Къщата на глупаците

Отдавна не бях гледал толкова ненормален филм. Ненормален в съвсем буквален смисъл, защото действието се развива в една клиника за душевноболни и всичко е адски реалистично.

Филмът е руски. Времето, в което се развива действието, е белязано от Чеченската война. Болните живеят своя собствен налудничав живот – всяка вечер се скупчват на прозореца и със затаен дъх очакват да мине влака; вдигат си скандали и се пререждат на опашката за тоалетната сутрин; убиват мухи… Големият удар на филма е участието на самия Браян Адамс, който, разбира се, играе…Браян Адамс. Една от болните – Жени, си е втълпила, че той е нейният годеник и си живее със своите фантазии. Един ден влакът не идва. Вместо него на сутринта с гръм и трясък пристигат чеченски войници и окупират болницата. Лудите са изоставени от персонала и лудуват на воля. Жени Тимофеевна се влюбва в Ахмед, един от бунтовниците, който на шега й предлага да я вземе за жена. В простите им, налудничави, но откровено човешки разговори прозира голямото новаторство на режисьора, който сътворява един наистина луд, луд филм. Брутално и откровено луд до последната минута. Но и човешки луд, нежно луд…Защото кой казва какво е лудост и какво не?

"- Напълно плешив.
- И какво? Али и доктора също са плешиви.Ленин също. И е бил умен. И жена му го е обичала.И извънземните, по-добре забрави! Не само плешиви, но и зелени."

Всичко се променя, когато идват руснаците. Следват престрелки, още истерични сцени с развилнелите се луди и в крайна сметка… един триумф на живота и лудостта над смъртта. Да, лудост, но все пак живот, все пак далеч от унищожителния огън на смъртта. Макар и в къщата на глупаците сред цяло гнездо от шизофреници.

Лудо,а?

Изтеглете го ОТТУК

Германия през погледа на един Жоро - част пета

Щутгарт. През деня.

Както казах, сърцето на швабите. Град с богата история, множество забележителности и силен европейски дух. Щутгарт не е само Мерцедес Бенц и Даймлер Щадиум, нито пък будките с емблематичните брецели (традиционни солени швабски кравайчета). Градът е запазил истински архитектурни шедьоври, голяма част от които оформят внушителния Шлосплац със статуята на Вилхелм, Стария и Новия дворец, музея на изкуствата (наричан Кубчето) и други интересни сгради, оцелели след масираните бомбардировки по времето на Втората световна война.

Тук в целия си блясък е Новият дворец, който днес е някакво министерство. Имах щастието да го разгледам в почивен ден, когато отвън няма паркирани автомобили, а по едно време преваля и силна градушка, която очисти хората около него и го снимах, окъпан от пролетен дъжд. Наричат го нов, макар да е от хиляда седемстотин и някоя си година. Току на отсрещния тротоар е Старият дворец, който наистина си е стар, средновековен палат на немски владетели. Днес е музей с прекрасни експонати.



Зад Новия дворец започва Шлосгартен, която представлява огромен парк с изкуствени езерца, дъхави цветя, лебеди, патици, огромни рибоци, вити пешеходни алеи, древни руини, причудливи статуи и дори планетариум. Ако човек има здрави крака, след няколко километра стига зоопарка Вилхелма. Аз направих няколко снимки, преди да ме завали дъжда и да потърся подслон в планетариума. Той не е по-различен от нашия в Смолян, а представлението в този ден беше “Небесни пътеки".

Една от най-култовите ми снимки е тази с нагъзената патица. Всъщност идеята ми беше просто да я снимам как си плува на фона на двореца. Да, ама тя си намери нещо във водата и точно когато щраквах, навири дупарата нагоре и се получи тази забавна снимка.

За съжаление не успях да разгледам целия град. Доста е огромен, а забележителностите са пръснати в голям периметър и като прибавим лошото време, нещата си идват на мястото. Но въпреки това успях да се докосна до това място, за което бях чел и слушал разкази и което за мен се превърна в най-осезаемия контакт с онази Европа, която ние тук така се мъчим да стигнем.

