нещо като безкласово общество и социално равенство. Не може да има, не и на тази планета. Каква диктатура на работниците и селяните, бе? Как един полуграмотен работник ще е поставен по-високо от образования, учил в университет доктор или професор? Колко ярко го е казал гениалният Радой Ралин едва в няколко думи:

“Човек за човека е брат. Разбра ли бе, гад?!”.

Това представлява квинтесенцията на цялата безумна система – насилие, лъжи и заблуди, които да те отвличат от мисълта за нищожното съществувание, което водиш, за шибания трабант, който чакаш десет години, за нелепите манифестации, на които си задължен да висиш, за съседа, който подслушва пред вратата какво говориш с жена си.

“Пролетарии от всички страни, извинявайте!”, е написал неизвестен източногерманец на някаква стена непосредствено след промените. Лаконичен поздрав за сбогуване със системата. Едно малко парче от Стената сега стои самотно край НДК. Можете да минете и да го видите – най-обикновен къс арматура и бетон. А колко кръв и страдание е видяло и колко мъка, докато дойде този Девети ноември. Погледнете Германия днес, погледнете София и България. Изпийте една кока кола и се уригнете...ако искате. Без да се оглеждате за милиция. Струва ми се, че си е заслужавало чакането.

Обикновен фашизъм

2009-10-08T09:29:00.002+03:00

Вероятно много хора са преживявали случки, заради които да си кажат: „Егати бюрокрацията в тая държава!”. И всеки един ще да е бил прав в справедливия си изблик на гняв към така устроената система у нас. Тая същата система с всичките си работещи в утъпкан коловоз колелца, с тук-там ръждясали, но никога ремонтирани механизми, с издигането в култ на параграфа, точката и члена, е способна да смаже вярата в живота дори на Вапцаров, убеден съм в това. Щото той Вапцаров може и да се е сблъсквал с нея тук-там в онези многострадални военновременни дни на нищета и очакване, но тогава не е имало СБО. СБО е службата Социално-битово обслужване на учащите или нещо от тоя род – служба, клеясала и покрита с невидим пласт от хиляди студентски псувни вероятно толкова, колкото и Софийският университет, чиито студенти обслужва.

С Лицето от СБО се сблъсках поради изпуснат срок. Класиран на втора класация, не знам си какво, в еди какви си срокове, туй онуй… хубаво. Не съм разбрал. Всъщност внимателно съм прочел, но в цялата ректорска заповед не съм открил уточнение, че става въпрос за мен – за редови кандидат-магистър, който иска да продължи мизерното си съществуване в студентска стая още година-две. В резултат настанителната ми заповед е изпратена до Лицето, което трябва да я прекрати. Казано ми е, че единственото, което ми остава, е добрата воля на Лицето. Препоръчано ми е да побързам, докато не придвижат заповедта към По-голямото Лице – то било страшно, докато Лицето бил „печен” и нямало да има проблеми.

Въпросното Лице се появява на вратата след 40-минути чакане от моя страна. Решен съм да говоря учтиво, все пак грешката е в мен. Пита ме за какво съм. За настанителната заповед, казвам. Лицето се променя – сякаш съм го изшибал с мокро въже през…лицето. „Изпуснал си срока, има си заповед от ректора, там пише всичко!”. Тук последвалите думи от моя страна се оказват ключови: „Да, ама аз като говорих с домакинката…”. И толкова. Само това успях да кажа. Лицето буквално зина като втори блок на Саяно-Шушенската ВЕЦ след аварията. Оттам нататък – слюнка. Дърпа ме за сакото с енергично движение – да вляза вътре, да ми обясни. Влизам, протестирайки срещу грубото отношение. И нова грешка – не е трябвало изобщо да си отварям устата. Излива се порой от викове – Лицето, издигнало в култ Ректора, ми сочи свещените скрижали – „Ето, това е заповедтта на ректора, той общува с вас (студентите, бел. ав.) чрез заповед, там всичко си е написано”. За по-голям авторитет и с надежда да ме изправи пред непробиваемата стена на подходящия абзац, Лицето ми чете части от заповедта. Никъде, репликирам, не пише за магистрите. „Горен курс!!!”, крещи Лицето и пръска секрет по свещения скрижал. Изобщо не ми дреме, с равен глас изплювам: „Аз не съм горен курс. Аз съм кандидат-магистър.”
Лицето се ококорва срещу мен с физиономия, нещо средно между диригент, Волен Сидеров и Ленин при прочитането на Декрета за мира през 1917 г. (върху трактора). На всичкото отгоре съм имал наглостта да си държа ръцете в джобовете – следват викове, с които ме кара да си ги извадя оттам. Запъхтявайки се, Лицето обяснява как трябва да ме изгони и да пиша индивидуално писмо до ректора и недоумява как от 6000 човека някакви си 20 не са разбрали нещо. „Явно има причина”, почти философски просъсквам. Лицето би ми издрало лицето, ако знаеше, че ще му се размине. Издига жезъла на собственото си милосърдие – как трябвало да скъса още вчера заповедите и да изритат провинените от блока, но ги оставил още един ден само от добра воля. Мисля си, щом е от добра воля, защо беше нужен този поток от ярост. Понечвам да кажа нещо, но два показалеца се насочват към мен – единият е на Лицето, другото – на някаква бюрократична мравчица, поглеждаща изпод очилата и насъскваща Лицето. И двата показалеца врясват: „Не говори, ще кажеш нещо, за което ще съжаляваш!”. Изумен съм. Аз да кажа нещо, за което ще съжалявам? А тия двамцата тука изговориха досега такива неща, за които един образован и възпитан човек би съжалявал горко!

