Да се посмеем на сръбски - напук на Косово!

“Еееей, нема те...сву ноч плакала, тебе чекала съм.. Сърце йе мойе виолина, що я дираш кат незнаш да свирааш...”.

На сръбски е “Завет”. На английски го превеждат “Promise me this” . Но е достатъчно само да спомена едно име – Емир Кустурица, за да разберете за какво иде реч. Много свеж филм, издържан в добрите стари традиции на “Черна котка, бял котарак” и в много отношения доближаващ се до неговата идея - като сюжет, актьорска игра и др. Познатата история, разказана този път без участието на симпатичните цигани, от което обаче чарът на комедията изобщо не се губи.

В такъв епохален момент, когато из улиците на Сърбия вилнеят протести, палят се гуми и се трошат прозорци, аз реших да туширам напрежението с малко храна за душата. А този филм е именно това. Една дебела черта, която зачерква негативното, конфликтното и добавя свеж привкус на вечерта, залагайки на смеха като лекарство. “Завет” ни показва сърбите в целия им блясък – така, както само един сърбин може да го постигне. Първите десет минути директно пренасят в дълбоката провинция с непрестанно припяване на кръчмарски рефрени (Лепа Лукич и нейната “Сърце йе мойе виолина” в изпълнение на ненадминатите комици, играещи ролята на....инспектори по образованието!!!) и грохот на тунингован трабант (превозното средство на инспекторите). Богатата душевност, колоритния бит и уникалната народопсихология на сърбите започва да се разкрива по ненадминат, почти фантастичен начин. Стрелба с калашници, люти псувни, секс с пуйки и крави, както и пъстра гама от вълнуващи обрати са само част от представлението.

“Завет” е странен хибрид – смесица между латиноамерикански сюжет, балкански декори и саундтрак, сръбски попържни и разбира се, хепи енд. Тук всичко е пропито с такава емоция, каквато само ние, балканците, бихме могли да разберем напълно. Тук котката лочи мляко от немска каска, дядото се просълзява от руския химн по телевизията, на стената виси портрет на Тито, а на пояса на всеки мъжки персонаж се мъдрят поне няколко пищова.

“Завет” е историята на едно хлапе, което получава поръчение от дядо си – “Иди в града, продай кравата и донеси икона, сувенир и момиче за себе си!”. Кравата Светка, иконата на св. Марко и прекрасната девойка Ясна преживяват множество премеждия, докато малчуганът успее да изпълни завета на дядо си. За повече пикантен вкус се намесват банда гангстери, които имат мащабен план да построят Световен Търговски Център в Сърбия, сутеньори, двама добродушни братя-строители (чиято задача е всъщност да събарят сгради) и една баба, която псува внучето си по най-внушителния начин, докато наблюдава с бинокъла си съседната къща. При Кустурица така и не усещаш кога е дошла кулминацията на действието – може би само по музиката, която се засилва, и по сюрреалистичните картини, събиращи в себе си всички герои на повествованието – сред як джангър, стрелба, развети сръбски знамена...Сватба и погребение се разминават на една пътечка на фона на сръбското знаме, бракосъчетание под дулото на калашник и бягство с вартбург, озарено от логото на бензиностанция Лукойл (малко product placement никога не е излишен за бюджета)... аз спирам дотук. Лицето ми все още е разкривено от блага усмивка при мисълта за този филм. Достатъчно ли ви е? Още ли не сте го гледали? Ми не знам какво чакате още...

“...Сърце йе мойе виолина, що я дираш кат незнаш да свирааш...”

"Taeguk gi" - южнокорейският шедьовър на киното

Той е от онези филми, които ти спират дъха, докато една огромна буца ти засяда в гърлото и ръцете ти се изпотяват. Оттук има два варианта. Ако си жена, разплискваш тонове сълзи по клавиатурата/леглото/креслото и тичаш замаяна в банята; ако си мъж, стискаш зъби и си казваш: “Не, чакай бе, аз съм мъж, няма да ревна!”.

Аз все още мога да преглътна буцата, която остана в гърлото ми след този филм. Човек няма да ми повярва, че го гледам за втори път, а ефектът отново е същият, дори по-силен.

“Taeguk gi” е истински южнокорейски шедьовър. Погледнато съвсем безпристрастно, той е може би най-добрият антивоенен филм, който е създаван през последните десетилетия. Най-малкото защото се различава от американските плоски сценарии, от цялата тази мания по героизма и помпането на мускули от типа: “Вижте ни к’ви сме яки, сега ще им надуем шушоните на лошите!”.

"Taeguk gi” e потресаваща история за обикновени хора. 1950-та и войната между Северна и Южна Корея връхлита в спокойния живот на двама млади братя южнокорейци – те са мобилизирани и изпратени на фронта, където ежедневно загиват хиляди хора – разкъсани от снаряди, надупчени, с откъснати глави. Джин Тае е големият брат, който е решен на всяка цена да запази живота на Джин Сеок, като за целта се хвърля във всички рисковани мисии – неговите подвизи биха могли да върнат малкия брат вкъщи. Войната е в разгара си, комунисти и демократи се бият с ожесточение, присъщо само на азиатските народи. Бият се като зверове. Трагични случки довеждат до прелом в емоционалното състояние на Джин Тае – доказал се в множество битки, награден с медал на честта, той преминава на страната на червените, мислейки, че брат му е мъртъв. Съдбата ще изправи двамата братя в смъртоносна битка помежду им – Джин Тае няма да познае, че се опитва да убие собствения си брат.

Трагедията, съкрушителната драма на този филм до такава степен обсебва сетивата, че те обзема ужас. Ужас от безумието на войната, която прави от хората зверове, която кара брат да се нахвърля срещу брата си и довчерашни приятели да се стрелят един друг. Музиката допринася за потъването в бездната, а връщането в днешни дни, когато възрастният вече Джин Сеок държи обувките, изработени от брат му и запазени повече от 50 години, буквално може да срине по-чувствителните зрители.