Германия през погледа на един Жоро - част четвърта

Плохинген

Плохинген е мъничък град, разположен на брега на река Некар на около 20 км. От Щутгарт. Обикновено градче, съчетаващо стари островърхи къщички с нови жилищни постройки и тук там някой причудлив архитектурен каприз като Хундертвасерхаус или градската тоалетна.

Това е къщата с магнолиите. Представлява някаква общинска сграда. Но с цъфналото дърво отпред е истинско вълшебство и усещането да вървиш под розовите цветове е много хубаво.

Хундертвасерхаус всъщност е жилищна сграда. Да, макар да прилича на излязла от филм на Дисни, сградата се обитава от хора, на които им е писнало да гледат под прозореца си туристи с насочени към тях фотоапарати и затова са поставили табелка Частна собственост”. Хората обичат спокойствието…

Река Некар е очарователна. По спокойните й води плуват диви патици, които любопитно се приближават към посетителя, дръзнал да дойде досами брега, за да ги погледа. По гладката повърхност се носят лебеди. Странно – никой не ги лови, никой не ги скубе и не ги слага във фризера. Наблизо минава влака – никой не мята камъни по него и не троши скъпите му стъкла. Край реката има пейки, а във водата не плуват стари гуми и пластмасови бутилки. Бай Ганьо, уви, не остана из Европа, а се върна “да прави избори” и да дерибейства в България. Та оттогава сме си така…

Германия през погледа на един Жоро - част трета

Голямата нощ на музеите

По принцип не съм голям късметлия. Години наред точа лиги за тази Германия, накрая отидох и десет дни поред валя дъжд. Но за едно нещо имах голям късмет и го признавам – уцелих тазгодишната Нощ на музеите в Щутгарт. Събитието беше широко рекламирано в медиите и събра огромно количество хора, които имаха възможност в една нощ да обиколят повече от 90 музеи, галерии и изложения в града и околностите. Излишно е да казвам, че организацията беше перфектна – информационни брошури и екипи разясняваха през целия ден същността на събитието, карти показваха кои точно музеи са отворени и как се стига до там. Автобуси, ангажирани специално за нощта, обикаляха и извозваха посетителите до всички точки, включени в инициативата, групирани по турове – Тур Некар, Тур Център, Тур Юг, Тур Еслинген и т.н. Дълго изучавах книжката, преди да реша кой точно маршрут да избера и върху кои музеи да се концентрирам. Имах само 5 часа на разположение до последния S-Bahn, с който трябваше да се прибера в Плохинген към полунощ. Щом часовникът удари седем и Голямата Нощ На Музеите започна, първо влязох във възпоминателния комплекс на Граф Щауфенберг – една тясна избичка в Стария замък, оформена с вещи, писма и документи на човека, извършил знаменития атентат срещу Хитлер на 20 юли 1944 г. и заплатил за тази дързост с живота си. Германците го почитат като герой и към експозицията имаше голям интерес. Даже площадчето зад Стария замък носи неговото име, а в момента се снима и филм с Том Круз за авантюрата на Щауфенберг.

Скоро след това хванах автобуса за Тур Некар и се наредих на опашката пред музея на Мерцедес Бенц. Сградата е истински шедьовър на футуристичната архитектура! Шапката да ти падне! Самият музей се разглежда отгоре надолу, като за целта един асансьор те качва до върха на сградата и оттам се спускаш по една гигантска серпентина, по която са подредени експонатите. А те, естествено, са повече от любопитни – като се почне от най-старите автомобили в света, мине се през внушителните лимузини от първата половина на 20-ти век, болидите на Макларън (машината на Хакинен от 1998 г. е там) и се стигне до най-новите модели на Мерцедес, че дори двигател на самолет Месершмит 109 имаше! По стените картини разказват историята на Мерцедес, преплетена по интересен начин с историята на света изобщо. Едно страхотно творение на човека, събрало под един покрив златните страници на автомобилната индустрия.

