"Хъшове" в хъшовско общество

"Всеки от нас има своя звезда, която го следва, докато е жив.
Когато свети ярко, човек е щастлив, когато угасне - съдба
Ех, да имам туй, що нямам, да си купя бял кон.
И да яхам ден и нощ и наяве, и насън."

Никога не съм си мислел, че в Народния театър нещо ще ме удиви повече от внушителната архитектура на сградата, великолепния стил от началото на ХХ век, съхранен в целия си царствен блясък и до днес, златистите орнаменти по стените и тавана на големия салон и коридорите. Свикнал съм да възвеличавам по-скоро сградата, институцията и историята на театъра, който възприемам като символ на българската култура преди 1944 г. В неделя обаче видях и една друга страна от блясъка на Народния театър – страна, която е непростимо да затулваме зад бляскавите фасади и орнаменти – великолепната, майсторска актьорска игра на цяла плеяда български артисти.

Представлението е “Хъшове”, режисьорът е Александър Морфов, а действащи лица са ВАЛЕРИ ЙОРДАНОВ, ПЕТЪР ПОПЙОРДАНОВ, РУСИ ЧАНЕВ, ВАЛЕНТИН ГАНЕВ, РЕНИ ВРАНГОВА, ВАЛЕНТИН ТАНЕВ, ХРИСТО МУТАФЧИЕВ, ЗАХАРИ БАХАРОВ, ПЛАМЕН ПЕЕВ, ТЕОДОР ЕЛМАЗОВ, ЕВГЕНИ БУДИНОВ, ДЕЯН АНГЕЛОВ, ДАРИН АНГЕЛОВ, ДАНИЕЛ АНГЕЛОВ, ДИМИТЪР РАЧКОВ, ЕЛИСАВЕТА ГОСПОДИНОВА, ВЛАДИМИР КАРАМАЗОВ. Не, имената не са изписани с главни букви само защото не успях да ги открия в интернет другояче, а защото със своята игра тези хора заслужават имената им да се извикат на висок глас, да проехтят сред аристократичния блясък на Голямата сцена.

С “Хъшове” започва дейността на Народния театър през 1904 г. С “Хъшове” театърът чества 50-годишния си юбилей. “Хъшове” достигна и до мен на 9 март 2008 г. По такъв начин, че кръвта ми още кипи от страховитата песен на хъшовете: “Ех да имам туй що немам...”.

Покъртително представление! Изумително като...като...всичко! Александър Морфов е успял да разбие знаменитата Вазова повест на различни блокчета, с които заиграва и които пренася във времето и пространството. Така изплува и трагичният образ на Македонски, нарамил куп столове с изсъхналата си ръка и разтреперан от крясъците на писаря (епизодичното участие на Владо Карамазов в цялата пиеса), така изскачат и бандата хъшове, за да надраскат на стената надписи” Само Левски” и Fuck the sultan!”. Музика, сценичен аранжимент, актьорска игра – всичко е на много високо ниво, всичко докосва най-чувствителните струни на душата. Тръпчивото чувство за един въздухарски патриотизъм се засилва от възгласите “Да живее България!”, наздравиците с долнопробен алкохол, висенето по кръчмите, сбиванията и кражбите – всички онези неща, които са част от хъшовския живот. Морфов ни показва точно онова, което е било тогава, сваляйки ореола на хъшовете като мъченици и герои. И въпреки жалката гледка на пропадналите български емигранти, въпреки всичките недостатъци, които те притежават, няма как да не се възхитим на онова идейно опиянение, което витае в душите им и се чете по лицата им. Да, те са юнаци само около масата, но дълбоко в себе си таят също така силна любов към родината, както и онези, които загиват в сражения за свободата й. И в крайна сметка браилските хъшове също поемат по пътя на борбата, потискайки всяко друго човешко чувство у себе си.

Краят на представлението идва сред безброй зачервени очи – както у публиката, така и у артистите, които раздаваха себе си през цялото време. Много сълзи се проляха, много кърпички се развяваха между редовете, а аплодисментите не стихнаха повече от 10 минути. Няма как! Просто няма как – с насълзени очи Чочо Попйорданов си разкъсва ризата и отдолу се показва фланелка с надпис “Хъшъ”, а до него Вальо Танев, Митко Рачков, Христо Мутафчиев с развълнувани лица гледат публиката – може би дори не могат да осъзнаят какво са сътворили с нея за тези няколко часа. И всички пеят с пълен глас покъртителните слова: “Ех да имам туй що немам...”. Пожелавам такова изживяване на всички! Няма да се забрави...