Четейки учебниците или гледайки Дискавъри с ония филмчета за възхода на фашизма, войната и прочее, хората цъкат с език и се чудят: „Бре, как е могло да стане така?”. Е, как… вземете на полуобразования човек брадвата, с която яростно цепи дърва на двора, когато е бесен за нещо, предложете му вместо да бие жената, кучето и детето и да дърпа прасето за ушите, да бие евреи, врагове на държавата и военнопленници. Сложете му униформа или поне сако и вижте какво ще стане. Обикновена психология. Обикновен фашизъм.

Силата е в ръцете на бюрокрацията. И тя я използва – докато са в нейна власт, студентите нямат избор – трябва да си извадят ръцете от джобовете, да слушат крясъци, да ги дърпат за сакото, да ги заплашват с показалец. Защото сега им е паднало на човечетата от бюрократичната машина. Когато студентът се измъкне от кочината, наречена Студентски град, той е вече нещо повече. Той е с висше образование, с предимството на младостта, най-вероятно със западни езици, с перспективи. За полуграмотното Лице тази мисъл сигурно е много угнетяваща. И той пръска слюнки, защото на този етап може да си го позволи. Както и безцеремонните лелки на безбройните каси, винаги късо подстригани, винаги с бюст, подпрян на бюрото пред тях, винаги с много златни пръстени… И винаги отиват да пикаят точно когато ти идва реда на касата. И хлопват прозорчето.

Октоберфест по студентски

2009-10-07T14:32:00.004+03:00

„Животът е толкова гаден, но най-големи са циците на Ивето”

По принцип септември е месецът, в който Студентски град – разблудният квартал, който преди време разбуни духовете, но за малко, отново започва да се изпълва с живот. Дотогава само кучетата по улиците и случайно прелитащи със сакове студенти бележат някаква активност през мъртвешкия летен сезон. Наближи ли началото на учебната година в повечето ВУЗ-ове, общежитията започват да се пълнят. Първи идват новоприетите в Медицинския университет, бъдещите инженери от ТУ, бъдещите треньори от НСА, след тях и облечените по последна мода надъхани бъдещи икономисти, дето „утре наш става света” (съкратено, УНСС). Улиците се изпълват с новобранци. Повечето са набор ’90. Реколта „Времето е наше”. Щастливи са, движат се на групички, говорят разпалено и от думите им може да се подочуят истории как всеки открил сам за себе си я автобус 280, я „Фантастико”, я някоя пералня.
Целият този процес достига своята кулминация с разпукването на октомври. Тогава се изсипва огромната маса студенти от Софийския университет, които заливат със свежа кръв и разноцветни сакове околоблоковите пространства из половин Студентски град. Настроението е приповдигнато. Всички нощни клубове като че отведнъж изригват купища оферти за „студентско парти”, „парти на първокурсника” и т.н. Целта е да се оправдае дългогодишния имидж на квартала като място за непрестанни купони и луд нощен живот. Търсене, разбира се, има. Голяма част от „зайците” за пръв път се усещат „отвързани” – няма я майка ти да те посрещне по халат в 3 през нощта и да ти кресне: „Къде скитосва, бе?”, нито баща ти да те пита къде ходиш, какво правиш и с кого и да ти ръси ненужни съвети. За бабата и дядото да не говорим – хоризонтът е чист от роднински спънки и хронометърът започва да засича това време, което по-късно в разговор със синове и дъщери същите тези днешни зайци ще наричат „най-хубавите ми години”.

Някои гледки от това голямо ново начало са умилителни. Още се усеща полъхът от вкъщи, когато въпросният новобранец се изсипе с багажа си в новата стая, а зад него завоевателно надничат роднините, с ключовете от колата, подрънкващи в ръцете на бащата. Изваждат се дрехи, буркани с туршии, прибори, любими книжки, албумчета със снимки на котката, бабата и бившето гадже, козметика и прочее. Случаите варират от семпло оборудване при новопристигащите момчета до разточително преселенческо претрупване у момичетата, които изваждат цял арсенал от наглед разнообразен (а на практика напълно ненужен) инвентар. Роднините са твърдо убедени, че стаята, в която тяхното отроче пристига на заточение, не е най-приветливата, каквато е неговата лична на 300 километра от София. Следователно се нанасят корекции – купуват се разнообразни артикули, част от които един по-опитен в студентския живот младеж би сметнал за излишни. Важното е декорът да се поразгърне. Под леглото е задължително да има буркани, а повечето багаж да е в кашони. Защото ако не е в кашони, ще е пръснат из стаята.