Когато излязох от музея с прегрял от снимане фотоапарат, навън вече беше тъмно и валеше. Следващата спирка бе Вилхелма – знаменитата зоологическа и ботаническа градина на Щутгарт. Създадена с ориенталски мотиви, пострадала сериозно от бомбардировките през Втората световна, днес тя е едно бижу в короната на Баден-Вюртемберг. За съжаление тъмницата, лошото време и огромните тълпи от желаещи да разгледат помрачиха малко картината и успях да разгледам само малка част от нея, надишвайки се с аромата на безчет екзотични цветя и пред погледа на един стреснат от множеството тукан.
Върнах се в центъра на Щутгарт. По мои сметки сега беше ред на атракцията за тази вечер – Бункера под Марктплац. Построен през Втората световна война за прикритие на повече от 3000 души и превърнат след войната в подземен хотел, Бункерът отваря врати само веднъж в годината и Жоро се случи наблизо. Какъв късмет! Като хотел той функционира до 1985 г., а в момента е неизползваем. Когато се наредих на опашката, краят й не се виждаше в мрака. Около 500 човека имаше пред мен, наредени на една огромна колона, за чието източване мина точно един астрономически час. Дали си струваше чакането? И да, и не. Да, защото кога друг път ще вляза в немски бункерот войната и то точно под плочките на площада в Щутгарт? И не, защото цялата атракция представляваше два дълги и съвършено празни коридора с малки тесни стаички, повечето от които заключени. Ръждясали тръби, масивни метални врати, останки от тапети. Миризма на задух и мухъл. Разглежда се за по-малко от пет минути…

Остана съвсем малко време до последния S-Bahn. Реших, че имам време за Landesmuseum Wurttemberg и хлътнах зад масивните стени на Стария замък. Безкрайните стълби и коридори там водят към безчет галерии, пълни с исторически ценности, бележещи историята на региона. Старинни икони и разпятия, истински корони от злато и диаманти, рицарски доспехи, мечове, скъпоценности… Хората зяпаха с огромен интерес. Специално за събитието в музея имаше и Венецианска нощ – костюмирани дами се разхождаха с разкошни тоалети и маски на лицата и с готовност позираха пред хилядите туристи.

Наближи полунощ и трябваше като Пепеляшка да побегна към гарата. Шлосплац през нощта, Кьонихщрасе с всички тези светлини…гледката си струваше измокрените дрехи. Сърцето на швабско в Нощта на музеите – през погледа на един български Жоро. Като в приказките…

Германия през погледа на един Жоро - част втора

За цените и храните

Естествено е да си мислиш, че хора, които получават месечно заплащане от няколко хиляди евро ще имат и много повече разходи, а стоките при тях ще са поне двойно по-скъпи. Затова и изненадата ми беше пълна, когато влязох в един най-обикновен хранителен магазин и се загледах по витрините. Толкова много неща, които са по-евтини отколкото в България! Като започнем с мляко и млечни продукти, десерти и кремчета – моите любими неща. Потресох се! Шоколадови кремчета със сметана, които там са 19 цента, тук са поне 80 стотинки, а такива от 55 цента ги видях впоследствие във Фантастико за 1.62 лв! Кисело мляко в кофичка от по един килограм с вкус на плодове или настърган шоколад по избор – около 1.50 евро. Шокът, естествено, дойде с още по-голяма сила, когато се прибрах и видях, че вече нямаме кисело мляко за по-малко от 80 стотинки. Какъв ти килограм за 3 лева ?!