"Катин" - забравената трагедия

Преди няколко месеца разбрах от блога на Март Лаар за новото творение на полската филмова индустрия – “Катин”. Лаар беше писал за него в контекста на историческата памет и с надеждата, че филмът ще спечели “Оскар”, защото наистина го заслужава. Още тогава се заинтересувах от филма, но чак сега успях да го открия. И да го гледам. Всъщност, гледах го още в събота, но до днес не ми идваха думи, с които да го опиша. Изстрелите от последните 10 минути на филма се бяха загнездили в главата ми и пулсираха там, правейки я неспособна да пресъздаде впечатленията си с думи.

Катин е от онези думи, които се изричат с една особена предпазливост. Като Треблинка. Като Аушвиц. Като Нанкин. Като Хирошима и Нагасаки. Като сакрално място, пред което трябва да склониш глава и да помълчиш, отдавайки почит на тия, дето лежат под краката ти.

Събитието, което пресъздава филмът, ни връща в горещата 1939 г. Германия напада Полша и слага началото на Втората световна война. 17 дни по-късно съсипаната и колабираща славянска държава е ударена от Съветския съюз от изток. Предварително споразумение между Сталин и Хитлер чертае нова карта на Европа, на която Полша не съществува, а полският народ е осъден на изтребване. Докато нацистите окупират Западна Полша и установяват там система на терор, в източната част Червената армия пленява всички полски офицери и ги депортира навътре в руска територия – в горите край Смоленск.

Филмът показва драмата на един народ, изправен пред лицето на унищожението и изоставен от всички в своята отчаяна борба за съществуване. Режисьорът Анджей Вайда проследява тревогите на семействата на пленените офицери, които нямат никаква информация за своите синове, бащи и съпрузи; прониква в умовете на обречените мъже, които вече предусещат жестоката съдба, която ги очаква. В същото време камерата показва смелостта и доблестта на полския офицер, който остава верен на дълга си към родината и избира пътя на достойната смърт пред позорното бягство.

Комунистическите завоеватели обаче нямат намерението да позволят достойна смърт на пленниците. По предложение на своя довереник Берия Сталин подписва заповед за убийството на пленените полски офицери. В продължение на няколко седмици над 20 000 души – офицери, генерали, учители, свещеници, университетски преподаватели, научни работници – цялата интелигенция и движещата сила на полското общество – са превозени с камиони в горите край Смоленск. Всички са разстреляни и заровени с булдозери в черната пръст. Повече от 4000 полски офицери оставят костите си в масовите гробове на Катинската гора.

Режисьорът не спестява нищо от потресаващите събития, разиграли се през зимата на 1940 г. Почти като на сън зрителят вижда как грубите ръце на червеноармейците свалят уплашените хора от камионите и ги изправят пред огромната яма насред гората, която вече е почти пълна с тела. С лекарска прецизност и магазинерска досада руснакът насочва немски пистолет към тила на пленения и един куршум пръсва мозъка му, излитайки през челото. Всичко се върши толкова рутинно, толкова безпристрастно, сякаш някой отваря бутилки или чупи орехи за сладкиш. Булдозерът минава над телата и засипва всичко с пръст.

Драмата на Катин не свършва с масовата екзекуция и точно тук блясва майсторският клас на филма. Режисьорът ни показва документални кадри от немските архиви – при настъплението си в Съветския съюз през 1942 г. Вермахтът се натъква на масовите гробове и ги отваря. Назначена е международна комисия, в която участва дори български експерт патолог и германската пропаганда съобщава на целия свят за варварското деяние на болшевиките. Само няколко години по-късно ситуацията се променя и Червената армия отново се връща в Катин. Гробовете наново са разровени и за страшното престъпление са обвинени нацистите. И така 45 години...

Чак по времето на Елцин руската страна признава, че жестокото клане е извършено от съветските специални части на НКВД. А болките и страданията на десетките хиляди хора, чиито мъже, бащи и синове лежат в гората на Катин, докато техните убийци шестват като победители в собствената им държава, остават, уви, в забравените страници на историта. “Катин” ги извади наяве отново и ги показа на света по брилянтен начин. Защото истината, макар и застреляна в тила като куче, макар погребана от булдозери и приписана на други, никога не може да остане скрита.