Въздухът се изпълва с диалектика. В смисъл на диалекти. Богатството на българския език се разплисква в невероятни багри, докато младежи от югоизтока прибират по шкафовете „дънкиту” и „доматиту” и се питат един друг „Ти къде си в Студентскиту?”, а техни връстници от диаметрално противоположния край на отечеството обсъждат в стола оскъдните порции „пиуе със зеуе” и хрупат „юти чушуета”.

За голямото биоразнообразие в квартала на студентите допринася забележителният колорит от модни стилове, тази своеобразна амалгама от най-различни жанрово, пространствено и времево облекла, под общия знаменател „фйешан”. Ще видите младежи с дебели колкото палец ланци на врата, които сякаш изчезнаха като модно явление из столичните училища преди 1-2 години, но в Мездра или Бобовдол са си “a must”. Ще направи впечатление и антисезонният микс от феерично потниче, люшкащо прясно изпечена гръд и дебели зимни ботуши, за предпочитане в леопардови шарки. Не липсват и почитатели на лозунга „Ако затворят Илиенци, ще ходя гол!”, както и такива, които явно са решили, че вече са го затворили.

По коридорите младежи се уригват звучно, след което стрелват преценяващ поглед за ефекта от действието им върху околните. Бутонът за натискане на асансьора си губи смисъла, ако върху него не оставим отпечатък от маратонките си. Много терапевтично действа на окото и разкривеният надпис на стената „Само Берое!”, защото новоизмазаните стени на общежитието инак травмират младата душевност. Масовата употреба на маркери с широки писци си казва думата: гръмкото „ЛЕВСКИ СОФИЯ ЗАПАД” се забелязва много повече от семплото, написано с избледнял химикал преди много години прозрение: „Животът е толкова гаден, но най-големи са циците на Ивето”.

А той, животът, не е гаден. Поне в това са уверени всички тези хиляди новопристигащи в студентския кошер. Може би и на Ивето циците не са вече най-големите. Но мечтите и надеждите, очакванията в тези първи дни на новооткрити емоции, със сигурност са големи. Така е на Октоберфеста. Всяка година.

"Изтощаване чрез глупост"

2009-09-28T15:18:00.000+03:00

Провежда се (в Московска област) районна партийна конференция. Ръководи я новият секретар на районния комитет, заел мястото на арестувания малко преди това. В края на конференцията се приема обръщение в израз на преданост към другаря Сталин. Разбира се, всички стават на крака (както и по време на конференцията всички скачат при всяко споменаване на името му). В малката зала трещят „бурни ръкопляскания, преминаващи в овации“. Три минути, четири минути, пет минути те все още са бурни и все още преминават в овации. Но дланите вече болят. Но вдигнатите ръце вече се изморяват. Но възрастните хора вече се задъхват. Но става вече непоносимо глупаво дори за тези, които искрено обожават Сталин. Обаче: кой пръв ще се осмели да прекрати? Би могъл да го направи секретарят на районния комитет, който е на трибуната и току-що е прочел обръщението. Но нали е отскоро, нали е заместил арестувания, нали самият той се страхува! Нали тук, в залата, стоят и ръкопляскат енкаведистите и следят кой пръв ще спре!… И ръкоплясканията в неизвестната малка зала продължават, без вождът никога да узнае, шест минути! Седем минути! Осем минути!… Те загиват! Те умират! Те вече не могат да спрат, докато не рухнат с пръснали се сърца! В края на залата, в навалицата, можеш все пак малко да изклинчиш, да пляскаш не толкова силно, не толкова бясно — но в президиума, пред очите на всички?! Директорът на местната фабрика за хартия, независим силен човек, стои в президиума, дава си сметка за целия този фалш, за цялата безизходност на положението, но ръкопляска! — девета минута! Десета! Той поглежда измъчено секретаря на районния комитет, който не смее да спре. Безумие! Поголовно! Като се споглеждат един-друг със слаба надежда, макар и с възторг върху лицата, ръководителите на района ще ръкопляскат, докато не паднат, докато не започнат да ги изнасят на носилки! И дори тогава останалите няма да трепнат!… И директорът на фабриката за хартия си придава на единадесетата минута делови вид и сяда на мястото си в президиума. И — о, чудо! — къде се дява всеобщият неудържим, неописуем ентусиазъм? Всички вкупом на един и същ плясък на дланите спират и също сядат. Спасени са! Заекът се е досетил да кривне встрани от фаровете!…
Ала тъкмо така се открояват независимите хора. Тъкмо така ги прибират. Същата нощ директорът на фабриката е арестуван. Лесно му тръсват по съвсем друг повод десет години. Но след подписването на страница 206 (от заключителния следствен протокол) следователят не пропуска случая да му напомни:
— И никога не спирайте да ръкопляскате пръв!