Шоколади, шоколадови бонбони, течен шоколад. Друга голяма изненада. По-хубави, по-голямо разнообразие и в много случаи по-евтини от нашите. Разбира се, понякога веригите супермаркети си имат и стоки специално за разпространение в техни обекти, които са още по-евтини – шоколад например за 39 цента! Дори по-луксозните и хубави шоколади с картонени опаковки и над 70% какао бяха на цена от около 1 евро. Трудно ще намериш в България тъмен шоколад 70% какао за два лева!
Е, някои неща са и удивително скъпи. Хляб например. Един килограм обикновен ростенброт, какъвто най-често ядат в онзи край е 2.50 евро. Егати и хляба за 5 лева! Да ти призлее и когато плащаш 45 цента за най-обикновена мъничка питка като нашите полуфабрикати, за които не даваме повече от 22-25 стотинки в Била. Плодове и зеленчуци също не са никак евтини. Но пък имат страхотни консерви с най-различни вкусотии на много по-ниски цени отколкото нашите. Буркан течен шоколад 750 грама взех за 1.59 евро.
Шокът в няколкото дни след завръщането ми беше голям. Разбирам да бях в чужбина три-четири месеца и да падам от Марс. Разбирам да сме попаднали в някаква криза, да се е изпосвършило брашното, да са затворили АЕЦ, да е изгорял всичкия слънчоглед по складовете… Ама десет дена, братче! Десет дена! А разликата беше чувствителна! Вече споменах киселото мляко, което ме удари като с мокър парцал по главата. Ами майонезата? Краси Пловдив, дето преди година беше 60 стотинки, сега е 1.20 лв. Кашкавалът продължава да гони рекорди… Отказах се. Отидох да си взема дюнер и по пътя казах на Девора, че ако и дюнера са го направили 3 лева, това ще е върхът. Влязох и в ценоразписа видях любимия ми дюнер, който повече от година е 2.50 лв – сега е 3 лв.!
Какво се случва? Какво толкова направихме или не направихме? Защо е този пладнешки обир и защо по дяволите го позволяваме? Надминали сме немците по скъпотия, а достигнали ли сме ги поне на една трета по доходи? Олиото там е по-малко от два лева! Какво да кажем ние тук? Би било приказно смешно, ако не беше кошмарно. Зверчета – борим се, блъскаме се за всяка стотинка, после отиваме в магазина и я пръскаме за половин кошница най-необходими за съществуване продукти. Толкова сме обръгнали, че дори вече не ни прави и впечатление, камо ли да извиква някаква реакция… Направихме за смях и унижихме като последните глупаци учителите, стачкуващи за парче хляб. Стигнахме до там, че да ги обвиняваме за скучаещите ни деца, освободени от училище, докато същите тези деца се гърмят с пистолетите на бащите си и крадат от цигарите на майките си.
В контекста на всичко това разбирам нуждата от затворените граници по времето на комунизма. Напълно логично – нали ако всеки излезе и види какво е на запад, после ще се отврати от родната действителност и или ще си тегли куршума, или ще излезе на улиците като чехите и унгарците – с камъни в ръка.

Германия през погледа на един Жоро

Разгледай чужбината, за да опознаеш родината!

(Кратък пътепис в няколко части)

    Върнах се. Мога спокойно да запиша в страниците на скромния си житейски тефтер, че още една мечта е изпълнена. Още от гимназията се канех да отида в Германия – имаше къде, имаше при кого, просто трябваше малко смелост, пари, време и т.н. Оттогава досега все някой от тези компоненти липсваше. Само че един ден ми писна и просто си купих билет за Щутгарт. Казах си, че утре може да ме блъснат на улицата, какво тогава? Една неизпълнена мечта и ще има да ми е кофти там, на небето…
Е, върнах се. Отидох в Германия, за да опозная една различна култура, една централноевропейска страна с богата история, традиции и любопитно съвремие. Неща, за които досега само бях чел. И както се изрази един мой колега германец, когато му казах, че отивам в Баден-Вюртемберг, земята на швабите, той отвърна: “Отиваш в най-германската част на Германия!”. Отидох с огромно любопитство и желание да се потопя в цялата тази непозната за мен атмосфера, да опозная всичко това и да науча повече за Германия и германците. За времето на своя престой в Плохинген на Некар (на 20 км. От Щутгарт) научих много повече за нас, българите, отколкото за немците. Всъщност, научих го именно докато опознавах ситуацията там и по алековски я сравнявах с нашата родна действителност. Затова си позволявам и да перифразирам писателя, като казвам: “Разгледай чужбината, за да опознаеш родината”. Като резюме на видяното и наученото мога да кажа, че ние сме твърде, твърде далече от всичко, което е там. И това няма изгледи да се промени.

