Олимпийският принцип на Русия

В предишния си пост разказах за Олимпиадата в Мелбърн през 1956 г. По време на въпросното състезание, което е символ на мира и заради което са спирали войни, съветски танкове разгромяват едва поникналата свобода в Унгария. Вероятно трудно някой би могъл да си представи какво ли е минало през главите на унгарските състезатели, взели участие в игрите, докато на хиляди километри, в собствената им столица, избиват близките им.

Странна ирония на съдбата – половин век по-късно руснаците сякаш остават верни на олимпийския си принцип. Танковете им премазаха Грузия за по-малко от седмица и сякаш нямат намерение да си тръгват. В същото време обаче разликите между двата случая никак не са малки. Вярно е, че Грузия има своята кауза – да запази териториалните си граници и да нанесе удар на сепаратизма. Каузата е различна от тази на унгарците преди 50 години, които просто искаха свобода и независимост от смразяващата прегръдка на Съветите. Но Грузия на Саакашвили първа натисна копчето и ответният удар на Русия беше очакван. Преди 50 години обаче зад каузата на Унгария застанаха Швейцария, Холандия и Испания, които отказаха участие в олимпийските игри заради бруталната намеса на СССР в страната. Колко страни днес подкрепиха Грузия на Саакашвили? Или напуснаха игрите в знак на протест? В действителност самата Грузия изтегли спортистите си от Олимпиадата в Китай. Мотивът бе „да се привлече вниманието на света върху войната в Южна Осетия”. Спорно е обаче кое би постигнало по-голям ефект – дали доброволното „нацупено” оттегляне, или борбата и спечелването на някой медал, посветен на каузата. Защото унгарските спортисти не напускат Мелбърн през 1956 и именно с това приковават вниманието на света към Унгария – националният отбор по водна топка смазва съветския тим с 4:0 и печели злато за родината си. Кое е по-интригуващо за хилядите камери и фотообективи – гледката на напускащия без бой отбор или на победно развяващия се национален флаг с черна траурна лента в знак на съпричастност към безчинствата на руснаците в Будапеща?

Една прилика обаче бие на очи и в двата случая. Реакцията на САЩ. През 1956 г. „страната на свободата” е по-заета с кризата в Суец, отколкото със защитата на свободата в една средноевропейска държава. Америка не изпраща помощ на въстаналите унгарци и лавира между двете враждуващи страни, треперейки от страх пред възможността за ядрена война. Днес Америка е щедра на приказки и на хуманитарни помощи. Но не и на конкретни действия. САЩ остави Саакашвили сам, загърбвайки го в момент на изпитание. Нещо повече, американският посланик в Русия изрази одобрение за намесата на Русия с уговорката, че „малко прекали”. Колко точно е прекалила, ще се види, когато преброят жертвите. Остава в сила друго едно олимпийско правило – че правото е на страната на силния. Днес правото е на страната на Русия. През 1956 г. танковете подпечатват със снаряди същото това право. А така, малко в крайчеца на събитията, отворен стои въпросът на чия страна е моралното право. Ще питаме. Но едва ли някой ще ни отговори.