А. Солженицин - "Архипелаг ГУЛАГ"

След дъжд качулка

2009-09-19T12:45:00.003+03:00

* Снимката е от блога на Темплар

Синята коалиция предложи парламентът да създаде Институт за национална памет, който да изучава престъпленията на комунистическия режим в България. Тази новина, прочетена в dnevnik.bg, привлича вниманието с оглед на обичайните възгласи, надавани вдясно от няколко месеца насам – първо, че България е в опасност; второ, че кризата тепърва предстои; и трето, ГЕРБ да покаже антикризисната си програма. Въпросните възгласи ги чуваме ежеседмично, а единствената по-различна изява на сините в последно време беше безумното предложение на Иван Костов на 9 септември да се почете паметта на всички, „загинали за идеалите си” през ХХ век (от Костов бих очаквал мигновена реакция против подобно предложение, нежели авторството му, но уви, объркана е българската Действителност).

Но да се върна на предложението. Защо точно сега? Може би от десницата са се почувствали неловко след предложението на ДСБ-лидера и това е някакъв опит да се замажат нещата, да се покаже неугасналата антикомунистическа линия. А може и да е повторен опит да прокарат старата идея, при наличието на дясноцентристко правителство и високи шансове да мине в пленарна зала. Каквото и да е, предложението е чисто българското „след дъжд качулка”.

Минаха 20 години от „промените”. В останалите европейски страни от соц-блока такива институти функционират също от 20 години. В бившата ГДР можеш да видиш музей на Щази, а изследователите на тоталитарния режим говорят по темата като за научна материя, без да се опасяват, че някой, например канцлерът, ще им каже: „Никой нормален човек не се интересува от досиетата”. Къде сме ние? Много, много далеч. Такъв институт днес би било просто жалък опит за изчистване на съвестта на онези, дето „проведоха” „Прехода”. Къде беше той през тези 20 години? Какво беше направено за жертвите от комунистическия режим, за дисидентите, за онези, които трябваше да са истинското лице на въпросния преход? Повечето от тях останаха в пълно забвение, някои грохнали от старост и нищета, други отминавани с неодобрително клатене на глава като „чалнати” и т.н. Какво стана с досиетата за толкова години? Къде беше синьото правителство 1997 – 2001, за да направи крачката още тогава, когато, да рече, все още не беше късно?

Сега е след дъжд качулка. Много от жертвите не са на този свят, много от палачите им – също. За сметка на това сякаш заразени с някакъв руски пост-деведесетарски вирус, у нас на практика се прикрепи лавров венец на онези 45 години тоталитаризъм и режимът се легитимира, особено в съзнанието на младите хора. За голяма част от тях няма никакво значение какви неща са се вършели тогава, те си гледат напред. Което е нормално, ако обаче имаше постигнат обществен консенсус, който да постави на тезгяха на историята всички престъпления на режима, както в германия бе разчепкан и националсоциализмът, и комунизмът.

Но ние няма да ги стигнем. За съжаление, и в това.

Шест малки неща, които ме правят щастлив

2009-08-17T21:25:00.006+03:00

Макар и със закъснение, рекох да отговоря на "хвърлената ръкавица" от Петър и да посоча своите шест неща, които ме правят щастлив. Умувах доста, оказаха се повече от шест, но рекох да се вместя доколкото мога в правилата. Пешо, реших да ги визуализирам за по-голяма експресивност. Приятно разглеждане :)

Приятелите. Винаги ще ме правят щастлив.

Печената тиква. Не, не съм Душко Добродушков, но с наближаването на есента вече тръпна в очакване.

Скарата на вилата. Има особена връзка между нас, не мога да го обясня по друг начин...

Моделизмът. То не е просто хоби, то е мания. Страхотно е и обожавам да се впускам в него.

Ръчичките. Добре де, и медецът, но ръчичките са изворът на щастието в случая.

Българската природа. Да му се долети на човек...

Плескавиците. Тези са спешъл - 50% свинско, 50% телешко, кашкавал на ситно по средата и добра компания.

Леле, сега като гледам, май по-добре да бях написал "6 неща, които обичам да ям", но...какво да се прави, нали идеята е "шест МАЛКИ неща, които ме правят щастлив" и гледах конкретните фрагменти от общото да са малки. Дори не съм включил черния шоколад, сиренето бри, пържените чушки със сирене в мас и ...тиквеника на мама.

Не съвсем…студент

2009-08-17T20:50:00.002+03:00

Вече е средата на август, а аз все не мога да седна и да си събера мислите, за да формулирам и осмисля събитията от това вече отиващо си лято. Имам предвид, разбира се, знаковото лято, което ознаменува един важен момент от живота ми – дипломирането.