Подгответе се психически, преди да гледате този филм. Но нека това не ви отказва да го направите – имате думата ми, филмът е шедьовър! Нито “Сталинград”, нито “Враг пред портата”, нито който и да било военен филм е оставил такива следи у мен, както “Taeguk gi: Brotherhood of the war”.

...и време да се мре

Прибрах се. Хапнах набързо и грабнах книгата. Останалите 3-4 часа от вечерта прекарах с нея. Легнах си, ядосан на автора, на главния герой, на цялата книга и на себе си, защото бях посмял да прочета последната страница, а знаех, че не трябва...

Тихо. Без емоция сега...

“Време да се живее и време да се мре” е една типична книга за Ерих Мария Ремарк и съвсем нетипична сама по себе си. Тя грабва не с първата страница, а с първото изречение още: “В Русия смъртта не миришеше така, както в Африка.” И зениците бавно се разширяват, когато стигнат до: “В Русия смъртта беше мазна и смрадлива.”
Ремарк си го бива в рисуването на натуралистични картини с привкус на вътрешности и много, много смърт. Разкъсаните от снаряди коне с изтекли карантии, цвилещи обезумели (от “На западния фронт нищо ново”), висящите на мрежите войници, които си натъпкват червата обратно в корема, а в настоящата книга – разлагащите се трупове, издути от газове, с разплути клепачи и гниещи крайници... Толкова много смърт! Толкова много ужас, а описан така простичко и приеман също тъй простичко от войниците, които са принудени да съжителстват с него.

Картината на войната, нарисувана от Ремарк, е много динамична. Създава паника, страх и читателят има нужда да отвори прозореца и да вдиша чист въздух; да се увери, че е в стаята си, а не в калта на Източния фронт, под грохота на “щуките”.

Гребер, главният герой, на когото толкова много се ядосах, се завръща в Германия за триседмичен отпуск в разгара на войната. Това, което намира там, е в страхотен контраст с очакванията му. Но все още е “време да се живее” и животът трябва да продължи – мъката се удавя в бутилки алкохол, а надеждата изплува в лицето на...разбира се, на жена.

За един страничен наблюдател, който се интересува повече от епохата, в която се разиграва действието, има богат емоционален материал. Читателят ще попадне сред обикновените германци, които изживяват истинския ужас на започнатата от тях самите война – разрушени домове, горящи дечица по улиците, откъснати крайници, смърт и пожарища, недоимък, пълен хаос на цялото общество, сриването на цял един свят, построен от илюзии.

И все пак е време да се живее. Гребер го прави типично по Ремарк – с бутилка в ръка. Забелязах, че в книгите на Ерих Мария Ремарк алкохолът и жените са една взаимно допълваща се “картина в картината”. Както героите от “Сенки в рая”, намерили радостта си с помощта на неизменната бутилка водка, така и във “Време да се живее...” алкохолът е постоянен спътник. С алкохол мъката намалява; той замества храната; сближава сърцата...

В центъра на всичко, разбира се, е огромната драма на цяло едно поколение германци. Отново. Разочарованието, изтлялото въодушевление, покрусените надежди, пресъздадени толкова живо дори с един кратък етюд:

“Зауер разкопча панталона си и започна да пикае.

— Преди една година правех голяма дъга като пикаех — каза той горчиво — стегнато, както подобава, по военному. Чувствувах се добре. Чорбата — първа класа. Всеки ден толкова и толкова километра напред. Мислех си, че скоро ще бъда отново у дома. Сега пикая като цивилен, печално и без желание.”

Антивоенното у Ремарк е водещо. Пълното отхвърляне на войната, на режима, на идеологията, намира израз в Гребер. Катарзисът, който изживява, достига своята кулминация в момента, в който младият войник застрелва един от своите и ...

Не ми се говори повече. Не ми се пише. Заглавието продължава: “...и време да се мре”.

Наистина много се ядосах. Внимателно помислете, преди да прочетете последната страница. Ако имах възможност сега, може би не бих го направил.

Време да се живее...

Вчера беше много плътен ден. Плътен? В смисъл че беше толкова емоционално наситен, че в самия му край бях скапан от умора и заспах на минутата. Основно беше наситен от една книга. Не, не книга. От усещанията, които може да създаде една книга. А те бяха невероятни...

Вчера, след последния изпит от сесията, хванах "Време да се живее и време да се мре" на Ремарк. Преди я бях чел до половината, но доста отдавна, а и я четох на компютъра, в word-формат. Повярвайте ми, ако все още не сте се убедили, четенето на книга на компютъра е просто изнасилване на книгата - съвсем несравнимо с истинската любов, която изпитваш, докато разлистваш хартията.

Прочетох 220 страници. Само прекомерната умора и невъзможността да изям останалите 130 до края на вечерта ми попречиха да довърша книгата. Затворих я и излязох на прозореца. На най-високия етаж, където е тъмно и няма никой. Не мога да опиша как се почувствах от тази книга. Цялата ми душевност беше разтърсена от удивителните картини, от превратностите на живота, които единствен Ремарк може да опише по такъв брилянтен начин. Единствен Ремарк...
Днес само чакам края на работния ден, за да се прибера и да "довърша започнатото". После ще напиша и коментар за книгата. Засега съветът ми е - намерете я, ако все още я нямате! Не я оставяйте да стои сама по рафтовете на сергии и книжарници. Тази книга е за всички, които искат доброволно да попаднат в най-безчовечното време в историята на света и да усетят най-човешките емоции, които могат да го съпровождат...

До утре!