За германеца и българина – тънката разлика

Те дори не се връщат оттам, накъдето ние отиваме. Сякаш досега сме вървели по равноотдалечаващи се пътища. Разбира се, говоря само от наблюденията си над конкретна група германци, а именно швабите, които са може би най-особените и странни, колоритни германци изобщо. С всичките си недостатъци (а те имат много) те са изградили сами условия да живеят добре. Условия, които за нас, източните балканци, биха звучали толкова нереално, понякога обидно. Културата, братче. Различна е. Толкова различна…В дома на леля ми изхвърлят отпадъците в четири различни кофи – на едно място органичните отпадъци, на друго хартия и пластмаса, на трето метал, на четвърто стъклени бутилки. Пред блока има различни контейнери за бяло, зелено и кафяво стъкло, за стари дрехи и обувки, за хартия, за пластмаса, за органични отпадъци. Контейнерите се мият от самите обитатели на блока по изготвен предварително график. Кооперацийката и пространството около нея също се поддържа по строго определен график – за всяко семейство има Kehrwoche – седмица, в която даденото семейство се грижи за чистотата. Пред вратата на това семейство се закача глинено сърчице с надписа и когато седмицата изтече, талисманчето се поставя пред следващата врата.
По кафетата и кръчмите на малкия град почти не се забелязват хора. Цените в подобни заведения не са никак ниски, особено за спестителните във всяко отношение шваби. Няма и време в работен ден по центъра рядко се разхождат други хора освен пенсионери и деца. За сравнение - в моя град по всяко време на деня кафенетата са пълни.
Навсякъде – в супермаркета, бутиците, по улиците, сергиите – навсякъде се чуват поздрави и вежливости – Gruss Gott!, Danke schoen! Bitte Schoen!, Tschuss! И т.н. В началото ми беше много стресиращо – само си благодарят и се поздравяват, та въздухът гъмжи от разменени любезности. После се свиква. Те просто така правят.

Лъжа е, че по улиците няма фасове и боклуци – има, просто се чисти повече и подобни неща не се оставят дълго време да “красят” пейзажа. Иначе и плюнки, и храчки се срещат – простаци има навсякъде, във всеки град и държава. Беше ми много интересно да видя, че хората ходят на пазар с кошници. Мъже и жени, млади и стари нарамват плетената кошница и отиват до магазина. Удивително е колко много багаж всъщност побира една кошница. Тъпото е, че самата тя заема много място… Не знам, балканският ми манталитет така и не възприе мъжа с кошница като нормална гледка.
От всичко, което видях, мога да направя заключението, че тънката разлика между германеца и българина, израждаща се в едно дебело различие, е най-вече в главите. Всичко е до съзнанието – ако цапаш, на теб ти е мръсно. Ако вдигаш шум – пречиш на съседите и те пишат оплакване до общината. Ако вредиш на обществения ред и порядки – има закони, които те санкционират. При нашата криворазбрана демокрация всичко това е толкова непонятно… Накарай българина да събира боклука в пет коша! Как ли пък не… Или пък опитай да пресечеш на пешеходна пътека, без да се оглеждаш. Мен ме изуми това с пешеходната пътека – толкова хора са ми разказвали, но така и не вярвах. Обаче е факт – още преди да си тръгнал да пресичаш, само като се обърнеш към пътеката, колата набива спирачки и те изчаква най-спокойно да преминеш. С горчивина се сетих за кръстовището пред Народната библиотека в София… Уви!
Никога няма да стигнем германците. Може да се бием в гърдите колко сме велики, каква история имаме, колко сме гостоприемни, отворени и прочее… но дисциплината, която изгражда обществото и околния свят и която е толкова естествена…та ние..ние изобщо не я познаваме!