На 27 юли със защита на дипломна работа свърши един четиригодишен студентски живот. Завърших факултета по журналистика на Софийския университет. Същият факултет, който прекрачих преди 4 години с такъв ентусиазъм, с толкова емоции и надежди – спомен, за който свидетелства една много мила снимка, направена пред входа. Сега вече не се водя студент. Нямам право на карта за градския транспорт с намаление. Стаята ми в Студентски град е под въпрос. От друга страна, имам диплома за висше образование (макар и да не е още готова) и, както казват хората, би трябвало да навлизам вече в истинския живот. За да стане още по-объркано, имам намерение наесен пак да се маскирам на студент с една хубава магистратура и тогава вече ще стане още по-забавно.

Не върви, определено не върви този лаф за истинския живот. Защото времето днес не е онова, в което са израснали родителите ни. Ние отдавна сме навлезли в истинския живот и за тези четири години наученото съвсем не се изчерпва с теоретичните знания от факултета. Какви студенти сме ние? Особени. Носим по няколко дини под една мишница. Работим и учим, опитваме се да намираме баланса между заетост и време за…как го наричаха…студентски живот… Носенето на дини става особено тежко занятие, когато дойде четвърти курс и трябва да увеличиш броя на дините – наред с работата и лекциите идва писането на дипломна. Само който не е бил във Факултета по журналистика не знае колко “разбиращи” са там по този деликатен проблем.

Преди близо 4 години в празната студентска стая

Имам навика да си отбелязвам с плюсове и минуси едно или друго събитие, решение или дилема. Четирите студентски години са белязани с много плюсове, разбира се – невероятните колеги от факултета, невероятните запознанства с още по-невероятни хора, досегът с …няколко истински достойни преподавател, емоциите от студентския живот, интересните работни места, през които минах с една почти “стажантска” нагласа. И много други. Има си и минуси, разбира се. Особено през последния семестър горях от желание просто да завърша, за да излея цял поток от псувни и омраза към разни академични субекти, но днес сякаш нямам такава потребност.

Е, плюсовете са повече и сега това моментно състояние на не-съвсем-студент ми изглежда доста неуютно. На някоя туристическа забележителност като ме питат “Студент ли?” и за миг забивам, преди да отговоря. Абе…кофти работа, да идва ноември и да се върна отново към статуса студент, пък макар и без да излизам от…хм…истинския живот…

До Охридското езеро за нескафе со мраз навръх Илинден

2009-08-07T21:19:00.002+03:00

Там, където бушат уши безболно и мерат шекеро во крвта, пият нескафе со млеко и мраз, а мажите знаат зошто

Предимството да идеш до Охрид вместо това да отидеш на море в нашия случай беше, че А) опитваме нещо различно; Б) все пак преминаваме държавната граница; В) чели сме много за старата българска столица и владенията на Самуила.

Недостатъците – когато нямаш собствен транспорт, опираш до автобуса. А за Охрид той е само един и тръгва в 19 ч. от София, за да пристигне към 2 през нощта във време, в което си нямаш и ни най-малка представа какво да правиш.

Самото пътуване е голям кеф, когато компанията е весела. След като близо 4 часа бяхме се хилили и говорили простотии на два метра от шофьорите, нервите им не издържаха и те елегантно ни помолиха за “малце по-тихо”. Но следващият момент – да висиш с раниците по пейки и празни кафенета цяла нощ от 2 до 9, се оказа немалко изпитание за веселата компания. Часовете, честна дума, изобщо не минават. В крайна сметка обаче устискахме докрай и към 10 вече бяхме в къщата на нашия любезен хазяин. Думите му, казани по телефона още докато пътувахме към Охрид: “Няма страшно, имаме места, ще дойдете, ще пийнеме по една ракиичка и всичко ще бъде чудесно” до голяма степен ни успокоиха. А успокоение беше нужно, след като недобронамерени лелки ни наплашиха в автобуса, като казаха, че сме избрали най-неподходящото време да дойдем – било Илинден, четири почивни дни и щели да се изсипят над 30 000 души в Охрид, нямало да има никакви места. Е, вярно, изсипаха се в крайна сметка, може би и повече, но ние бяхме на сигурно в къщата на нашите домакини – македонски българи. Последното определено внесе нова доза успокоение, защото бях се подготвил за резервирано, студено отношение, дори предизвикателни подмятания. Нищо подобно не ни се случи по време на целия престой.

Охридчани са невероятни хора. Ние, четирима свръхшумни гръмогласни българи, се забелязвахме навсякъде, но реакциите, интересно, бяха все положителни. Спираха ни хора покрай езерото, в магазина: “А, вие откъде сте? От София? Е-е, ами аз съм работил там!”. Повечето, които ни спираха, или имаха роднини в България, или бяха прекарали известно време у нас и беше изключително мило да наблюдаваш как веднага превключват почти на книжовен български, макар да им костваше известни усилия.

