Чернобил - 22 години по-късно

Днес се навършиха 22 години от Чернобил. Това изречение е разбираемо за всички, нали? Няма нужда от много думи: Чернобил - тази страшна дума говори достатъчно.

Моето поколение е родено в годината на аварията. Най-чудовищната технологична катастрофа, която човечеството познава. Докато аз съм бил още мъничко ембрионче в корема на майка ми, тя е хрупала зелена салата, без да има представа за опасността. Никой нищо не е казал. Съветското правителство не съобщава нищо в продължение на два дни - в същото време умират хора, а тонове радиоактивни частици засипват Европа.

Оттогава се изписа много за причините и последствията. А последствията бяха сериозни. Човекът за пръв път осъзна, че една негова грешка може да причини заличаването на цялата ни цивилизация. Той е силен. Да, той е силен почти колкото природата. В някои случаи е по-силен и от нея. С едно копче и няколко изстреляни бомби в различни точки на кълбото е способен да измете всичко, дори себе си, от лицето на Земята. Не знам дали се сепна. Може би за малко. Страхът беше голям. Но вече се е взел в ръце, успокоил се е и старателно изсича гори, застроява планини и морета, пресушава блата, избива диви животни, замърсява езера, затрупва с отпадъци равнини.

А от Чернобил изминаха 22 години. Приблизително на толкова съм и аз. Като се гледам, не е особено голям период от време. Чернобил все още пустее и продължават да се раждат деца с увреждания. Човекът може би е забравил или поне се опитва да забрави за станалото. Но нито аз, нито Чернобил и тези 22 години, и изоставените панелки, и пръснатите по земята играчки без деца, къщи без обитатели, училища без ученици и автомобили без шофьори – ние не сме изчезнали. Ние сме тук и казваме: Човеко, замисли се! Вчера опустя Чернобил, утре същото може да се случи с цялата ти жалка планета! Опичай си акъла!

Снимки: Александър Викулов (повече: тук)