Косово вече не е Сърбия

От началото на годината ни върви на бележити дати. Епохални са времената, в които живеем. Мине, не мине някоя седмица и се случи нещо, което разтърсва света и отбелязва нови и нови страници в историята. Преди месец Косово обяви независимост. Признаха го в почти цяла Европа. Българското правителство, естествено, бе в шах. Е, не от оня, неочаквания шах, защото всички знаеха, че рано или късно ще се изправим и пред това. Но нашите държавници се оставиха на гребена на изненадата и изпаднаха в дълбокомислено мъдруване какво точно да предприемем, така че хем Сърбия да не ни се обиди, хем с братушките да сме си дружки, хем и Европа да не сбърчи вежди. Че такова животно нЕма бързо се разбра. И остана въпросът кога да съобщим на света, че и ние се присъединяваме към цивилизованите европейски държави с установяването на дипломатически отношения с новата държава.

Е, това беше. Днес България официално призна независимо Косово. Исторически ден, който типично по балкански отново се превръща в разделителна линия и издига стени, вместо да руши бариерите. Някакви наричащи себе си “интелектуалци” побързаха да заявят своя протест с помпозно писмо, дъхащо на комунистическа реторика (подробности и хубав коментар – в блога на Петър). Други пък подкрепиха правителственото решение, просто защото са свикнали да подкрепят всички правителствени решения. Най-многобройни са третите, които изобщо нямат мнение. Така е и най-лесно. Неангажиращо.

На въпроса защо трябваше да признаем Косово нашите политици отговаряха с присъщите си глобални разсъждения, празни думи и прочее - стабилност на Балканите, мир, не знам какво още... Да бе, това ни е ясно. Ще си позволя да дам и своето крайно некомпетентно мнение, съзнавайки, че то е просто един от възможните подходи, с които можем да погледнем на и без това сложния проблем.

Да, България трябваше да признае Косово, защото за пръв път в хилядолетната си история нашата държава има възможността да спечели симпатиите, уважението и приятелството на една страна, с която не сме водили война и с която не делим обременено от конфликти минало. За пръв път България има шанс да спечели съюзник, който няма претенции към нейни територии, население, културни и исторически богатства. За пръв път България може да стисне ръце с държава, в която думата “българин” не води след себе си звучна псувня и определение като “татарин”, “окупатор”, “фашисти”, “рая”, “варвари” и т.н. Какво ще спечелим от това? Доста. И в икономически, и в политически план. Какво губим? Нещо което не сме имали никога – уважението и доверието на Сърбия. На коя Сърбия? Онази, която вече 20 години е най-дестабилизиращия фактор не само на Балканите, но и в цяла Европа? Онази Сърбия, която повече от век използва всяка възможност, за да ни забие нож в гърба? Онази, която открадна Македония под носа ни и сътвори от народа й най-големите българомразци на света? Онази Сърбия, която издигна телените мрежи по границата си с България, през които и пиле не можеше да прехвръкне? И която винаги е получавала исканото от нея не със силата на своята армия, а с лукавостта си и с благоразположението на Русия?

Не, благодаря. Ние уважението и доверието на този наш съсед никога не сме ги печелили, че да ги губим. Днес имаме Косово. И то не е сръбско, колкото и да скандират в Митровица. Вече не. Границите на Балканите не са непроменима величина, както се надяваха в Европа някога. Историята поднася своите обрати. А Сърбия...Сърбия има още да бере от плодовете на своята мегаломания. Ще поживеем, ще видим...