Охрид е чудесно място за туризъм. За отмора обаче не. Напомня доста на Търново и както отбеляза един от местните, разликата е, че там си имат езерото, а в Търново – Янтра. Е, съществена разлика, бих казал. Езерото е наистина огромно, и това го разбрахме най-добре при разходката “со брод” до Св. Наум. Час и половина с корабче през езерото – време, за което можеш да изгориш, да умреш от жажда и да ти стане дори скучно, въпреки прекрасните пейзажи наоколо. Описаха ни Св. Наум като перлата на Охрид. Аз обаче видях други перли там – шарска и гурманска плескавица. Вярно, за последната дадох 200 денара, но какъв вкус, боже, какво чудо...Остава спомен за цял живот. И вдъхновение да пробваш рецептата вкъщи!

И за да не стане разказът прекалено жороцентристки, ето и малко полезна информация за онези, които все пак са решили да го прочетат, за да се навият и те да отидат до там. Автобусът до Охрид и обратно е към 80 лв., за млади-младенички младежи като мен под 26 г. е 75 (общо в двете посоки, нали). Автогарата е на 15 минути пеша от центъра, който пък си е на самия бряг на езерото. Квартири има буквално във всяка къща и те са най-достъпният начин за нощуване там – побирате се в рамките на 15 лв. на човек. Паричките са денари, един лев е 31 денара. На места приемат и български пари, но май си е най-добре да си напазарувате местни. Цените са курортни, поне по заведенията за хранене и кафенетата, където може да нямат фрапе, но имат нескафе со мраз и со млеко. В по-големите супермаркети (каквито открихме само два) е сравнително евтино, някои неща са дори по-евтини отколкото тук.
Старият град е нещо, което си заслужава да се види. Къщите са интересни, приличат на тези в Трявна. Отгоре са останките на античен амфитеатър и Самуиловата крепост, която е доста по-добре запазена, или по-скоро реставрирана от Царевец. Гледката от там спира дъха и е истинско вдъхновение, наистина. Прави неприятно впечатление манията на македонците да си строят “древни” крепости и останки, посредством камъни и съвременни строителни материали.

В църквата на Плаошник, която е истинско бижу и радост за очите, може да видите свастика, каквато впрочем има и в Несебър, и която съвсем не е дело на неонацисти и прочее (или на бугарски фашистички окупатори).

С езика си нямате никакви проблеми – говорите си, както си знаете, те ви разбират и ви отговарят както те си знаят.

Като цяло впечатленията от Македония са, че е някак като България, но преди 10 години примерно. Лек полъх от 90-те, на места по-силен. Много джамии, навсякъде, някои с по две минарета, постоянно се строят нови.Човек се чуди какво бъдеще има тази страна, разположена на такова чекотливо място, с непримирими съседи, нарастващи малцинства и със собствени проблеми на идентичността.

Хазяинът ни отговаря вместо мен. В Македония, казва, е като в мъгла. На много хора още им влияе сръбската пропаганда, още им мъти главите. Но мъглата се вдига малко по малко. Аз, казва, си знам историята, научил съм и сина ми. Синът му е без грешка: на мой въпрос за Александър Македонски отговаря чистосърдечно: “Абе, Жоро, е*** съм му майката на Александър Македонски”.

Баща му има своите страхове, вероятно и с право, от сръбското влияние. Тука сме като на война, ми казва. Не е лесно да си българин в Македония. Лесно ви е на вас там, като пеете македонски песни и гледате на нас като на нещо романтично. Но елате тука, дето не ни дават работа и ни няма записани като малцинство дори в конституцията! Ние сме един народ, казва. Един ден, рано или късно, като влезем в Европската униа, дотогава македонците с български паспорт ще сме поне 150 хиляди и България с право ще повдигне въпроса за правата на своето малцинство.

Такива ми ти неща в Охрид.

И такива:

Почивка uber alles!

2009-07-20T21:01:00.002+03:00

Изборите минаха, наредиха и кабинета, кажи-речи. Време е да му отпуснем края. След толкова седмици на напрегната работа, толкова пресмятания кой ще спечели, кой ще загуби, какво ще стане, ама ще стане ли, няма да стане...вече се изморих.

По едно време погледнах блога си, скролнах последните публикации и се ужасих от еднообразната тематика - политика, политика, политика. Блякс! Да де, то и времето си беше такова, но все пак има и по-важни неща. Омръзна ми истерията около изборите и гледката на 2/3 от блогосферата, която изведнъж се беше политизирала до забрава. Появиха се нови, ентусиазирани блогъри, които превърнаха страничките си в поле за самоизява и за предизборна и следизборна агитация. Старите блогъри също се изкушиха доста от новинарския поток, свързан с политическия живот на рОдината и всичко заприлича на ... абе, на нещо не съвсем приятно. За щастие и това свърши.

Почивка. Книги. Приятели. Личен живот. Хоби. Спане.
Това е от мен. Трябва да поразнообразя и блога, че ми писна от бойкоборисовци, станишевци и абсолюткостовци...

Първи...втори...аут.

2009-07-08T11:23:00.002+03:00

Снимка: "Дневник"

Звучи почти като проклятие. Но всъщност е закономерно явление по нашите балкански, в частност български ширини. Точно това се случи с НДСВ в изборната нощ. Докато през 2001 г. движението беше първа политическа сила, през 2005 г. остана на второ място, на 5 юли 2009 г. партията на Симеон Сакскобургготски остана извън парламента. С оглед резултатите от евроизборите оставането "зад борда" изглежда изненадващо. Но само донякъде. За евродепутати хората не гласуваха за НДСВ, а за Меглена Кунева, за човека и професионалиста Меглена Кунева. Още тогава политолози предупредиха да не се бърка вота за НДСВ с вота за Кунева. Защото са различни неща.

След 8 години в управлението на страната, Симеон Втори подаде оставка като председател на движението, носещо неговото име през по-голямата част от досегашната си история. Царят се държа мъжки и единствен лидерите на партиите, които се издъниха на изборите, пое политическата отговорност и се оттегли от ръководството. Съвсем другояче постъпи Станишев, който, вместо да си скъса партийната книжка и да си посипе главата с пепел, обяви, че ще тръгва на обиколка из страната - сигурно да търси обяснение на местно ниво за глобалния провал на червените.

Провалът на НДСВ, макар и логичен, е тъжна констатация. Българският парламент загуби центристка партия, отличаваща се с европейски стил, липса на агресивна реторика и много качествени специалисти в редиците й. Колкото и да плюят хората по царя, това е факт. Меглена Кунева, Гергана Паси, Минчо Спасов, Милен Велчев, Огнян Герджиков, Николай Василев и други се различават много от колегите си в червено, черно и тюркоазено, например. Имаше и една силна медийна война срещу царската формация и срещу самия Симеон, която се развихряше на приливи и отливи, но която не престанаха да развяват като знаме ВАЦ-овите вестници. То не бяха псевдосигналите на Яне, че царят бил агент на ДС, то не беше издаването на цяла една книга за имотите на Кобургите... Обвинения, че дошъл да си заграбва държавата и да се изнася, какво ли не. Оказа се, че Симеон няма намерение да се връща в Испания. Каза го категорично по време на пресконференцията. И допълни, че има и други начини да се служи на родината.

Всъщност, той може би постъпи най-правилно. До някаква степен съм доволен, че царят напуска партията, защото винаги съм гледал на него като на историческа личност, а не като на партиен водач. Въпросът е какво ще прави НДСВ без него - ще остане ли самостоятелна партия или ще се влее в редиците на новата сила на деня. Въпрос, който предстои да намери отговор скоро.

Изборни поуки

2009-07-07T17:57:00.002+03:00

Снимка: "Дневник"

Отдавна чаках този ден. По стечение на обстоятелствата в последните пет месеца следях от съвсем близо постепенно зараждащата се и в последствие ескалираща предизборна кампания, че в един момент започнах само да си повтарям: "По-скоро да дойде пети юли". Същото нещо си повтарях особено често в последните няколко седмици, след всяка лъжа, изречена от Станишев, след всяка изцепка на Доган, след всички опити на Яне Янев да се маскира на Капитан Планета, след всички сигнали за купуване на гласове и контролиран вот на евроизборите, след всяка новоснесена камара от...глупости, която управляващите и колоритните опозиционери сътвориха в изобилие за толкова кратко време.

И пети юли дойде. Резултатите от него ме удовлетворяват напълно, по-добро от това направо не съм и очаквал, че може да бъде - с оглед на ситуацията и на играчите, с които разполага нашият семпъл национален политически отбор. След като гласувах в Студентски град, прекарах вечерта на пресконференцията в НДК. По-голямата част от нея беше истинска наслада за сетивата ми. Не можеше и да е другояче при вида на Станишев с физиономия сякаш Елена са я отвлекли сомалийски пирати, Овчаров като че му е умряло кучето, а Корнелия Нинова, лицето Добрев, индивида Вигенин и цялата клика красавци да признават, че поражението на БСП е тежко. Не искам да звуча злобарски, затова ще престана с епитетите, но това е положението. Въпреки милионите левове налети от левицата в най-грубиянската, най-пошлата и агресивна кампания за изминалите 20 години, резултатът за тях е отчайващ.

ДПС изпусна влака

Доган не изглеждаше по-щастлив, като че летящата му чиния бе отказала да запали. А всъщност имаше причина да се гордее - ДПС е с най-висок резултат за последните 20 години. Единствената партия, при която линията на електорална подкрепа сочи стремително нагоре, никакъв зиг-заг. Само че "разпищолването" на Сокола през последния месец до такава степен мотивира рационално мислещите хора в България и тези, които по принцип нямаше да гласуват, че много от тях дадоха гласа си за Бойко, само за да не е на власт Доган. И за пръв път Мети осъзна болезнено, че "лостовете на властта" му се изплъзват.

Каква победа пък за Синята коалиция?

Едно нещо не можах да разбера. Защо тази радост и този ентусиазъм у най-запалените привърженици на сините, след като коалицията постигна по-слаб резултат, отколкото СДС и ДСБ постигнаха ПООТДЕЛНО на миналите избори. За каква победа иде реч? За победа може да се говори, само ако се има предвид победа на дясноцентристкото като цяло. И в тази победа Синята коалиция има своя, макар и мъничък, принос. Но като цяло загубата за тях е разгромна и не знам защо не си го признават. Нито един мажоритарен кандидат дори в сините бастиони като трите МИР-а на София. БСП дори е преди тях там. Въпреки много силната кампания, въпреки мобилизирането на голяма част от синия електорат, резултатите показаха достигане до предела на тази коалиция. За старото синьо това е всичко, на което може да разчита за момента. Освен ако в бъдещото управление не постигне нещо много запомнящо се, което да вдигне процента.

Хората все пак повярваха в мита за Капитан Планета

И това го показа Яне Янев с "консервативния" си проект. "Борецът срещу корупцията", който с мъничката си ръчичка спираше корупцията по българските магистрали от всеки билборд, успя да накара 4% от природонаселението да му гласува доверие. За сметка на ГЕРБ, Атака и Синята коалиция, които иначе щяха да си поделят тези проценти. Държеше да е на гребена на вълната до последния момент, а след като слогъна за корупцията се изчерпа, Яне видя спасителна сламка в ескалиращото напрежение срещу ДПС и се зае и той да бута "доганизацията".

Game over
Играта свърши (поне засега) за проекта ЛИДЕР и за НДСВ. Въпреки опитите за контролиране на вота от страна на хората на Ковачки, не се получи. Огромната избирателна активност си каза думата и миньорите останаха зад борда. Кошлука и той с тях. За царя ще си кажа мнението в специален пост. При него другарството с ДПС нямаше как да не се отрази пагубно в кръстоносната война на избирателите срещу Доган.

Загадката остава в полето на ГЕРБ. Загадката и надеждата. Какво ще направи Бойко, с кого ще се хване на хорото, ще изпълни ли обещанията си или българският избирател ще се окаже излъган от поредния си "спасител". Ще видим.

Защо гласувах

2009-07-05T16:21:00.002+03:00

Снимка: "Дневник"

До този ден никга не бях гласувал на парламентарни избори. Имах възможност през 2005 г., но не го направих. Не виждах за кого. Допреди месец бях на мнение, че всички са маскари и аз няма да участвам в тъпата им пропаганда, защото негласуването в демократичните страни е също право на избор. Днес прекарах час и половина на опашка заедно с около 100-ина студенти, с които търпеливо чаках да ми дойде реда и да пусна своя глас. Какво ме накара да го направя?

На първо място, гнусотията от последните няколко месеца ми дойде в повече. Откровените лъжи, изговорени от Станишев, мега-вулгарното поведение на човека с летящата чиния Ахмед Доган, помпозните им кампании и твърдения, че са гарант за незнамсикаквоси, скапаните брадви, които размахваха, идиотските начини, по които отправяха посланията си - това повече не може да се търпи и тези хора нямат място в управлението.

Огромен крайъгълен камък за решението ми изиграха без да искат българите в чужбина. На тези хора им свалям шапка - за огромните усилия, за многото нерви и пречки, които трябваше да преодолеят и преживеят, за несломимата воля въпреки всичко да гласуват като български граждани. Бях на пресконференция, на която представители на Фейсбук групата "Гласуване без граници" разказваха какво правят, за да открият нови секции по света и как външно министерство всячески им пречи да го направят. Разказаха за човек в Тринидат и Тобаго, който ще пропътува няколко хиляди километра, за да гласува. Същите тези българи в чужбина организират превози, делят си разходите по пътуването, пишат смс-и до приятели и познати, за да повишават избирателната активност. Удивително е и аз се гордея с тях! С тях, които си плащат, за да гласуват, а не с тези тук, у нас, на които плащат, за да гласуват.

Щом българите в чужбина го правят, какво правя аз и няма ли да е позорно да се скрия като мишка и да си пасувам? Няма ли по този начин да изиграя ролята на онези "родолюбиви" българи, които си затваряха портите пред Ботевите четници през 1876-а?

Да, днес гласувах. Гласувах, за да не го направят вместо мен скапаняците за 50 лв. Гласувах, за да може паранормалният Ахмед Доган да си яхне летящата чиния и да се измете заедно с цялата си клика към космоса...Гласувах, за да се скрие мазната усмивка на мазния Станишев и на пресконференцията довечера да го видя в ролята на опозиционен лидер... Гласувах, защото ТЕ не са България, както уверено се бият в гърдите.

Но не, аз не гласувах, защото има партия, която да харесвам и която да припознавам като моят избор. Аз гласувах за по-малкото зло. Защото все още няма партия, за която мога да дам гласа си уверено, с искрена симпатия и доверие. Уви, това е България, това е политическият живот у нас. И все пак гласувах. Защото ми пука!